Определение № 3150 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1190/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд. Ищците Г. И., М. А. и Г. А. оспорват жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Предявените частични искове по чл. 432, ал. 1 ГПК за заплащане на основание застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на А. А., съжителствала на съпружески начала с първия ищец и майка на останалите ищци, първоинстанционният съд е уважил изцяло в частично заявените размери: за 160 000 лв. (частично от 200 000 лв.) за първия ищец и по 200 000 лв. (частично от 220 000 лв.) за останалите ищци. За да уважи исковете в тези размери, съдът е намерил за справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетения от по 160 000 лв., съответно 200 000 лв., като е отхвърлил като неоснователно поради недоказаност заявеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за принос на пострадалата поради неизползване на обезопасителен колан. Ответникът е обжалвал решението частично - относно уважените за разликата над 150 000 лв. части по всеки от исковете за неимуществени вреди, като е обосновал жалбата си с оплаквания за завишени в нарушение на чл. 52 ЗЗД размери на обезщетенията и за неправилност на извода за липса на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В представения отговор на въззивната жалба ищците не са въвели оплаквания за неправилно (в по-нисък размер) определени размери на обезщетенията, а изрично са заявили, че съдът е обсъдил всички критерии по чл. 52 ЗЗД, което е довело до определянето на справедлив размер на присъдените обезщетения, поради което правилно е приел за основателна исковата претенция в присъдения размер. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като краен резултат в обжалваните части, като е приел, че справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД са обезщетения в размер на 200 000 лв. за първия ищец и по 250 000 лв. за останалите, но е намерил за основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, приемайки принос на пострадалата в размер на 20 % и съответно намалявайки размерите на обезщетенията. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредено лице срещу застрахователя на делинквента (иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ?“. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Не е налице обаче специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. За обосноваване на последната се сочи, че въззивният съд се е отклонил от установената с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г. задължителна практика, като не е обсъдил и изложил мотиви относно степента на близост и емоционална връзка между пострадалата и ищците и в недостатъчна степен са обсъдени общество-икономическите условия в страната. Такова отклонение обаче не се установява, доколкото въззивният съд с изложените подробни мотиви в частта по приложението на чл. 52 ЗЗД е съобразил, наред с останалите значими обстоятелства, както наличието и дълбочината на съществувалите между пострадалата и ищците емоционални връзки, така и икономическите условия в страната към момента на произшествието, вкл. с оглед действалите към същия момент минимални лимити на застрахователното покритие. В действителност изложените доводи представляват оплаквания срещу дадената от въззивния съд оценка на относителната тежест и значението на приетите за установени обстоятелства, съответно срещу размера на определените обезщетения. Проверката на правилността на така дадената оценка обаче като въпрос по съществото на спора е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Не се установява и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен бланкетното възпроизвеждане на текста на разпоредбата, а именно че произнасяне по повдигнатия въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, не са изложени аргументи за наличие на неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена или за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито за липса на практика по приложението на непълна, неясна или противоречива на правната уредба, което е достатъчно основание за отказ да се допусне касационното обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че с оглед процесуалното развитие на делото и изложените от въззивния съд съображения значим за настоящото производство е въпросът за правомощието на въззивния съд, сезиран с оплакване за неправилно определено в завишен размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД и при липса на насрещно оплакване на увредения ищец в обратния смисъл, по свой почин да приеме за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението по-висок от определения от първата инстанция, доколкото възприетото в ТР № 1/2021 г. на ВКС-ОСГТК разрешение с оглед поставения за тълкуване въпрос не разглежда въпроса за приложението на правилото по чл. 269, изр. 2 ГПК в тази хипотеза, по който обаче е формирана практика на ВКС с решение № 50004/27.04.2023 г. по т. д. № 1879/2020 г. на II т. о. Въпрос в тази насока от страна на жалбоподателя не е формулиран, поради което и съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. по него касационното обжалване не може да бъде допуснато. С тези мотиви съдът