Определение № 3345 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 954/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. С., чрез адв. Т. М., срещу въззивно решение № 46/10.01.2023 г. по възз. гр. д. № 1748/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, постановено след съединяване за общо разглеждане в едно въззивно производство на жалбите срещу решенията по гр.д. № 3386/2020 г. и гр.д. № 9296/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частите с които:

• след частична отмяна на решение № 261384/15.04.2022 г. по гр. д. № 3386/2020 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратура на РБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 823/2012 г. на Софийския районен съд, за разликата над 2 500 лв. до претендирания размер от 52 000 лв.; потвърдено е първоинстанционното решение по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 800 лв. – направени разходи за защита в наказателното производство за адвокатско възнаграждение;

• след частична отмяна на решение № 319/21.02.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 4961/31.05.2022 г., постановени по гр.д. № 9296/2021 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ срещу Прокуратура на РБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 215, ал. 1 НК, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 4709/2014 г. на Софийския районен съд, за разликата над 1 500 лв. до предявения размер от 26 000 лв.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „към кой момент следва да се анализират и приемат релевантните за делото обстоятелства - към момента на възникването им, или да бъдат приети като релевантни за делото и обстоятелства и други производства, които са извън срока на наказателното производство или извън срока на конкретното процесуално действие, с оглед приемането от САС, че ищецът е бил многократно осъждан и задържан, което не е така към момента на започване на процесните наказателни производства и вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ за 6 месеца”; 2) може ли да се приеме за справедливо обезщетение от 2 500 лв. за неоснователно лишаване от свобода от 6 месеца; какво е значението, което има вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 3) какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между формулираното обвинение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 4) какво е значението, което има продължителността на наказателното производство при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на наказателното производство и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 5) какво е значението, което има възрастта на неправилно обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между възрастта на неправилно обвинения и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 6) може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на решение по чл. 52 ЗЗД и какви са тези критерии; 7) следва ли при определяне на решение по критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лв. В случая цената на иска за имуществени вреди е 1 800 лв., поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

В останалата част жалбата е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконни обвинения за извършени две престъпления - по чл. 195, ал. 1, т. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК; и по чл. 215, ал.1 НК, за които е оправдан с влезли в сила присъди.

Посочено е, че с постановление за привличане на обвиняем от 30.06.2011 г., по първото досъдебно производство, на ищеца е повдигнато и предявено обвинение за престъпление по чл. 346, ал.1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и е задържан за срок до 72 часа. Спрямо него на 09.08.2011 г. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена впоследствие на „парична гаранция в размер на 1000 лв.“ с определение от 30.12.2011 г. С постановление от 02.09.2011 г. повдигнатото обвинение е преквалифицирано по чл. 195, ал. 1, т. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл.26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК. На 06.12.2011 г. е внесен обвинителен акт, по който е образувано нохд № 23360/2011 г. на СРС, което е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение. На 18.01.2012 г. обвинителният акт е внесен повторно и е образувано нохд № 823/2012 г. по описа на СРС. По делото са проведени девет открити съдебни заседания, на които ищецът се е явявал лично. Производството е приключило с постановена на 19.06.2014 г. оправдателна присъда, която е протестирана от прокуратурата. По внход № 1582/2015 г. на СГС е проведено едно съдебно заседание, като оправдателната присъдата е влязла в сила на 30.04.2015 г.

В същия период е било образувано и досъдебно производство за противозаконно отнемане на МПС, по което ищецът е привлечен като обвиняем на 22.11.2012 г. за извършено престъпление по чл.215, ал. 1 НК. Първоначално е бил задържан за 24 ч. и 72 ч., след което му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. На 07.03.2014 г. прокуратурата е внесла обвинителен акт, по който е образувано нохд № 4709/2014 г. на СРС, което е завършило с влязла в сила оправдателна присъда от 12.05.2017 г.

За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е посочил, че първото наказателно производство е продължило 3 години и 10 месеца; повдигнатото обвинение е за деяния, извършени при условията на продължавано престъпление, представляващи „тежко умишлено престъпление” по смисъла на НК. Задържането по мярката за неотклонение е продължило 6 месеца, след което ищецът е бил с мярка „парична гаранция“. По същото време, второто наказателно производство, по което лицето е било задържано за 4 дни, а след това му е наложена мярка за неотклонение „подписка“, е продължило около 5 години (до влизането в сила на оправдателната присъда). Посочено е, че в изследвания период, за който се претендират неимуществените вреди от двете неоснователни обвинения, за времето от 07.02.2012 г. до 19.10.2012 г. ищецът е бил с наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ по трето наказателно производство и по обвинение, което е завършило с влязла в сила осъдителна присъда по нохд № 8050/2012 г. на СРС. Преди това, през 2010 г. също е бил осъждан по нохд № 1468/2010 г. на СРС за извършени умишлени престъпления от общ характер. При тези данни съдът е приел за безспорно, че ищецът е криминално проявена личност, осъждан е няколко пъти за тежки умишлени престъпления и задържан многократно. Обсъдени са и свидетелските показания, че ищецът често имал неприятности със закона, „носела му се славата на автокрадец”, а близките му „постоянно ходели по свиждания“.

Като се е позовал на приетите в задължителната и установената съдебна практика разрешения, апелативният съд е посочил, че обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално за всички претърпени неимуществени вреди, а не поотделно за всяко деяние, за което лицето е било оправдано (т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, реш. № 140/14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г., III г.о., реш. № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г., IV г.о., реш. № 195/03.12.2020 г. по гр. д. № 248/2020 г., ІІІ г.о. ). Неимуществените вреди от две или повече наказателни производства не могат да се разграничат, тъй като изпитваните притеснения, страх, несигурност, накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички неоснователни обвинения. Дори когато исковете за обезщетение за неимуществени вреди са предявени по няколко отделни дела, трябва да се съобрази, че се възмездяват едни и същи вреди. В случая, в резултат на водените по едно и също време наказателни производства, които са завършили с оправдателни присъди, ищецът е претърпял обичайните неимуществени вреди, свързани със стрес, несигурност и притеснения. Прието е, че с оглед личността на ищеца, респ. предишните му осъждания и наложените наказания, претърпените морални вреди, свързани с ограничения на личната му свобода, социалните контакти, засягането на честта и достойнството му и др., обективно не могат да са с такава степен и интензитет, както при неосъждано лице. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 4 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по двете почти едновременно водени наказателни производства.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата.

Поставените в изложението на касатора въпроси, обобщени от състава на ВКС (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009. на ОСГТК), се свеждат до въпроса за релевантните обстоятелства и критерии при определянето на справедливия размер обезщетение за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди. Въпросът е правно значим, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВС и ВКС (вж. - т.11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 397/05.04.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г. о., решение № 834/19.06.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г. о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г. о., решение № 344/ 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г. о.; решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г., III г. о. и др.), както и с цитираната от касатора практика. Константно е разбирането, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за липса или наличие на предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който не е абстрактно понятие, а се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. Съобразено е, че завършилите с оправдателна присъда наказателни производства не са били в такава степен стресови ситуации, причинили на ищеца твърдените неблагоприятни изживявания, нито са първата или единствена причина за сочените репутационни щети върху името и честта му. В случая, предвид миналите осъждания, изтърпените мерки за неотклонение, наложените наказания и паралелно висящите по същото време други наказателни производства, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал засягането на съответните блага да е произтекло само от процесните незаконни обвинения, нито че последните са причинили вреди, различни и с по-висок интензитет от обичайните. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и на установената практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително цитираните от жалбоподателя.

Във връзка с въпроса за относимите към предмета на спора, факти и обстоятелства, които съдът трябва да съобрази, разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК са ясни и по приложението им има създадена безпротиворечива практика на ВКС. Приема се, че решението трябва да отразява правното положение между страните по делото към момента на приключване на устните състезания. Това задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат, или защото го изменят или погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания, а не към минал момент или до деня на предявяване на иска. Когато предмет на спор е непозволеното увреждане на ищеца от незаконни действия на правозащитните органи, без съмнение решаващият съд също е длъжен да вземе предвид всички факти и обстоятелства, настъпили до датата на приключване на съдебното дирене, които имат значение за разрешаването на спора за деликта.

Предвид изложеното, поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за селектиране на касационната жалба не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Страната не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в касационната й жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не е „очевидна“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и не осъществява фактическия състав на посоченото основание.

Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение