Определение № 867 от 10.12.2020 г. на ВКС по д. № 1543/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ц. Д. срещу въззивното решение на Плевенски окръжен съд/ОС/ по гр.д. №954/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен предявеният от „Първа инвестиционна банка”АД срещу касатора иск по чл.422 ГПК – признато е за установено, че касаторката – ответник по иска дължи на „Първа инвестиционна банка” АД сумата от общо 3 962, 19 евро, от които главница в размер на 2900 евро, договорна лихва за периода от 7.12.11 г. до 7.09.2018 г. в размер на 394,21 евро и наказателна лихва за периода от 9.01.12 г. до 25.02.19 г.в размер на 667,98 евро по договор за банков кредит от 7.09.11 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по материално правния въпрос от предмета на спора относно началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой месечни вноски – дали вземането става автоматично изискуемо с неплащането на определения брой месечни вноски или е необходимо изявление на банката – кредитор, отправено до длъжника, че прави вземането по договора предсрочно изискуемо. В жалбата и изложението се настоява, че вземанията за главница и лихва са погасени изцяло по давност, която е започнала да тече 150 дни след 7.10.2011 г. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи исковете, въззивният съд е приел, че в исковата молба банката – ищец не се позовава на настъпила автоматично предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит, респ. на обявяване на предсрочната изискуемост по см. на чл.60, ал.2 от ЗКИ. Вземането, произтичащо от неизпълнението на договора за банков кредит, се претендира от банката поради изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, съгл. чл.3 от договора -7.09.2018 г. Субективното право за отнемане преимуществото на срока е предоставено изцяло на кредитора и в хипотезата на уговорена автоматична предсрочна изискуемост и тъй като това право не е упражнено от ищеца, то падежът на задължението е настъпил с изтичане на крайния срок за изпълнението му -7.09.18 г. От този ден до деня, в който банката кредитор е предявила вземането си по съдебен ред чрез подадено заявление по чл.417 ГПК на 25.02.2019 г. не е изтекъл предвиденият в чл.110 ЗЗД петгодишен срок, който е обвързан с падежа на главното задължение относно претендираната главница и на осн. чл.114, ал.1 ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – 7.09.18 г. Тези изводи съответстват на задължителната практика на ВКС – т.18 от ТР №4/18.04.14 г., на която се е позовал първоинстанционният съд и на трайната практика на съдилищата, основана на указаното в това ТР, цитирана от въззивния съд – решение на Пловдивски апелативен съд по гр.д. №228/16 г., което не е допуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №60400/16 г. на трето г.о. на ВКС, решение по т.д. №732/15 г. на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с опр.по т.д. №2587/15 г. на първо т.о. на ВКС, решение по т.д. №1481/14 г. на ОС Стара Загора, което не е допуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №2384/15 г. на първо т.о. на ВКС. Поради изложеното не се установява основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС – ТР №4/14 г. и на формиралата се след приемането на това тълкувателно решение трайна практика на съдилищата по приложението на закона. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, състав на трето г.о.