Определение № 3019 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1546/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника К. К. Ж. срещу решение 2266 от 14.04.2025г. по в.гр.д.№ 1713/2025г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 1713/20025г. и касаторът е осъден да заплати на „Р. Ш. България“ ЕАД на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 9 500 лв. – неустойка по т. 9 и сумата 350лв. - неустойка по т.10 от Списъка на неустойки, представляващ Приложение № 1 към Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, ведно със законната лихва от 24.08.2023 г. В касационната жалба, в която е инкорпорирано и съдържанието на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че решението е неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и отхвърляне на исковете. Твърдението е, че по делото не е установено съдържанието на договора за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, сключен по електронен път на 11.11.2020г., поради което е необоснован изводът на съда, че той съставлява рамков наемен договор и при всяко конкретно наемане на автомобил „С.“ се приемат и прилагат актуалната към момента на наемането версия на договора и Общите условия към него. Вещото лице не е посочило разлика в съдържанието на договора в двете версии по отношение на разпоредбата на чл.1.1. Поддържа се, че по делото не е установена версията на договора към момента на сключването му 11.11.2020г. (версия от 25.09.2020г.) и тя не е представена като доказателство. Касаторът възразява, че тълкуване на договора може да бъде проведено като се изследват разликите между представената от ищеца версия на договор и договорът, който в действителност е бил актуален към датата на регистриране на потребителя и стартиране на сесия за наемане на процесния автомобил - 30.11.2021г., за който се претендира заплащане на неустойки. Оспорва се и правилността на извода, че разликите в двете версии на договора не са съществени. Във връзка с тези доводи поставя въпрос № 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните като инстанция по същество?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с решенията на ВКС по гр.д.№ 4786/2021г., по гр.д.№ 1926/2021г. и по гр.д.№ 599/2021г., всичките на 4 г.о. на ВКС. Оспорва се и правилността на извода за неоснователност на възражението на ответника за съпричиняване и изключителен принос от ищцовото дружество за причинените вреди на автомобила. Възразява се, че не са посочени причините, поради които не са кредитирани показанията на свидетеля досежно състоянието на гумите на колата и факта на внезапно излизане на пътното платно на животно, не е анализирано и заключението на експертизата, че при спускане по заледена настилка, при внезапно излизане на животно, ПТП е било предотвратимо само ако Ж. е управлявал с пределно ниска скорост (в рамките на 5, 10 км/час); че неправилно, за да обоснове решението си, въззивният състав въвел собствени хипотези, че „автомобилът бил ползван за непозволени и много опасни младежки забавления“, във връзка който довод се иска допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК - „за точното приложение на закона“ по отношение разпоредбите на чл.6,ал.2 и чл.7,ал.1 ГПК по втория въпрос: „ Допуска ли принципът на служебното начало съдът да прави хипотетични изводи, за които по делото не са налице твърдения, нито е провеждане доказване?“ Касаторът въвежда и оплакване, че в нарушение на съдопроизводствените правила СГС не се е произнесъл по доводите за неравноправност на неустоечните клаузи по т.9 и т.10 от Списъците на неустойки съобразно правилото на чл.143 ЗЗП, с оглед на което поставя трети и четвърти въпроси: „ Следва ли въззивният съд да подложи на обсьждане всички доказателства, събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните?“ като се твърди противоречие с решението по по гр.д. №1857/2010г. на 4 г.о. и по т. д. № 3466/2013 г. на 1 т.о. на ВКС и „Дължи ли второинстанционният съд произнасяне при оплакване, формулирано във въззивната жалба за неравноправност на договорна клауза?“ при поддържано противоречие на обжалвания акт с решението по т.д.№ 2927/2015г. на 1 т.о. на ВКС. В касационната жалба са изложени и оплаквания за неправилност на изводите, че неустойката в размер на 9 500лв. не е прекомерна, но правен въпрос във връзка с тях не е поставен. В подробен писмен отговор Р. Ш. България“ ЕАД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба в частта по отношение на иска по чл.92 ЗЗД във вр. с чл.9 от Списъка на неустойки. В останалата част счита жалбата за недопустима поради изключен касационен контрол. чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Третото лице помагач Столична община не депозира отговор по чл.287,ал.1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Допустима, с оглед разпоредбата на чл.113,изр. второ ГПК е единствено касационната жалба срещу въззивното решение по отношение на иска за заплащане на неустойка по т.9 от Списъка на неустойки, представляващ Приложение № 1 към Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги за сумата от 9 500 лв. Въззивното решение по иска за заплащане на неустойка по т.10 от Списъка на неустойки, предявен за сумата 350лв., не подлежи на касационен контрол, съгласно чл.280 ал.3,т.1 ГПК и касационнната жалба в тази част е недопустима. По делото е било спорно дали представените към исковата молба Общи условия за наем и предоставяне на услуги на „С.“ и Списък на неустойки – Приложение № 1 към Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, са част от съдържанието на възникналото между ищцовото дружество и Ж. договорно правоотношение по Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 11.11.2020 г., сключен по електронен път, който съставлява договор от разстояние по смисъла на чл.45 ЗЗП и дали неустоечните клаузи, на които ищецът основава претенциите си, са елемент от съдържанието на сключения договор. Съдилищата са констатирали, че в заключението на съдебно-компютърната експертиза, прието без възражения на страните, са онагледени разликите във версиите от 25.09.2020г. (към момента на регистрацията на ответника на датата 11.11.2020г. в мобилното приложение ( http://spark.bg ), с която се сключва договор за наем по електронен път) и версията от 05.11.2021 г., действаща към 30.11.2021г. - към момента, в който ответникът е резервирал чрез мобилното приложение и е стартирал сесия с лекия автомобил, с който е претърпял пътно произшествие, във връзка с щетите от което ищецът претендира заплащане на процесните неустойки. Извършена е преценката, че при сравнение за двете версии на документите се установява, че те винаги са съдържали неустоечни клаузи. Анализирано е, че по делото не е формиран спор относно обстоятелството, че ищецът е публикувал изменените договор, общи условия и списък на неустойки в мобилното приложение, а съгласно чл.1.1. от договора (и в двете версии ), всеки път, когато наемателят се регистрира в неговия акаунт в уебсайта, безусловно потвърждава, че е съгласен и има право да използва превозни средства при посочените условия в договора и общите условия и че безусловно приема разпоредбите им. Изяснено е, че според чл. 6.2. от договора, наемателят има право да го прекрати с едностранно 7-дневно писмено уведомление до наемодателя в случай на изменение на разпоредбите на договора за наем, общите условия към него или действащия ценоразпис, ако не е съгласен с тях. Изведено е, че през призмата на чл.1.1., при отсъствие на твърдения от ответника да е упражнил правото си по чл. 6.2., и с оглед на обстоятелството, че на 30.11.2021 г. той безпрепятствено е стартирал нова наемна сесия, се налага извод, че наемателят преди това се е запознал с договора, общите условия и списъка на неустойки в изменената им версия и ги е приел, поради което към датата на пътно-транспортното произшествие отношенията между страните са регулирани от договора, общите условия и списъка на неустойки във версията им от 05.11.2021г. Обосновано е, че наличието на установените в експертизата разлики в двете версии на документите нямат никакво отношение към спорните по настоящото дело въпроси, т.е. отсъстват разлики, касаещи Списък на неустойки и Общи условия за наем и предоставяне на услуги на „С.“. С тези съображения е обосновано, че представените с исковата молба Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, Списък на неустойки – Приложение № 1 към договора, и Общи условия за наем и предоставяне на услуги на „С.“, са доказателствата, които следва да бъдат кредитирани относно същественото съдържание на наемното правоотношение към 30.11.2021 г. Извършен е анализ на съдържанието на договора - чл. 2.1. - наемодателят се задължава да предостави на наемателя за временно ползване технически годни и подходящи за експлоатация превозни средства, а наемателят се задължава да осигури правилното им експлоатиране в съответствие с условията, посочени в договора и общите условия към него, и да заплати дължимия наем за ползването на тези превозни средства, както и евентуални неустойки, разноски, обезщетения и други суми, дължими съгласно договора за наем и/или общите условия към него; чл. 2.4. - след като наемателят сключи договора, той има право да резервира превозно средство, което е посочено като свободно за резервиране, като използва мобилното приложение; чл. 3.2. - наемателят е длъжен да спазва изискванията за експлоатация на превозното средство, инструкциите и препоръките на производителя на превозното средство, за които е информиран от наемодателя, разпоредбите, установени в ЗДвП, и изискванията на други приложими нормативни актове, както и изискванията за експлоатация на превозното средство като при неизпълнение на задълженията наемателят дължи заплащането на предвидените неустойки в Приложение № 1, представляващо неразделна част към договора; чл. 4.1. - наемателят носи пълна отговорност за превозното средство през целия период на използването му, включително за причинените увреждания по него, освен в случаите, посочени в чл. 4.2. - за щетите и/или влошаването на състоянието на превозното средство, които възникват по време на експлоатационния период и които са следствие от предишна експлоатация или обичайното износване на превозното средство, при условие че е уведомил надлежно наемодателя в писмена форма за същите преди стартиране на наемната сесия, (в който смисъл е и разпоредбата на чл. 9.1. от общите условия - от началото до края на употребата на превозното средство наемателят носи пълна отговорност за него, както и върху наемателя преминава рискът от увреждане или погиване на наетия електромобил, с изключение на хипотезите, които не могат да му бъдат вменени във вина); чл. 4.3. - ако през периода на използване на превозното средство документите или приспособленията му са повредени или изгубени или наемателят увреди, унищожи или повреди превозното средство в степен тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, той дължи заплащането на предвидените в Приложение № 1 към договора неустойки, задължава се да възстанови и всички преки щети, които не са възстановени от застрахователното дружество, което е застраховало превозното средство. Въззивната инстанция е преценила като неоснователни възраженията във въззивната жалба на ответника, че ищецът не доказва наличие на договор за наем между страните поради констатирани различия в различните „версии/редакции“ на ОУ и на Списъка с неустойки. Даден е отговор, че представения по делото договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 11.11.2020г. съставлява сключен между страните рамков наемен договор, тъй като ответникът се е регистрирал в компютърно приложение с оглед многократни бъдещи ползвания на автомобил под наем, от което следва, че всяко наемане на автомобила представлява отделен договор за наем, при което са приложими договорните условия на ищеца към датата на сключване на този отделен договор за наем, т.е. съответната версия/редакция на ОУ и Списъка с неустойки към този момент. Акцентирано е, че съгласно съдебно компютърната експертиза, компютърното приложение е така конфигурирано, че преди започване на ползването на автомобила наемателят винаги потвърждава, че приема актуалните условия на ищеца, от което следва, че конкретният договор за наем се сключва винаги по актуалните условия на ищеца, а не по тези в предходен момент, респ. към момента на сключване на рамковия договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 11.11.2020г. Възприето е разрешението, че от сравняването на редакциите на ОУ и Списък с неустойки не могат да се извеждат доводи, че процесните неустойки не се дължат, тъй като от значение е редакцията към датата на сключване на конкретния договор за наем - в случая редакцията, която е била в сила към 30.11.2021 г.; че без значение са разликите между тази редакция и редакцията към датата на регистриране в компютърното приложение и сключване на първоначалния рамков договор 11.11.2020г. Анализиран е безспорният по делото факт, че ответникът и друг път е ползвал услугата на ищеца и би следвало да е наясно с цялата процедура по сключване на конкретен договор за наем, ползване и връщане на автомобила. Решаващо значение е отдадено на обстоятелството, че наемните отношения между страните са възникнали от договор за наем като електронен документ, а не в обикновена писмена форма, а възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. С позоваване на разпоредбата на чл.184, ал.1 изр.1 ГПК и на специалните знания, дадени от заключението съдебно компютърната експертиза е възприето, че с исковата молба са представени актуалните към 30.11.2021г. условия за наемане на автомобила и с това възпроизвеждане на електронни документи и посредством заключението на компютърната експертиза, ищецът е доказал по безспорен начин какви са били уговорките между страните, включително и спорните неустойки. За недоказани са счетени доводите на ответника-въззивник за наличие на съпричиняване от страна на ищеца поради лошото състояние на гумите на наетия автомобил. Обсъдено е, че пътното произшествие е настъпило на 30.11.2021г. в 23:30ч. в [населено място], [улица], при движение с посока от „Златните мостове“ към[жк]; ответникът се движел по наклон и неравности на необработен, заледен и неосветен път, като произшествието е възникнало на завой при движение с около 30 км./ч. на къси светлини, а автомобилът преди това е бил технически изправен. Преценено е, че ответникът е управлявал МПС с несъобразена с пътната обстановка скорост като са налице сериозни съмнения, че автомобилът е ползван за непозволени и много опасни младежки забавления, за което е индиция нощният час на шофиране, използваното място на безлюден планински път и лошите пътни условия. Като изолирани и неподкрепени с други доказателства не са кредитирани показанията на свидетеля на ответника, в частта им относно изнесеното, че гумите на превозното средство са били с малък грайфер и недостатъчна широчина и именно тези са причините да инцидента. Като самостоятелен аргумент е изложен този, че съгласно чл. 2.6. от договора, преди да започне да използва превозното средство наемателят трябва да го инспектира и ако се констатират очевидни и видими отвън дефекти или при констатиране на нередности или липса на необходими придружаващи устройства или документи, се задължава да информира наемодателя, като при никакви обстоятелства наемателят няма право да ползва превозното средство при наличието на значителни увреждания по последното, непозволяващи неговото безопасно управление, липса на принадлежности, устройства или документи, чиято наличност е задължителна за законосъобразното и безопасно управление на превозното средство. Обсъдено е, че по делото не са представени доказателства ответникът да е инспектирал превозното средство своевременно - преди да започне ползването му, и да е уведомил наемодателя за твърдяната непригодност на гумите, а от показанията на свидетеля се установява, че преди ползването на превозното средство никой не е проверил дали гумите му са подходящи. Като неосноватален е преценен и доводът на ответника, че застрахователят е покрил изцяло щетите по автомобила със съображенията, че съгласно писмо от 26.04.2022г. на ДЗИ застрахователят е определил обезщетение при условията на тотална щета в размер на 27 522,38 лева, като са приспаднати 4974,50 лева самоучастие, 255,06 лева премия по претенцията, 625,08 лева разлика в изплащане на дължимите премии и 30 % запазени части. Изведено е, че ищецът не е напълно обезщетен от застрахователя и може да претендира процесната неустойка по т.9 от Списъка на неустойки уговорена за тотална щета на автомобила, която може да се претендира съвместно с тази по т.10 от Списъка на неустойки уговорена за настъпване на ПТП с наетото превозно средство. Извършена е детайлна преценка, дали с оглед чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП при наличието и на неустойката по т.10 от Списъка на неустойки, в случай на причиняване на ПТП с тотална щета на МПС и неизпълнение на задълженията на потребителя, същият не бива задължен да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка и дали не е налице противоречие на неустойката с добрите нрави, респ. дали, ако неустойката е действителна, то същата не се явява прекомерна. С подробни съображения е даден отрицателен отговор на тези правни проблеми. След анализ на заключението на приетата автотехническа експертиза относно действителната пазарна стойност на автомобила към датата на пътното произшествие, стойността на запазените части, размера на изплатеното застрахователно обезщетение и нанесената имуществена щета на ищеца, е прието, че, с оглед на конкретните данни, неустойката по т. 9 от Списъка на неустойки в размер на 9500 лв. не противоречи на добрите нрави, нито е прекомерна, тъй като е близка по размер до реално понесената от ищеца имуществена вреда, като същевременно се има предвид, че ищецът е заплатил сам застрахователната премия по имуществената застраховка, а реализирането на запазените части на посочената от вещото лице цена от 11 624 лева е една хипотетична възможност, а същевременно е допустимо неустойката да има и санкционен характер. Искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта по иска за заплащане на неустойка по т.9 от Списъка с неустойки, приложение № 1 към договор за наемане на преводни средства и предоставяне на услуги е необосновано: От възпроизведените по-горе мотиви към обжалваното решение е видно, че Софийски градски съд е извършил самостоятелна преценка и анализ на събраните по делото доказателства, отделил е спорните във въззивното производство въпроси, въведени с жалбата и е дал отговор на възраженията и доводите, изложени в нея. От това следва, че първият въпрос не кореспондира на осъществената от въззивната инстанция дейност като съд по съществото на спора и той съставлява бланкетно оплакване за неправилност на обжалвания акт, която може да бъде проверена единствено във втората фаза на факултативния касационен контрол. Първият въпрос в случая няма правна характеристика и вторият стадий от касационната проверка не може да бъде осъществен. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по него е обстоятелството, че е поставен с оглед тезата на обжалващата страна за неустановена по делото версията на договора към момента на сключването му 11.11.2020г. (версия от 25.09.2020г.) и тя не е представена като доказателство. Това становище не държи сметка за обстоятелството, че вещото лице не е посочило разлика в съдържанието на договора в двете версии по отношение на разпоредбата на чл.1.1., а тя както се посочи гласи: „всеки път, когато наемателят се регистрира в неговия акаунт в уебсайта, безусловно потвърждава, че е съгласен и има право да използва превозни средства при посочените условия в договора и общите условия и че безусловно приема разпоредбите им“. Същевременно поддържаната теза за необходимост от изследване и сравняване на двете версии на документите е в пълен разрез с ясните, обстойни и правно издържани съображения на въззивната инстанция - компютърното приложение е така конфигурирано, че преди започване на ползването на автомобила наемателят винаги потвърждава, че приема актуалните условия на ищеца, от което следва, че конкретният договор за наем се сключва винаги по актуалните условия на ищеца, а не по тези в предходен момент, респ. към момента на сключване на рамковия договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 11.11.2020г.; че от значение за спора е единствено редакцията, която е била в сила към 30.11.2021г. - датата на сключването на конкретния договор, с който е нает процесният тотално унищожен автомобил, а не тази към момента на сключването на рамковия договор. Вторият въпрос е относим към съображенията на въззивния съд по отношение на кредитирането на свидетелските показания относно състоянието на гумите на наетия автомобил. Тези съображения, освен че са логични и обосновани, не са самостоятелен и решаващ аргумент, с който е отхвърлено възражението на ответника за „съпричиняване“ на пътното произшествие от страна на наемодателя поради предоставяне на автомобил в недобро техническо състояние. Извън и независимо от показанията на свидетеля, съставът на СГС се е позовал на обвързващите страните договорни разпоредби, вменяващи в задължение на наемателя преди използването, да инспектира превозното средство и да предприеме необходимите действия, указани в чл.2.6 от договора, включително и задължението да не ползва („няма право да ползва“) превозното средство при липса на принадлежности, чиято наличност е задължителна за законосъобразното и безопасно му управление. Изложеното по отношение на първия въпрос е изцяло важимо и по отношение на аналогичния му трети въпрос, който също съставлява касационно оплакване по чл.281,т.3 ГПК за необсъждане на доказателства и доводи на страните, което изключва годността му на общо основание по чл.280,ал.1 ГПК. Противно на заложеното в последния четвърти въпрос въззивната инстанция е изложила обстойни доводи и съображения и е подложила на преценка наличието на неравноправни клаузи в процесните уговорки. При зачитане на разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, е извършен анализ дали и с оглед наличието на неустойка и по т.10 от Списъка на неустойки, в случай на причиняване на ПТП с тотална щета на МПС, потребителят няма да бъде поставен в положение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Поради това и този въпрос е хипотетичен и некореспондиращ на правните аргументи на решаващия второинстанционнен съд, а несъгласието на касатора с тях не може да обуслови допускане на касационното обжалване. В конкретния случай наемодателят е гарантирал и осигурил застрахователно покритие по застраховка „автокаско“, така както е предвидено в договора и в ОУ. При преценката дали клаузата на чл.9 от списъка с неустойки дължима когато „Превозното средство е повредено или унищожено по време на стартираната от наемателя потребителска сесия или непосредствено преди нейното преустановяване, с изключение на случаите, при които рискът от увреждането или погиването на автомобила е изцяло покрит от застрахователното дружество, застраховало автомобила риск“, уговорена в размер на 9 500лв. при тотална щета за автомобил с марка като процесния, въззивната инстанция в изпълнение на задълженията си по чл.7, ал.3 ГПК - служебно да следи за неравноправни клаузи в договора с ответника - потребител, по своя иницианиатива е назначила автотехническа експертиза. На експерта е възложена задачата да установи пазарната стойност на автомобила, стойността на запазените части и на какво се дължи „разликата в изплащане на дължимите премии“ (суми, приспаднати от застрахователното дружество от определеното застрахователно обезщетение по щетата) именно с оглед оплакванията във въззивната жалба за нищожност, включително и поради неравноправност, съответно прекомерност на клаузата на чл.9 от Списъка с неустойки. Вещото лице е установило, че тази разлика се дължи на договорени специални условия при сключване на застрахователния договор между ДЗИ- Общо застраховане“ АД и собственика на автомобила - лизингово дружество, с чиито автомобили оперира ищецът, като в случая при предсрочното му прекратяване поради настъпване на тотална щета, е направено изравняване на дължимите премии за съответния период. От значение за преценката за неравноправност на уговорената неустойка са и изводите на въззивната инстанция, че застрахователят е не покрил изцяло щетите по автомобила, наред с това ищецът е заплатил сам застрахователната премия по имуществената застраховка, а реализирането на запазените части е една хипотетична възможност, защото отсъстват данни на каква цена е продаден увреденият автомобил. Същевременно логична е тезата на ищеца, че уговореното като условие за сключване на застрахователния договор негово самоучастие (част от стойността на увреденото имущество, част от обезщетението, която е в тежест/ поема се от застраховащия) при настъпване на застрахователното събитие, е с оглед високата „щетимост“ на автомобилите на „С.“. Негодността на въпросите за послужат като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС прави безпредметно обсъждането на въведените от касатора допълнителни основания. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата 771.60лв. претендирани и доказани разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - адвокатско възнаграждение с включен ДДС. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.