Определение № 1554 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4913/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото И. Х. И., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Ю. срещу решение № 273/18.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 333/2022 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 772/16.12.2021 г., поправено с решение № 467/14.06.2022 г., постановени по гр. дело № 2880/2020 г. на Сливенския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Ю. Г. К. осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата 29 222.05 лв., претендирана като изплатен от касатора-ищец заем и направени от него подобрения в имот, находящ се в [населено място], [улица], поставен в дял на ответницата, с която сума тя, получавайки жилището, се обогатила неоснователно, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2020 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските за двете съдебни инстанции по делото.

Касационната жалба на ищеца И. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК.

Ответницата Ю. К. в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния `и пълномощник адв. Г. М., излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора И., изготвено и подадено също чрез адв. Ю., се поддържа, че били налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението обаче не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито са посочени актове на Върховния касационен съд (ВКС), Конституционния съд (КС) и/или на Съда на Европейския съюз (СЕС). Вместо това буквално са преповторени, изложените и в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 266, ал. 3 от ГПК относно допускането и събирането на доказателства във въззивното производство, като в тази връзка се поддържат и подробни съображения за процесуални нарушения на първата инстанция, както и за неправилност на първоинстанционното решение поради тези процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и необоснованост. В заключение, в изложението се излага становище, че въззивното решение било очевидно неправилно, като отново се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК; поддържа се и че постановяването на решение, с което да бъде отговорено на оплакванията на касатора, „би допринесло за точното прилагане на закона, съобразно европейското законодателство, чиито международни нормативни актове са с примат над вътрешното ни законодателство, както и за развитието на правото“, като в тази връзка се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение (каквито единствено е навел касаторът в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на КС или на СЕС, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена.

Няма основание касационното обжалване на въззивното решение да се допуска и поради твърдяната от касатора, очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, страдащо от особено тежък и явен порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, грубо и явно нарушение на основни съдопроизводствени правила, или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая от страна на касатора нито се сочи такъв особено тежък и явен порок по отношение на обжалваното въззивно решение, нито същото обективно страда от такъв порок, който да бъде установен пряко и единствено от самото съдържание на решението и на мотивите към него, без да се извършва анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание, което е присъщо на касационната проверка по реда на чл. 290 от ГПК, а не попада в приложното поле на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Не е налице и никоя от останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата `и в производството пред настоящата съдебна инстанция, а именно – сумата 3 500 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение