Определение № 1891 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1353/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК и по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 25831/15.11.2023 г., подадена от Д. В. Г., чрез процесуалния представител адв. Т. Т. и по частна жалба вх. № 26176/17.11.2023 г., подадена от Г. В. Г., двете насочени против определение № 2571 от 17.10.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2729/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Д. В. Г. обжалва определението в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба против определение № 261259 от 27.02.2023 г. по гр. д. № 11951/2020 по описа на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено, поради недопустимост на иска с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Г. В. Г., в който поддържа, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на определението. Насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД не е подала отговор и не изразява становище по жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 11951/2020 по описа на Софийски градски е образувано по предявен от Д. В. Г., чрез процесуалния представител адв. Т. Т., против „Банка ДСК“ ЕАД и Г. В. Г. иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК. С определение № 261259 от 27.02.2023 г. е отменено протоколно определение от 27.02.2023 г. за даване ход на делото по същество и производството по делото е прекратено, като съдът е счел предявеният иск за недопустим, тъй като не са налице абсолютни процесуални предпоставки за неговата допустимост – ищецът не е трето лице, засегнато от изпълнението (липсва процесуална легитимация) и не е налице висящо изпълнително производство (липсва правен интерес). С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е потвърдил определението, като е приел, че още от твърденията в исковата молба и допълнителните молби по уточнението й е имало данни за липса на правен интерес у ищеца да предяви иск по чл. 440 ГПК. Според посоченото от ищеца в молбата му от 10.12.2020 г. към момента на образуване на делото не само е приключила публичната продан на недвижим имот, върху който ищецът сочи да има право на собственост, но и въобще е приключило изпълнителното дело. В този случай установяването, че длъжникът не е собственик на продадения вече недвижим имот е безпредметно, тъй като няма как да се предотврати вече станалата продан, като защитата на правото на собственост на ищеца следва да бъде проведена по друг процесуален ред. Правният интерес е абсолютна предпоставка за допустимост на иска и липсата му води до него недопустимост на производството. На следващо място, налице са и данни по делото, че ищецът не е трето за изпълнението лице, а ипотекарен длъжник, който, съобразно разрешението, дадено по т. 2 от тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. Самият ищец е твърдял, че през 2004 г. заедно с брат си са учредили договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за обезпечаване дълг на Г. Г. по договор за банков кредит. По делото има доказателства за това – Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 14.03.2004 г., видно от който ипотекиран е ап. 42, находящ се на [улица], за който няма спор, че е продаваният в изпълнителното производство имот. Ирелевантно за качеството му на ипотекарен длъжник е твърдението на ищеца, че не е давал съгласие за подновяване на ипотеката и към 2016 г., когато е образувано изпълнително дело срещу брат му, той вече не е имал такова качество, тъй като подновяването нямало действие спрямо него. Според чл. 18, ал. 1 от Правилника за вписванията достатъчно е да бъде подадена молба от кредитора за подновяването, за да бъде то вписано, като не се изисква съгласие на длъжника и ипотекарния длъжник за това. Вписването на подновяване на ипотеката на 11.03.2014 г. (преди изтичане на 10 г. от първоначалното вписване на ипотеката) е продължило действието й с още десет години, включително спрямо ипотекарния длъжник. Следователно, при завеждане на изпълнителното дело и до март 2024 г. Д. Г. е имал качеството ипотекарен длъжник, съответно той е длъжник по изпълнението, а не трето лице в изпълнителното производство и като такъв той не е процесуално легитимиран да води иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Процесуалната легитимация е абсолютна положителна предпоставка за допустимост на иска, поради което и правилно първоинстанционният съд е приел, че липсата й води до недопустимост на предявения иск. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя Д. Г., че съдът не взел предвид многобройните процесуални нарушения, допуснати в изпълнителното производство. Същите не са предмет на спора по чл. 440, ал. 1 ГПК, а защитата срещу тях, включително срещу такива, довели до прехвърляне на чужд имот на публична продан, ако това се поддържа, са различни. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В приложеното към частната касационна жалба изложение жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Дали наличието на права на собственост в патримониума на трето лице върху вещи – предмет на принудително изпълнение по започнало изпълнително производство обуславят единствено правния интерес на това лице да предяви иск по реда на чл. 440 ГПК или съставляват и самия предмет на иска?“; 2. „Следва ли изпълнителното производства да не е завършило, за да бъде разгледан като допустим иска, предявен по реда на чл. 440 ГПК и предоставя ли този иск защита на собственици на самостоятелни права върху обекти – предмет на принудително изпълнение, в случаите когато собствениците на такова имущество не са знаели за наличието на принудително изпълнение насочено срещу тяхното имущество и са предявили по тази причина иска по чл. 440 ГПК след приключване на принудителното изпълнение, в момента когато са узнали за неговото протичане?“ и 3. „С прекратяването на изпълнителното дело преклудира ли се правото на иск по реда на чл. 440 ГПК по отношение на лица, чието имущество е станало обект на принудително изпълнение за погасяване на задължението на трето лице – длъжник, ако същите притежават самостоятелни права върху това имуществото или част от него или същия следва да бъде разгледан по същество независимо от етапа на развитие на изпълнителното дело?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от частния жалбоподател въпроси. Не се разкрива наличието на бланкетно посоченото специално допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Частният жалбоподател само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал, защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и от значение за развитие на правото. Трайно в практиката на ВКС – напр. решение № 23 от 27.05.2020 г. по гр. д. № 3368/2019 г. на ВКС, II г. о. и много др. е прието, че наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове, за която съдът следи служебно не само към момента на предявяване на иска и осъществяване на преценката по чл. 130 ГПК, но и до приключване на съдебното производство. Ако се осъществяват факти, вследствие на които правния интерес отпадне, производството става недопустимо и съдът е длъжен да отчете тези факти на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и да прекрати делото. Желанието на страната да възстанови направените разноски не е основание за произнасяне по същество по вече процесуално недопустимия иск. Искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Искът е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. Нормата на чл. 440, ал. 1 ГПК урежда кога е налице правен интерес от този иск – засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице /въпросът за допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК е разгледан в мотивите на т. 4 на Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Когато при предявен иск по чл. 440 ГПК принудителното изпълнение по отношение на процесния имот приключи или изпълнителното производство бъде прекратено, отпада и правния интерес от иска, същия става процесуално недопустим и подлежи на прекратяване. Евентуалното отражение на изхода на спора по делото върху основателността на действията на съдебния изпълнител и отговорността му за тях, както и върху други странични имуществени отношения между страните, обусловени от наличието или липсата на условия за провеждане на изпълнение върху процесния имот към минал момент, в който принудителното изпълнение е било висящо, не могат да обосноват произнасяне по същество по вече процесуално недопустимия иск. Ако някоя от страните счита, че е претърпяла вреди от принудителното изпълнение, тя може да докаже липсата на предпоставки за насочване на изпълнението върху имота, предмет на иска по чл. 440 ГПК, в производството по което претендира обезщетение на тези вреди. В случая това тълкуване е съобразено от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. В останалата част производството по е по чл. 274, ал. 2 ГПК. С частната жалба Г. В. Г. обжалва определение № 2571 от 17.10.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2729/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без разглеждане частната му жалба против определение № 261259 от 27.02.2023 г. по гр. д. № 11951/2020 г. по описа на Софийски градски съд. Насрещните страни Д. В. Г. и „Банка ДСК“ ЕАД не са подали отговори и не изразяват становище по жалбата. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. Правилно в обжалваното определение е прието, че частната жалба на Г. В. Г. против определението за прекратяване на делото е недопустима поради липса на правен интерес. Правото на обжалване е предпоставено от наличието на правен интерес за жалбоподателя, който е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните. В случая правен интерес за ответника от обжалване на въззивното определение следва да се отрече. Макар нормата на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК да предвижда възможност да бъде обжалвано всяко определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото, по отношение на ответника липсва правен интерес от обжалване на това прекратителното определение, доколкото преустановяването на съдебния спор поради недопустимост на предявения иск е изцяло в негов интерес с оглед характера на предявения иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. В случай че страната обжалва съдебен акт, който е в нейна полза, частната жалба би била недопустима, както правилно е преценил състава на Софийски апелативен съд, поради което и определението, с което същата е оставена без разглеждане следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение