Определение № 1814 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 681/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Ойл фууд технолъджис“ ЕООД, [населено място], чрез адв.А. К. и адв.А. Ч. - С., и двамата от САК, срещу решение № 4/06.01.2026г. по възз.т.д.№ 2/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него, след частична отмяна на решение № 106/05.11.2024г. по т.д.№ 103/2023г. на Окръжен съд - Добрич в обжалваната от ищеца „Промтур“ ЕООД отхвърлителна част за разликата над 40 632.57лв. до 80 454лв., е постановено друго, с което се осъжда „Ойл фууд технолъджис“ ЕООД, да заплати на „Промтур“ ЕООД обезщетение за вреди в имот по време на ползването му от „Ойл фууд технолъджис“ ЕООД по договор за наем от 01.09.2017г., в който впоследствие, със споразумение от 10.10.2017г., е встъпил на страната на наемодателя ищецът „Промтур“ ЕООД, за разликата над присъдения, претендиран частично, размер от 40 632.57лв. до претендирания размер от 80 454лв., ведно със законната лихва, считано от предяване на иска на 19.07.2023г. до окончателното изплащане, а решение № 106/05.11.2024г. по т.д.№ 103/2023г. на Окръжен съд - Добрич е потвърдено в обжалваната от ответника „Ойл фууд технолъджис“ ЕООД осъдителна част за сумата 40 632.57лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неоснователност на направеното във въззивната му жалба оплакване за постановяване на първоинстанционното решение по предприетото от ищеца в последното съдебно заседание пред първата инстация изменение на иска чрез едновременно преминаване към частичен иск и увеличение на размера. Релевира оплакване за неизпълнение от въззивният съд на служебните правомощия по чл.266, ал.3 ГПК да отстрани допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, изразяващи се в непроизнасяне с изрично определение относно приемането или не на писмени доказателства, които е констатирано, че са представени след изтичане на преклузивния срок. Касаторът намира, че посочените процесуални нарушения са допълнително задълбочени от това, че заключението на СТЕ е изградено въз основа на фактури, разходно-оправдателни документи и договори за изработка, които не са били представени по делото от ищеца, не са приети от съда и не са приобщени към доказателствения материал по надлежния процесуален ред. Според касатора въззивният съд е следвало не само да се произнесе изрично по посочените писмени доказателства, а и -в случай, че ги приеме - да предостави на насрещната страна възможност да заяви становище по тях в срока по чл.193, ал.1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение и като е „позволил“ на служебно назначеното от него вещо лице от СТЕ да изготви заключението си въз основа на същите неприети по делото писмени доказателства. Друго процесуално нарушение на въззивния състав според касатора е приемането на ново писмено доказателство(конструктивно становище), при отсъствието която и да е от хипотезите на чл.266 ГПК, при липсата на изрично и своевременно доказателствено искане от ищеца, съответно – при представянето му въз основа на дадени служебно указания за попълване на доказателствения материал. Материалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за нарушение на чл.230, ал.3 ЗЗД и чл.233 ЗЗД. Релевирани са и доводи за явна необоснованост на решението, водеща според касатора до очевидна неправилност. По изложените съображения искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете. Претендира се за присъждане на направените по делото разноски.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията едновременно по т.1 и т.3 на чл.280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е в производство по търговски спор след изтичане на преклузивния срок по чл.372 от ГПК ищецът да изменя иска си, като за първи път заявява, че първоначално предявеният иск е частичен, включително, когато се осъществява чрез увеличение на иска, и представлява ли такова изменение недопустима промяна на предмета и обема на спора, когто частичният характер не е въведен с исковата молба и/или допълнителната искова молба? Касаторът намира, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 60141/25.11.2021г. по т.д.№ 2022/2020г., I т.о., ТР № 3/22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016г. ОСГТК на ВКС и решение № 146/26.07.2017г. по т.д.№ 61210/2016г., IV г.о.

2. Длъжен ли е съдът при направено искане за изменение на иска да постанови нарочно определение за приемане/отхвърляне на изменението, да изготви допълнителен доклад и да даде на страните указания във връзка с приетото изменение? При липса на такова нарочно определение, следва ли да се приеме, че, въпреки направеното от ищцовата страна искане, на практика няма изменение на иска, съответно-съдът длъжен ли е да се произнесе по петитума, формулиран в исковата молба? Касаторът се позовава на решение № 114/19.01.2017г. по гр.д.№ 1357/2016г., II г.о., определение № 82/21.01.2010г. по ч.гр.д.№ 25/2010г. и определение № 204/12.05.2016г. по гр.д.№ 1357/2016г., II г.о.

3. Длъжен ли е първоинстанционният съд да се произнесе с изрично определение относно допустимостта и приемането на писмени доказателства, представени след изтичане на преклузивния срок, с предоставяне на насрещната страна на възможност за становище по чл.193, ал.1 ГПК, и, при липса на такова произнасяне, както и, когато съдът е основал фактическите си изводи на съдържанието на тези доказателства чрез заключението на вещото лице, длъжен ли е въззивният съд по чл.266, ал.3 ГПК да отстрани допуснатото процесуално нарушение? Според касатора е налице противоречие с решение № 147/08.05.2014г. по гр.д.№ 5659/2013г., IV г.о. и решение № 279/08.05.2024г. по гр.д.№ 1619/2023г., IV г.о.

4. Допустимо ли е въззивният съд, в производство по търговски спор, да приеме като доказателство документ, представен извън преклузивния срок за представяне на нови доказателства, съгласно правилата на чл.266 ГПК, без да са налице предпоставките за това, а именно да е налице изрично искане от страна на ищеца за тяхното допускане в предвидените за това преклузивни срокове, но да не са били допуснати от първата инстанция, поради процесуални нарушения? По този въпрос к асаторът сочи ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д.№ 1/2000г. на ОСГК, решение № 215/14.04.2025г. по гр.д.№ 1892/2024г., III г.о., решение № 68/01.02.2024г. по гр.д.№ 1924/2023г., IV г.о., решение № 51/19.02.2025г. по т.д.№ 1732/2023г., II т.о.., решение № 136/25.06.2019г. по гр.д.№ 4465/2018г., IV г.о., решение № 859/11.01.2011г. по гр.д.№ 1295/2009г., IV г.о., решение № 72/09.07.2012г. по т.д.№ 398/2011г., II т.о., решение № 306/09.10.2013г. по гр.д.№ 1851/2013г., IV г.о., и решение № 520/05.08.2024г. по гр.д.№ 2455/2023г., IV г.о.

5. В случай, че наемателят при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договор за наем за недостатъците на наетата вещ, наемодателят отговаря ли, ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство? Касаторът се позовава на решение № 316/07.11.2011г. по гр.д.№ 1646/2010г. и определение № 905/24.07.2012г. по гр.д.№ 1773/2011г. /чл.288 ГПК/

С писмен отговор насрещната страна, ищецът „Промтур“ ЕООД, чрез адв.М. В., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Намира първият въпрос да не е обуславящ, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, доколкото не е извършено изменение, а само уточнение, че искът е предявен като частичен. По същите съображения поддържа, че не е значим за изхода на спора и вторият въпрос. По отношение на третия въпрос счита, че той има изцяло хипотетичен характер, относно четвъртия– че е изваден от контекста на спора и същевременно, че даденото по него разрпешение е в съответствие с ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.3, а петият въпрос е недопустим опит за въвеждане за първи път на нови правоизключващи възражения. Оспорва да е налице основанието очевидна неправилност. По изложените съображения искането е въззивното решение да не бъде допуснато до обжалване.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Производството по делото е образувано по осъдителен иск, който не е бил предявен като частичен, за заплащане на необходимите средства за поправяне на вредите, причинени в резултат от възникналия, поради неполагане на дължимата грижа, на 14.12.2020г. пожар на ползвания от ответното дружество по сключения между страните по делото договор за наем от 2017г. Релевирани са възражения, че вредите не се дължат на действия на управители и служители на ответника, че е положена практически възможната според обстоятелствата грижа на добър стопанин, а причината за пожара е авария в ел. инсталацията, случайно събитие или действията на трети лица, както и, че е налице съпричиняване на щетите от ищеца, тъй като не е изпълнил задължението си като наемодател да уведоми наемателя за всички недостатъци на наетата вещ и отговорността му за годността на имота да служи за целите, за които е нает/ОИМ/, и тъй като не е положил дължимата грижа като собственик, предвид неспазване на изискванията към изграждането и поддържането на ел. инсталацията в сградата, причина за възникване на пожара/допълнителния ОИМ/.

Сезиран с въззивни жалби и от двете насрещни страни срещу първоинстанционното решение в съответните неблагоприятни за тях части, с които искът е съответно уважен/отхвърлен, въззивният съд преди всичко е обсъдил, но е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за процесуална незаконосъобразност, предвид произнасянето по предприето недопустимо изменение на иска чрез преминаване към частичен иск. От фактическа страна е приел за установено и безспорно, че към момента на настъпване на пожара в наетото от ответника помещение на 14.12.2020г. страните по делото са били обвързани от договор за наем от 01.09.2017г., по силата на който на ответното дружество е предоставено за временно ползване със срок до 2022г. самостоятелно помещение, с описани в договора характеристики и предназначение - за преработка на омазнен перлит, и складово помещение, на ответника е връчен Правилника за вътрешния ред и в протокола за предаване на имота от 01.09.2019г. ответникът не е възразил относно статута и състоянието на наетия имот, следователно се е съгласил със състоянието на наетия имот към момента на подписване на договора, като отговарящо на изискванията на целта, за която е нает. Съставът на апелативния съд е установил, че с допълнително споразумение от 16.11.2017г. ищецът се е съгласил с изграждането от ответника за негова сметка в наетото помещение на подпорна бетонна стена, която да служи за разтоварване на омазнения перлит от гондолата, като за периода 01.01.2017г. до пожара на 14.12.2020г. на адреса на наетото помещение са регистрирани пет произшествия и са издадени АУАН и наказателни постановления както срещу ответника, така и срещу ползватели на съседни помещения. Въз основа на заключението на СТЕ пред първата инстанция съставът на апелативния съд е приел, че причина за пожара на 14.12.2020г. е самозапалване на изходни материали/омазнен перлит, съответно пожарът не се дължи на повреда на таванни кабели и ел. инсталация, на палеж или открит огън и на определи качества на наетия имот, а същият е бил предотвратим при спазването на определени правила за противопожарна безопасност, предвиждащи съхранение на омасления филтърен прах в складови помещения, наличие на складови резервоари, метални контейнери, помещение с бранмауер, система за пожароизвестяване и др. Изтъкнал е, че не са ангажирани доказателства пожарът и причинените от него вреди да се дължат на случайно събитие или на действия на трети лица. Въз основа на анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че ответникът не е провел успешно доказване на възраженията си, като не е установил да му е предадено помещение, което не съответства на отразеното в договора за наем, съответно в протокола за предаване от 01.09.2017г. се е съгласил с това, че състоянието на имота съответства на уговореното предназначение и го е ползвал повече от 3 години по посочения в договор начин до момента на пожара. Посочил е, че ответникът не е доказал настъпването на пожара да се дължи на случайно събитие или на действията на трети лица. Позовал се е на установената в чл.233 ЗЗД оборима презумпция и на приетото за установено от заключението на СТЕ пред първата инстанция, че пожарът е възникнал не от късо съединение или проблеми с ел.инсталацията, преминаваща по покривната конструкция на сградата, вкл. съседни дърводелски работилници, ползвани от трети лица, а - от цеха за производство на технически масла, ползван от ответника, конкретно в мястото, където са съхранявани отпадни продукти от производство на олио - белилна пръст и омазнен перлит, като обемът и интензивността на пожара в голяма степен са причинени от наличието на горими материали в ползваното от ответника помещение - бидони и полиетиленови торби и спрямо първоначалното огнище настъпилото късо съединение в ел. инсталацията е вторично – резултат от разпространилия се пожар и т. н. По тези съображения е направен извод, че искът е основателен и следва да се уважи. По отношение на неговия размер въззивният съд е изтъкнал, че претендираното обезщетение не е в размер на направените от ищец;а разноски, а – на необходимите средства за поправяне на вредите и е възприел заключенията на допуснатата във въззивното производство съдебна експертиза.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

При служебната проверка не се констатира въззивното решение да е нищожно и/или недопустимо.

Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, за която касационният съд не е ограничен от въведените от касатора основания, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и някое от въведените основания за допускане на обжалване по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос/правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби.

Първият, третият и четвъртият въпроси не удовлетворяват изискването на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото изискват проверка на данните по делото и са пряк израз на тезата на касатора, че е налице произнасяне по недопустимо изменение на иска чрез едновременно преминаване към частичен иск и увеличение на размера му и за допуснато нарушение на чл.266 ГПК. В този смисъл въпросите касаят пряко правилността, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство. За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият състав намира, че от посочената от касатора съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не може да се направи извод, че е недопустимо предприемането на изменение на иска чрез преминаване към частичен иск.

Като обусловен от първия, не следва да се допуска обжалване и по втория въпрос.

По петия въпрос отсъства въведената допълнителна селективна предпоставка по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е неотносимо посоченото от касатора решение и не съставлява практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК цитираното определение по чл.288 ГПК.

Основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено само бланкетно, като не са релевирани никакви конкретни доводи за обосноваване на приложното му поле в смисъла, изяснен с т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и приложното поле на основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като дадените от въззивния съд разрешения по поставените въпроси са в толкова грубо противоречие с процесуалноправни норми, че това води същевременно и до явна необоснованост на решението. Тези доводи са идентични с релевираните касационни основания по т.3 чл.281 ГПК, поради което не могат да обосноват някоя от изведените от съдебната практика хипотези на очевидна неправилност.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: