Определение № 60394 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3825/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. К. срещу решение № 264118 от 22.06.20210 г. по в. гр. д. № 8812 от 2020 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, II-В състав, с което е потвърдено решение № 245882 от 16.10.2019 г. по гр. д. № 77103 от 2018 г. на Софийския районен съд, 35-ти състав за отхвърляне на предявените от К. К. К. против М. И. И. и К. Н. А., искове с правно основание чл. 109 от ЗС, за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на упражняване на правото на собственост на ищеца и изразяващи се в ограничаването използването на поземления имот, а именно: да преустановят паркирането на МПС в ПИ № ............., като неоснователни и недоказани. Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила по преценка на доказателствата и е необосновано, както и че е очевидно неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. В писмен отговор от 16.09.2021г. ответникът К. Н. А. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски. Ответницата М. И. И. не е изразила становище по касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска. Производството по делото е образувано по предявени от К. К. К. против М. И. И. и К. Н. А. искове с правно основание чл. 109 от ЗС, за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на упражняване на правото на собственост на ищеца, изразяващи се в ограничаване използването на поземления имот, а именно: да преустановят паркирането на МПС в ПИ № .............. Въззивният съд е приел,че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, ако към момента на приключване на съдебното дирене действията, препятстващи упражняване на правото на собственост на ищеца или резултатът от тези действия, не съществуват, а в случая исковата молба е предявена на 05.12.2018 г. - след като ответниците са преустановили действията по паркирането. Изложени са мотиви, че съдът не може да разглежда хипотетични действия, вкл. с "всякакви МПС-та", а реално установено действие и вредоносно поведение на ответника. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че като е приел, че земята, върху която е построена сградата, представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС и поради това ответниците имат право да упражняват права върху нея, въззивният съд е решил материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – решение № 124/20.10.2014г. на ВКС по гр.д. № 2054/2014г., второ г.о. Касаторът излага съображения, че разбирането, че дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята е застъпено и в решение № 1106/2007 на ВКС, решение 661/2010г. на ВКС, решение № 481/2011г. решение № 59/2012г. на ВКС /не са посочени номерата на делата, по които са постановени изброените решения/, както и в решение № 28/01.02.2012г. по дело № 331/ 2011г. на ВКС. Поддържа, че приемайки, че ползването на имота следва да бъде определено по реда на ЗУЕС от ОС на ЕС, въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с решение № 28/01.02.2012г. по гр.д. № 331/2011г. на ВКС. Върховният касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на решението, защото посоченият от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос относно приложението на чл. 38, ал. 1 ЗС, не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото същият не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 109 от ЗС не защото е приел, че спорното дворно място съставлява обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС и ответниците имат право да паркират автомобилите си в него, а защото не се установява, че ответниците извършват действия, препятстващи упражняване на правото на собственост на ищеца. На следващо място касаторът сочи, че отхвърляйки иска поради това, че паркирането вече е преустановено, без да е отчетено, че то може да се поднови след приключване на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в ТР 31/84г. на ОСГК на ВС, съгласно което функцията на иска по чл. 109 ЗС е и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояния, както и премахване на последиците от тях. В Тълкувателно решение 31/84г. на ОСГК на ВС не е прието, че собственикът може да търси защита срещу евентуални бъдещи действия, за които ищецът твърди, че биха му пречили да упражнява правото си на собственост. Следва да се има предвид, че, както в цитираното ТР, така и в трайната и последователна практика на ВКС, уважаването на иска по чл. 109 от ЗС е предпоставено от установяване факта на неоснователно действие, въздействие и състояние, осъществявани от ответника.В този смисъл, формирайки изводите си за неоснователност на иска, въззивният съд не се е произнесъл в отклонение с разрешенията, дадени в ТР 31/84г. на ОСГК на ВС, предвид на което и не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на СГС. Иска се допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Изложени са съображения, че за точното прилагане разпоредбата на чл. 109 ЗС с оглед широко разпространеното действие – паркиране в чужд имот е нужно да се разреши колизията между разбирането, вложено в решение № 48/16.08.2017г. по гр.д. № 3809/2016г. на ВКС, второ г.о. и ТР 31/84г. на ОСГК на ВС. Необходимо е според касатора да се отчетат особеностите на паркирането в чужд имот, като се съобразят неговата динамика, бързина на възникване и прекратяване, като към настоящия момент няма формирана практика на ВКС по тези въпроси, а решаването им би било от значение за точното прилагане нормата на чл. 109 ЗС, както и за развитие на правото, така, че на собственика да бъде дадена адекватна защита. По приложението на чл. 109 ЗС е налице трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване, предвид на което и не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Доводите, с които касаторът обосновава въпроса си, са свързани с конкретната фактическа обстановка и възприемането й от съда, т.е. те са такива, касаещи правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, не е приложена несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода от спора в полза на К. Н. А. следва да се присъди сумата от 300 лв., съставляващи разноски за производството пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,