Определение № 479 от 03.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 2463/2019 г.

Производството е по чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 13775 от 11.VІІ.2019 г. на софийското „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест” ООД /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 116 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 30.V.2019 г., постановено по т. д. № 6364/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1322/25.VІІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-9, по т. д. № 2117/2015 г.: за осъждането на търговеца настоящ касатор – „на основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 266, ал. 1 ЗЗД” – да заплати на ищцовото „Сълюшън Контракт`2013” ЕООД-гр. Пловдив /ЕИК[ЕИК]/, в качеството му на цесионер, сума в размер на 99 632.86 лв. (деветдесет и девет хиляди шестстотин тридесет и два лева и осемдесет и шест стотинки), представляваща неизплатено възнаграждение за извършени строително-монтажни работи /СМР/, за които е била издадена данъчна фактура № 097/27.ХІ.2009 г., като вземането по същата е било прехвърлено от първоначалния му титуляр „Весим-2000” ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ чрез договор за цесия с нотариална заверка на подписите на страните от 5.VІ.2014 г. на търговеца ищец, ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на завеждане на делото (26.ХІ.2014 г.) и до окончателното й изплащане.

Оплакванията на търговеца настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 164, ал. 1, т.т. 3 и 4 ГПК/. Поради което той претендира повторното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция на цесионера „Сълюшън Контракт`2013” ЕООД за процесната сума в размер на 99 632.86 лв. по данъчна ф/ра № 097/27.ХІ.2009 г. да бъдела отхвърлена - като неоснователна.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии по следния правен въпрос: „Приложими ли са ограниченията по чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК относно допустимостта на свидетелски показания за изясняване на обстоятелствата, при които са издадени разписки за извършени плащания по договор за строителство?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Сълюшън Контракт`2013” ЕООД-гр. Пловдив писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за „заплащане на направените деловодни разноски за пред касационната инстанция”, но без се ангажират доказателства за реалното им извършване. Инвокират се доводи, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба „липсва формулировка на материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които да се е произнесъл Апелативния съд и което произнасяне да ев противоречие с практика на ВКС”.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест ООД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

С отменителното решение № 223/13.ХІІ.2018 г. на състав на ВКС, ТК, Първо отделение, по т. д. № 3018/2017 г., първоначалното осъдително въззивно решение по спора е било касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд заради несъобразяване на ключовото за изхода на спора обстоятелството, че направеното от търговеца настоящ касатор доказателствено искане по чл. 192 ГПК („Задължение на трето лице да представи документ” ) е било поддържано на основание третата алинея на чл. 266 ГПК /а не на основание чл. 266, ал. 2 ГПК/. С оглед на това развитие дадените по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК задължителни указания от ВКС са били в смисъл: при новото разглеждане въззивната инстанция да приеме предоставените от третото лице /Д. С./ и представени с молба на настоящия касатор по делото от 1.ІІ.2017 г. писмени доказателства /по т.т.1-5 от нея/, както и да се произнесе по обусловените от тях доказателствени искания, направени със същата молба”.

Като спорни по делото от страна на новия състав на САС, постановил атакуваното в настоящето производство по чл. 288 ГПК въззивно решение, са били идентифицирани два въпроса: докога е продължило изпълнението на процесния договор за строителства на сградата на ул. „Св. Иван Рилски” № 35 в [населено място], както и дали третото за спора лице, а именно цедентът „Весим-2000” ЕООД, е извършил строително-монтажните работи по процесната данъчна фактура № 097/27.ХІ.2009 г.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че единственият формулиран от касатора в изложението по чл. 284, ал.п 3 ГПК към жалбата му процесуалноправен въпрос е такъв, отнасящ се до правилността на атакуваното въззивно решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната единствена допълнителна предпоставка за това- тази по т. 1 на същия законов текст. В заключение, погрешното отъждествяване от софийския търговец настоящ касатор на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение