Определение № 3321 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 401/2026 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от М. И. Д., приподписана от адв. А. С. Ч., срещу въззивно определение № 1783/13.12.2025 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по ч. гр. д. № 1100/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, с което формално са изпълнени изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на Великотърновският районен съд, е върнал първоначалната искова молба на М. Д. и е прекратил производството по делото. Изложил съображения, че предявените два иска от Д. в исковата му молба, са недопустими, а и исковата молба е останала нередовна, тъй като не е вписана в Службата по вписванията. Жалбоподателят сочи в изложението, също приподписано от адвокат, ново оплакване за неправилност на въззивното определение: съдия С. „е била съдия по това дело; като докладчик, тя го е преобразувала под нов номер – 817/2025 г. по описа на ВТОС, което действие, в постановеното определение във въззивно ч.гр.д. № 381/2025 г. на ВТО, което е част от гр.д. № 677/25 г. на ВТОС, е обявено за неправилно процесуално действие. Със следващ акт съдията прекратява производството по гр.д. № 817/2025 г. и изпраща делото на РС – Велико Търново, където е образувано ново дело № 2961/2025 г. Съдия И. С. е следвало да си направи самоотвод по въззивно ч.гр.д. № № 1100/2025 г., така, както съдия Е. В. си е направил самоотвод.“ Във връзка с това оплакване, жалбоподателят е поставил следния въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: представлява ли основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за самоотвод на съдебния състав обстоятелството, че същият състав се е произнасял в друго производство, в което е обсъждал едни и същи доказателства с тези, намиращи се в първоинстанционното дело, чийто акт се обжалва. За да прецени относимостта на въпроса към постановеното от въззивния съд, настоящият състав установи следното: Исковата молба е подадена в ОС Велико Търново и образувана в гр.д. № 677/2025 г. С определение от 01.08.2025 г. на съдията-докладчик Е. Й., делото е изпратено по подсъдност в РС – В.Търново. Приемащият съд го образувал в дело – 2626/2025 г. и съдията-докладчик В. Б., с определение от 13.08.2025 г., го е върнал на окръжния съд, защото определението по подсъдността не било влязло в сила, като едновременно с това „прекратил“ производството пред себе си. Във Великотърновския окръжен съд същото дело е образувано под нов номер – 817/2025 г. и е разпределено на нов докладчик – съдия Г. Д.. Междувременно, Великотърновският апелативен съд, по ч.гр.д. № 381/2025 г. потвърдил определението на първоначално сезирания окръжен съд, че компетентен да се произнесе по делото, като първа инстанция, е РС – Велико Търново. При този резултат, образуваното под нов номер във Великотърновският окръжен съд дело – 817/2025 г., е „прекратено“ (на практика само като номер, защото делото е вече прекратено като неподсъдно и именно това определение е потвърдено от апелативния съд). За пореден път същото дело е изпратено в РС – Велико Търново и там отново, същата искова молба, е образувана под нов номер – 2961/2025 г. С определение № 2320/10.10.2025 г., районният съдия В. Б. е повдигнал препирня за подсъдност с Великотърновския окръжен съд. Великотърновският апелативният съд, по гр.д. № 467/2025 г., е намерил, че няма спор за подсъдност, защото след произнасянето по спора за подсъдност, ищецът е подал допълнителна „уточняваща искова молба“, с която се предявява нов иск, с излагане на нови обстоятелства и петитум, и посочване на нов ответник. Апелативният съд прел, че районният съд, вместо да повдига препирня за подсъдност, е трябвало да извърши преценка за допустимостта на съединяването на последващо предявения иск за съвместно разглеждане с предявените с първоначалната искова молба претенции. Като резултат, производството пред апелативния съд е прекратено и делото е изпратено на ВТРС. Той, с определение № 2491 от 05.11.2025 г. е върнал, като недопустима първоначалната искова молба на М. Д. и е прекратил производството по делото „в тази част“. На същата дата е постановил още едно определение - № 2492, с което е прекратил производството по същото дело „в частта относно предявените с допълнение към исковата молба от 08.08.2025 г. искове по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД“. Изпратил „материалите“ в тази част по компетентност на ОС – Велико Търново. Срещу двете определения са подадени две частни жалби от М. Д. и те са образувани в две отделни частни производства в ОС – Велико Търново. По частно гр.д. № 1101/2025 г., с определение № 1837/2025 г., състав с председател съдия Г. Д. и членове: съдия С. С., докл. и съдия А. Б. е потвърдено определението на районния съд, с което допълнителната молба-уточнение, е изпратена по компетентност на Великотърновския окръжен съд. С определение № 1783/03.12.2025 г. по въззивно ч.гр.д. № 1100/2025 г. състав на окръжния съд с председател съдия И. С. и членове: съдия Г. Д. и съдия А. Б., са потвърдили определението на районния съд, с което исковата молба, като недопустима е била върната и образуваното по нея производство – прекратено. Това определение е предмет на настоящата частна жалба. С оглед изложеното, поставеният въпрос по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК се явява неотносим. Съдия С. няма участие по други дела на страната. Касационният състав установи, че съдия Д. е бил определен за докладчик по гр.д. № 817/2025 г. по описа на ВТОС, по което, фактически, е действал като „пощенска кутия“ в прехвърлянето на делото между инстанциите. Съдия Д. участва и във въззивния състав по ч.гр.д. № 1100/2025 г., което обаче има за предмет проверка дали друга част от спора – по уточнителната молба, е от компетентността на окръжния съд като първа инстанция. На следващо място, въпросът за допустимостта на претенциите в първоначалната искова молба, е разглеждан само по гр.д. № 2961/2025 г. на ВТРС, от съдията-докладчик В. Б. и по ч.гр.д. № 1100/2025 г. на ВТОС, в състава на който съдия Б. не участва. Членовете на състава на ОС (съдия С., съдия Д. и съдия Б. ), както вече стана ясно, не са се произнасяли по друго дело относно допустимостта на исковата молба, с която първоначално е сезиран съдът. Следва, наред с всичко друго, да се посочи, че до момента никой състав не се е произнасял по съществото на материалния спор, т.е. липсва „разглеждане на доказателствата“, както твърди жалбоподателят, а производствата по подсъдността не са такива, които да попадат в приложното поле на чл. 22, ал. 1, т. 5 или т. 6 ГПК. Без значение е дали съдия Е. Й. си е направил отвод по някакво дело с М. Д., както се твърди. Настоящият състав няма данни за причините да го стори, а и те не биха могли да породят задължение за съдиите от състава по ч.гр.д. № 1100/2025 г., да се отведат от разглеждане на делото по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Следващият поставен правен въпрос е за задължението на въззивния съд да направи свои фактически и правни изводи по делото и да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страната. Въпросът е обоснован с оплакването, че окръжният съд не е съобразил молбата с вх. № 10311/13.08.2025 г., с която М. Д. изменил исковата си претенция; не е обсъдил изложение от Д. с вх. № 9668/29.07.2025 г., с което конкретизирал каква е исковата му претенция, и писмено доказателство – нот.акт № 924/2008 г., от което се установява, че наследодателят му е носител на вещни права върху процесните имоти. Въпросът също се явява неотносим, доколкото, несъмнително, съдът обсъжда само относимите и допустими доказателства, доводи и възражения. В случая, т.нар. „молба-уточнение“ от 08.08.2025 г., на която се основава молбата от 13.08.2025 г., съставлява предявяване на нови искови претенции, а не уточнение на първоначално заявените по реда на чл. 129, ал. 5 ГПК и по нея исковото производство не прекратено – делото е препратено на окръжен съд като първа инстанция, а е прекратена висящността като деловоден номер в районния съд. Не се касае и за „изменение“ на първоначално предявените искове – такова е допустимо само при редовно предявени и допустими искови претенции, и то при наличие на условията по чл. 214, ал. 1 ГПК. В случая, първоначално предявените искове са останали предявени по нередовна искова молба – тя е останала невписана в указания от съда срок; наред с това исковете се явяват и недопустими – за незаконосъобразност/недействителност/нищожност (според постоянно променящите се квалификации на ищеца), на публична продан, при влязло в сила постановление за възлагане, поради излагане на основания, които не попадат в хипотезата на чл. 496, ал. 3 ГПК. Не е и възможно да бъдат „изменени“ чрез въвеждане на нови правопораждащи обстоятелства, наред с нов петитум, а още и с нов ответник. По същество и двете посочени по-горе молби № № 10311 и 924, съдържат още и квалификации на защитаваното от ищеца право, а те не обвързват съда, който прилага нормата според предмета на сезирането. С тези молби не се изпълнява изискването за вписване на исковата молба, нито съдържат правни съображения, имащи отношение към това указание на съда или по приложението на чл. 496,ал. 3 ГПК. Вещните права на наследодателя на ищеца нямат никакво отношение към съображенията на въззивния съд, изложени в обжалваното определение, така, че не е имало изобщо необходимост да обсъжда нотариалният акт от 2008 г. Следователно, посочените две молби и нотариален акт, нямат отношение към разглеждания от въззивния съд в обжалваното определение въпрос и със съображенията му да приеме, че първоначално предявените искове са недопустими и предявени по нередовна искова молба. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение