Определение № 1052 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2610/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение № 428 от 22.06.2022г. по т.д. 993/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261269 от 25.08.2021г. по т.д. № 443/2021г. по описа на СГС, ТО, VI - 4 състав, с което са отхвърлени предявените от Национална агенция за приходите срещу „Зърнени храни – Изток“ ЕАД – в несъстоятелност, искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, вр. чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване, че вземанията на Национална агенция за приходите срещу ответното дружество за главница в размер на 16 998 331,03 лв. и за натрупани лихви в размер на 18 546 680,89 лв. са с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ е императивна и не може да бъде тълкувана стеснително. Сочи, че волята на законодателя е ясна и създава привилегия за кредитор, чиито вземания са обезпечени със запори, вписани по реда на ЗОЗ, да удовлетвори предпочтително вземанията си при разпределение на суми, получени от реализация на имущество, върху което са наложени обезпечителните мерки. Поддържа, че нормата е специална и изключва приложението на чл. 136 ЗЗД, като въвеждането на привилегията според него цели засилена защита на държавния интерес и гарантиране удовлетворяването на публичните вземания. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат изцяло уважени. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следния въпрос, който сочи като значим за предмета на делото: Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози? Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, с което обосновава искането си решението да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация - „Зърнени храни - изток“ ЕАД – в несъстоятелност, в предоставения срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Синдикът на „Зърнени храни - изток“ ЕАД – в несъстоятелност, в предоставения срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че спорът е правен и е концентриран около въпроса дали вписан по реда на ЗОЗ запор придава на кредитора качеството „привилегирован“, който има право да се удовлетвори от запорираното имущество по предпочитание, т.е дали запорът по ЗОЗ води до възникване на „привилегия“, която е основание за поредност на вземането по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Счел е, че поддържаните с въззивната жалба доводи на ищеца не могат да бъдат споделени, като се е позовал на нормата на чл. 724 ТЗ, съобразно която ако продажната цена на заложена или ипотекирана вещ не покрива изцяло вземането заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредиторът участва в разпределението заедно с кредиторите с необезпечени вземания. Подчертал е, че нормата не предвижда, че кредиторът, в чиято полза е наложен по реда на ЗОЗ запор, има право на предпочитание при удовлетворение от стойността на запорираното имущество, от което е извел извода си, че такъв кредитор не се ползва с поредност на удовлетворяването по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Допълнил е, че споделя изразеното в правната доктрина становище, че вписаният по искане на публичен изпълнител запор в ЦРОЗ има действие само в производството по ДОПК, но не води до възникване на привилегия в производството по несъстоятелност. Посочил е, че вписването на запор има значение при конкуренцията между обезпечения със запор взискател и кредитор, в чиято полза е учреден по - късно особен залог върху запорираното имущество - чл. 12, ал. 2 ЗОЗ и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ, в която хипотеза по-рано вписаният запор е противопоставим на кредитора с вписан по-късно особен залог по ЗОЗ. Изтъкнал е, че вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ има за цел да предостави предимство на ползващия се от запора кредитор, когато е налице конкуренция между различните способи на принудително изпълнение срещу заложеното по реда на ЗОЗ имущество. Обосновал е извода си с доводи, че с вписването на насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК се пресича възможността заложният кредитор по ЗОЗ да пристъпи към изпълнение по реда на ЗОЗ - чл. 32а ЗОЗ. Изложил е, че крайната цел на вписания по реда на ЗОЗ запор е да се пресече възможността срещу имуществото на длъжника да се насочи от заложния кредитор изпълнение по реда на ЗОЗ, но не и да се създаде в полза на обезпечения със запора взискател право на предпочтително удовлетворяване. Посочил е, че с налагането на запор или възбрана, не възниква право на предпочитание при удовлетворяването на взискателя от запорираното или възбранено имущество както когато производството по принудително изпълнение се провежда по реда на ГПК - чл. 459, ал. 1, вр. 457, ал.1 и чл. 460 ГПК, така и когато принудителното изпълнение се провежда по реда на ДОПК - чл. 217, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 194, ал. 5 ДОПК. Допълнил е, че нормата на чл. 193, ал.1 ДОПК предвижда, че имущество, върху което преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания, се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на този кодекс. Счел е, че според ал. 4, ако в срок до 6 месеца от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника публичният изпълнител не е реализирал имуществото по ал. 1, то се предава от публичния изпълнител на синдика и се реализира в производството по несъстоятелност. Посочил е, че доколкото в 6 -месечния срок по чл. 193, ал. 4 ДОПК от обявяване в ТР на решението за откриване на производството по несъстоятелност на ответника - 14.11.2019г., публичният изпълнител не е реализирал и не е осребрил запорираното имущество, то производството по ДОПК за принудително събиране на публичните вземания е прекратено по силата на закона с изтичане на 6-месечния срок – на 14.05.2020г. Счел е, че с прекратяване по силата на закона на производството по ДОПК е отпаднало и действието на вписания в ЦРОЗ запор. Изтъкнал е, че към откриване на производството по несъстоятелност в ЗОЗ не е предвидена възможност да се вписва запор в ЦРОЗ по искане на публичния изпълнител за обезпечаване на вземане по ДОПК – нормата на чл. 26, ал. 3, т. 11 ЗОЗ (ДВ, бр. 108 от 2007 г., в сила от 19.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2008 г.) не е действаща. Позовал се е на липсата на предвидено друго в преходните и заключени разпоредби на ЗИДЗОЗ /ДВ, бр.105 от 2016г., в сила от 30.12.2016г./ и е приел, че след отмяната на чл. 26, ал. 3, т. 11 ЗОЗ (ДВ, бр. 108 от 2007г., в сила от 19.12.2007г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2008г.) са загубили своето действие вписаните преди това запори в ЦРОЗ за обезпечаване на вземане, което се събира по ДОПК. Добавил е, че вписването на запор, наложен по реда на ДОПК в ЦРОЗ, не е елемент от фактическия състав на налагането на обезпечителната мярка, тъй като само вписването на учреден особен залог (чл. 2, ал. 1 ЗОЗ) и на обстоятелствата по чл. 26, ал. 2 ЗОЗ са изрично уредени като конститутивни, съответно останалите вписвания имат само оповестителен характер, с цел да бъдат противопоставими на останалите вписвания. Изтъкнал е, че различната правна уредба на вписванията в ЦРОЗ произтича от същността на самите действия: конститутивни са вписванията на особен залог върху имущество по чл. 4 ЗОЗ, който залог е изрично признато от закона обезпечение, даващо привилегия на кредитора за предпочтително удовлетворяване от предмета на обезпечението. Подчертал е, че оповестителното действие на вписване на запор произтича от факта, че запорът, както и възбраната, имат за цел да съхранят имуществото на длъжника, но не и да дадат право на предпочтително удовлетворяване от това имущество. По тези доводи е обобщил, че наложен по реда на ДОПК запор подлежи на вписване на общо основание - арг. от чл. 26, ал. 3, т.1 и т.2, за да бъде противопоставим на останалите вписвания в регистъра, но вписването само по себе си, не може да породи привилегия, ако не е налице друго материалноправно основание, което да налага предпочтително удовлетворяване на съответния кредитор. Посочил е, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ урежда ред на отчитане на основания, пораждащи привилегиите, но сама не създава предимство. Обобщил е, че разпоредбата на чл. 722, ал.1, т.1 от ТЗ следва да се тълкува във връзка с разпоредбите на чл. 638, ал.4 ТЗ и чл. 724 ТЗ, което тълкуване води до единствения извод, че вписването на запор по реда на ЗОЗ не учредява никаква привилегия на кредитора в производството по несъстоятелност, поради което вписаният в ЦРОЗ запор за обезпечаване на публично вземане, подлежащо на принудително събиране по ДОПК, не води до възникване на право на предпочтително удовлетворение в производството по несъстоятелност и кредиторът по този запор не може да се ползва от правилото на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. По тези мотиви е потвърдил като правилно първоинстанционното решение, с което искът на Национална агенция за приходите по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване на привилегия по последната норма е отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило изхода на спора по предявения от касатора установителен иск с правна квалификация чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. Независимо от обуславящия характер на въпроса, касационно обжалване по същия не следва да бъде допуснато поради отсъствие на единственото поддържано от касатора допълнително основание за достъп до касационен контрол - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието не е надлежно заявено, доколкото според указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, то се формира от две кумулативни предпоставки - значение на разрешения с обжалваното въззивно решение правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че поставеният въпрос е от значение „за точното прилагане на закона“, излагайки доводи за неправилното му разрешаване от въззивния съд. Дори условно да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е въведено надлежно, извън доводите за неправилност на решаващите правни изводи на въззивния съд, в изложението липсват аргументи, относими към допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК със съдържанието, изяснено от ОСГТК на ВКС в т. 4 от цитираното тълкувателно решение. Касаторът не се позовава на нито една от разгледаните в т. 4 на тълкувателното решение хипотези, с които се свързва проявлението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - съществуваща по въпросите неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуваща съдебна практика, непълна, неточна или противоречива правна уредба на приложими към спорното правоотношение законови разпоредби, пораждаща необходимост от създаване на съдебна практика. В изложението не се твърди и не се сочи противоречива практика на съдилищата, създадена поради нееднозначно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ по повод на спорове, сходни с разгледания от въззивния съд. По тези мотиви и предвид неизпълнението от касатора на задължението му да обоснове допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение