Определение № 3139 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4799/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. П. К., представляван от особен представител адвокат К. М., срещу решение №659 от 14.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 728/2024 г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което е потвърдено решение № 336/31.01.2024 г., постановено по гр.д. № 4239/2023 г. по описа на Районен съд-Варна, в обжалваната част, с която са определени квоти на съсобственост на страните в имот- самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. В., с адрес: [населено място], район П., [улица], [жилищен адрес] находящ се на ет. 5, с площ от 59.54 кв.м., заедно с изба от 2.20 кв. м. и 0.6798 % идеални части от общите части на сградата, както следва: ¾ идеални части за К. П. К. и ¼ идеална част за П. П. К..

Касационният жалбоподател П. П., представлявана от адв. М., моли да бъде допуснато решението на Окръжен съд-Варна до касация в обжалваната част, да бъде отменено и делбата да бъде допусната при равни права между страните. Касаторът поддържа, че изводът на съда, че няма основание за извод, че имотът се притежава в различни квоти от посочените в исковата молба, е неправилен. Поддържа, че този извод противоречи на задължението на съда да провери собствеността на съделителите въз основа на титула за собственост. Поддържа, че съдът служебно има задължение да следи какви са квотите на съделителите. Оспорва като незаконосъобразни и изводите на съда, че двата положени от С. К. подписа под договора за придобиване на право на собственост върху процесния делбен имот са за нея и като представител на К. П.. Поддържа, че в договора няма индикации С. К. да е действала като пълномощник на К. К.. Оспорва и изводите на съда, че ако С. К. не е действала като пълномощник, то от имота би била придобита само ½ ид.ч. Поддържа, че договорът е прехвърлил собствеността върху целия имот, но само върху К..

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира следните въпроси:

1. Въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за задължението на съда да следи служебно за участие на всички съсобственици и да определя действителните им квоти, при които допуска делбата, в противоречие с практиката на ВКС, отразена в решение № 46 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 4870/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 190 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 3054 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, решение № 50037 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 2691 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, предвиждащи, че съдът следи служебно за действителните квоти на съделителите.

2. Въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за задължението на съда да основе крайните си изводи и решението си на всички събрани по делото доказателства. По този въпрос, според касаторът, практиката на ВКС, отразена включително в решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на Върховен касационен съд, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на Върховен касационен съд, решение №214/15.03.2017 година по гр.д. №112/2016 година на ВКС, IV ГО, и решение № 377 /16.02.2016 г. по гр.д. №1160/ 2015 г., ВКС, IV гр.о., приема, че е задължително въззивният съд да основе решението си на всички доказателства по делото. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираните решения като е приел, че само при изрично направено възражение от съделител съдът би имал задължение да проучва договора за покупко- продажба и да се произнася по въпроса кои лица са страни по договора и кой е придобил собствеността върху недвижимия имот по силата на този договор.

3. Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос: „В каква форма следва да е упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма?” в противоречие с чл. 37 от ЗЗД и постановената във връзка с него практика на ВКС, отразена в решение № 505/2010 от 02.09.2011 г. по гр. д. № 741/2010 г. на Върховен касационен съд, решение № 125 от 12.09.2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г. на Върховен касационен съд. Въззивният съд е приел, че „двукратното полагане на подписа на С. К. - за първия и за втория купувач по договора прави допустимо съждението, че са положени в нейно лично качество и като пълномощник на втория купувач“. Възразява, че по делото липсва приложено писмено пълномощно от К. К. за майка му С. К. с правомощия тя да го представлява при сключване на договора, а упълномощаването задължително трябва да е в писмена форма по силата на чл. 37 от ЗЗД.

По така поставените въпроси касаторът поддържа противоречие между приетото от съда и практиката на ВКС и моли решението на ОС-Варна да бъде допуснато до касация.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът К. П. К. изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно. Поддържа, че поставените въпроси не са правни и обуславящи волята на съда. Поддържа, че между страните не е налице спор за това, че са съсобственици в процесния имот, като едва във въззивната жалба е повдигнат спор за квотите на съсобственост. Сочи, че възражение за действителността на договора, с който са придобити права върху общия имот, са наведени от ответника-сега касатор- едва с въззивната жалба. Тези възражения ответникът по касация счита за преклудирани. Моли решението на Окръжен съд- Варна да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – съделител по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Районен съд –Варна е бил сезиран с искова молба от К. П. К. против П. П. К. за допускане и извършване на делба на съсобствен между страните недвижим имот – процесния апартамент при квоти: ¾ идеални части за К. К. и ¼ идеална част за П. К.. В исковата молба ищецът е твърдял, че с ответника са братя и съсобственици на посочения недвижим имот, който е бил закупен с договор за продажба на държавен жилищен имот № 5189/24.12.1982 г. от майката на страните С. Т. К. и съделителя К. К.. След смъртта на майката им С., съсобственици на имота останали К. К. и П. К. при квоти съответно ¾ ид.части за К. и ¼ ид.част за П..

В срока по чл.131 от ГПК писмен отговор е депозирал ответника П. К., чрез назначения му особен представител, който е заявил становище за допустимост и основателност на предявения иск за делба при посочените в исковата молба квоти. Не са оспорени твърденията на ищеца за придобивното основание довело до възникване на съсобствеността. Същото становище досежно съсобствеността и квотите е заявено и в проведеното по делото съдебно заседание.

С първоинстанционното решение Районен Съд- Варна е допуснал до делба общия на страните имот при права ¾ ид.части за К. К. и ¼ ид.част за П. К..

С въззивна жалба правата, при които е допуснат до делба апартаментът, съсобствен между страните, са оспорени от П. К. с твърдение, че договорът за продажба на недвижим имот, на който ищецът основава правата си, не съдържа подпис на К. К.. Въззивникът смята, че имотът е придобит изцяло и само от С. К. и след нейната смърт е наследен от страните при равни права.

С обжалваното решение Окръжен съд- Варна е приел, че възражения по действителността на основанието, довело до придобиване на процесния имот, а именно договор за продажба на държавен имот от 24.12.1982 г., поради липса на положен подпис от купувача К., относимо към определяне на квотите на съсобственост, при които се съпритежава имота, са въведени от въззивника едва с въззивната му жалба. Приел е, че това възражение е преклудирано на основание разпоредбата на чл.342 от ГПК, съгласно която преклузията за оспорване на правата на някой от съделителите, включително чрез предявяване на искове за преюдициални спрямо иска за делба въпроси, е настъпила в първото по делото съдебно заседание. Пропускът да се наведат съответните оспорвания, не можел да бъде поправен пред въззивната инстанция освен в хипотезата на допуснато от съда съществено процесуално нарушение, каквото в случая не е налице. Съдът е приел, че по делото е представен договор № 5189/24.12.1982 г. за продажба на държавен жилищен имот, съгласно Наредбата за държавните имоти, с който С. Т. К. и К. П. К. са закупили процесния апартамент. Приел е, че договорът формално носи подписи и за двамата купувачи, поради което от външна страна е налице завършен фактически състав на договора за покупко-продажба на недвижим имот. Отделно от това е приел, че двукратното полагане на подписа на С. К. – за първия и за втория купувач по договора прави допустимо съждението, че са положени в нейно лично качество и като пълномощник на втория купувач. На това основание и при липса на въведено надлежно и срочно оспорване от ответната страна на действителността на договора от 1982 г. на някое от основанията по ЗЗД, въззивният състав е приел, че договорът е валиден и е породил права на собственост по отношение на всеки от двамата купувачи. Като допълнително съображение въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че купувачът К. К. не е обективирал волята си за придобиване на ½ ид.част от процесния имот, договорът би породил права само по отношение на С. К. за закупената от нея ½ ид.част от имота, а не по отношение на целия имот, в какъвто смисъл са били заявените с въззивната жалба възражения.

При така изложените мотиви въззивният съд е направил извод, че с договора за продажба на процесния имот от 24.12.1982 г. всеки от двамата купувачи е придобил по ½ идеална част от имота. След смъртта на С. Т. К., починала на 24.08.2012 г., тя е била наследена от синовете си П. П. К. и К. П. К.. Всеки от тях е получил по ½ ид.част от притежаваната от своята майка ½ ид.част от имота, т.е по ¼ ид.част придобита по наследяване. Следователно, К. К. е придобил общо ¾ ид.части от апартамента, а П. К. – ¼ ид.част получена по наследство от неговата майка.

При установеното съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция, проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

По отношение на първия поставен от касаторът въпрос/ за задължението на въззивният съд да следи служебно за участие на всички съсобственици и да определя действителните им квоти, при които допуска делбата/- въпросът е относим към всяко съдебно производството по допускане на делба, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касаторът практика на ВКС. Съдебната делба е особено исково производство, което се провежда по реда на глава двадесет и девета от ГПК. Към това производство са приложими общите правила на исковия процес, доколкото в закона няма уредени специални правила. Делбата е двуфазно производство и първата фаза приключва с решение, което съгласно чл.344 от ГПК, дава отговор на въпросите между кои лица, за кои имоти и при какви квоти на съсобственост се допуска делбата. Ето защо, за ищеца в делбеното производство има задължение да посочи и индивидуазира вещите, на които иска делба, да посочи основанието на което е възникнала собствеността и да посочи съсобствениците на вещта. Едно от основанията за валидност на делбата е в нея да участват всички съсобственици. Както е прието в ППВС №1/1985 г., т.12, б”д” всички лица, които притежават идеална част от правото на собственост са задължителни необходими другари. Участието на всички съсобственици в процеса е условие за неговата допустимост. Съответно, на осн. чл. 7 от ГПК, съдът следи служебно за конституирането на страните в делбеното производство и когато констатира, че не всички съсобственици са конституирани като страни в процеса дължи съответните указания на съсобственика, инициирал делбеното производство. Въззивният съд също има задължение да следи за правилното конституиране на страните в делбеното производство и при констатиране на нередовност решението на първоиностнационния съд подлежи на обезсилване, съобразно указанията по приложението на закона, дадени с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.5.На следващо място, съдът не е обвързан с посочените в исковата молба квоти на съсобственост, тъй като делбеният съд определя правата на страните въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед на основанието, на което е възникнала съсобствеността Това е така, защото определянето на квотите в съсобствеността е въпрос по правилното приложение на императивни материалноправни разпоредби, тъй като законът - чл.5-10 от ЗН и чл. 30,ал.2 от ЗС - урежда по императивен ред обема на дяловете на съсобственост съобразно пораждащите съсобствеността факти. В този смисъл са и посочените от касатор решения на ВКС решение № 46 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 4870/2013 г. на ВКС, решение № 190 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 3054 / 2015 г. на ВКС, 1-во г.о., решение № 50037 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 2691 / 2022 г. на ВКС, съобразно които в делбеното производство съдът следи служебно за участието на всички съделители и определя техните действителни квоти в съсобствеността, без да е обвързан от техните твърдения за дяловете, които притежават в съсобствеността. В делбеното производство съдът няма засилено служебно начало и неговите правомощия са идентични тези, при разглеждането на дела по реда на общия исков процес.

Всички изложени съображения по тълкуването и прилагането на закона при допускане на делба на недвижим имот са съобразени при постановяване на обжалваното решение. В процеса съдът е осигурил участието като главни страни на всички притежатели на право на собственост върху делбения апартамент, по който въпрос спор няма. Съдът е определил квотите на съсобственост като е съобразил всички представени по делото доказателства и е обсъдил всички своевременно наведени твърдения, доводи и възражения против документите, удостоверяващи правата на съделителите.

С оглед изложеното съдебният състав приема, че така поставеният въпрос не основание по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Варна.

Следващият поставен въпрос/ за задължението на въззивния съд да основе крайните си изводи и решението си на всички събрани по делото доказателства / се свежда до задължението на въззивния съд като инстанция по същество да обсъди всички доказателства, становища на страните, доводи и възражения и да постанови мотивирано решение. Тези задължения са съобразени от въззивната инстанция и тя е дала отговор на всички поставени пред нея въпроси с въззивната жалба, като по същество е обсъдила доказателствата и е изложила собствени мотиви, обосноваващи крайните й изводи. Неудовлетворението на ответника- сега касатор- от решението на въззивната инстанция се дължи на това, че съдът не е съобразил неговото възражение за недействително придобиване на права в общия имот от другия съделител К. К. по силата на представен договор за покупко- продажба.

Както беше посочено по-горе, делбеното производство е особено исково и в глава двадесет и девет се съдържат разпоредби, дерогиращи общите правила на исковото производство. Едно от тези правила е разпоредбата на чл. 342 от ГПК, съгласно която срокът, в който могат да бъдат предявявани преюдициални спорове между съделителите касаещи съсобствениците и техните права, не е съгласно чл.131 от ГПК, а е до първото по делото заседание- в този смисъл решение № 39 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 1145/2018 г. на ВКС, решение № 124/2015 г. по гр.д. № 620/2015 г. на ВКС и др. В така предвидения по закон срок ответникът не е заявил оспорванията си по отношение на правата на неговия съделител- ищеца по делото и не е оспорил легитимиращите ищеца документи. Напротив, пред първата съдебна инстанция ответникът е заявил признание както на основанието, на което се твърди в исковата молба, че е възникнала съсобствеността, така и на правата на съсобствениците. Общият имот, делбен по делото, е придобит от майката на страните С. К. и ищецът К. К.. Представеният договор за покупко-продажба на държавен жилищен имот външно, формално изпълнява изискванията на закона за действителна сделка. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2020 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК съдът може служебно да констатира нищожност на сделка, когато основанието за нищожност е видимо и се установява от самата сделка и представлява порок, произтичащ пряко от съдържанието и формата на сделката. В разглеждания случай въззивната инстанция е направила такава проверка на сделката, пораждаща правата на страните като съсобственици в имота и е направила извод, че външно сделката не страда от пороци, водещи до нейната недействителност. Самият порок, твърдян от касаторът, не е такъв, който да може да бъде установен при служебна проверка на валидността на една сделка. В същото време, няма спор, че ответникът не е възразил своевременно против основанието, което е посочено като придобивно и пораждащо съсобствеността, нито против квотите на съсобственост на страните в общия имот. Съдът, както беше посочено по-горе, следва да определи тези квоти съобразявайки представените по делото доказателства и императивните разпоредби на закона и именно така е процедирала въззивната инстанция. Съдът е констатирал валидността на придобивното основание и е приложил разпоредбите уреждащи наследяване на права от двама братя- съделители. С оглед изложеното, като отговор на поставения правен въпрос следва да се приеме, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил и взел предвид при решаването на спора всички относимите към него доказателства, изложил е собствени обосновани мотиви защо счита, че съделителите са съсобственици при посочените квоти. Поради това, този въпрос не се явява обуславящ и съответно не е основание по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

Третият поставен въпрос/ В каква форма следва да е упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма/ не е обуславящ, тъй като не е решаващ за изводите на въззивната инстанция. Изложените в обжалваното решение мотиви за действията на С. К. като пълномощник са втора група съображения за обосноваване на извода за действителност на договора за покупко-продажба на недвижим държавен имот. Основното съображение на въззивният съд за приемане на извод за действителност на сделката е друго, така че мотивите за действията на наследодателката като пълномощник не се явяват решаващи. От друга страна следва да се съобрази и обстоятелството, че при действия без представителна власт сключената сделка се явява висящо недействителна и позоваването на тази недействителност или потвърждаването на сделката е право единствено на лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. В този смисъл са разясненията на закона, дадени с ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, които са задължителни за съдилищата. Съобразно тези разяснения настоящият касатор няма право да оспорва сделка, поради това, че неговият съсобственик- ищец по делото- е бил ненадлежно представляван.

По изложените съображения следва да се приеме,че поставения трети въпрос не е правен и обуславящ изводите на въззивния съд, поради което същият не може да служи за основание за допускане на решението до касационна проверка.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал.1 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 700 лв., съгласно представените списък за разноски, договор за правна защита и съдействие от 28.10.2024 г. и фактура от 28.10.2024 г.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.