Определение № 1450 от 15.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4510/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], срещу въззивно решение от 31.05.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 13746/2010 г. Касаторът излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Ответниците по касация - П. Х. К., Х. З. К. и А. З. Г., не са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Т. С.” Е. е третото лице - помагач на страната на касатора и в това качество участва и в касационното производство. По отношение на него не се развива процедурата по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, е признал за установено, че П. Х. К., Х. З. К. и А. З. Г. дължат на [фирма] сумата от 1 707, 87 лева, представляваща непогасено задължение за ползване на топлинна енергия за топлоснабден имот за периода от 27.08.2003 г. до 30.04.2007 г. като е отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен размер от 5 010,78 лева като неоснователен и за периода от 01.02.2003 г. до 26.08.2003 г. като погасен по давност; както и че дължат сумата от 377,20 лева-лихва за забава за периода от 27.08.2005 г. до 11.06.2008 г. и е отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен размер от 1 405, 72 лева и за периода 01.04.2003 г. до 26.08.2005 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Присъдена е законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното издължаване, както и съдебно деловодни разноски. Съдът намерил, че П. Х. К., Х. З. К. и А. З. Г. са наследници на З. А. К., който е потребител на топлинна енергия. Установено, е че топлоподаването към имот му е преустановено изцяло, считано от 28.11.2001 г. Съдът присъдил в полза на [фирма] суми за топлинна енергия от сградна инсталация, за подгряване на вода и дължимата до месец юни 2006 г. сума за мощност. Достигнал до заключение, че не се дължи топлинна енергия за отопление, след като е прието за безспорно, а и липсват данни потребителят да е ползвал неправомерно топлоенергия през процесния период от време.. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Както е изяснено в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС, касационното обжалване на въззивно решение се допуска при определени условия и процедура. Тези условия предвиждат една обща и три специални предпоставки. Общата е порокът на въззивния съдебен акт /нищожност, недопустимост, неправилност – поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост/ да се дължи на дадено в него конкретно разрешение, което прави съответният материално или процесуалноправен въпрос от значение за резултата по дело. Процедурата на касационното обжалване включва предварително производство по преценка на основанията, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК, която се извършва въз основа на обосновката, дадена от касатора. Той има задължение, освен да изложи касационните основания за обжалване мотивирано и точно /чл. 281 ГПК/, но също така и да обоснове основанията за допускане на касационното обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/. Следователно съставът на Върховния касационен съд, за да извърши селекцията по чл. 288 ГПК, трябва да е наясно кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касаторът и какво е конкретното му отношение към касационните основания по чл. 281 ГПК и съответно резултата по спора. В изложението към касационната жалба не са поставени никакви правни въпроси. Страната твърди, че въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЕЕЕ, във връзка с чл. 70 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като е налице непълнота на правната уредба, която може да бъде отстранена по пътя на правилното тълкуване на нормите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЕЕЕ. По съществото си, наведено е оплакване за неправилност на въззивното решение. В същото време, цитираният нормативен акт е неприложим към процесните правоотношения, защото ЗЕЕЕ е отменен, считано от 05.03.2004 г.; отделно разпоредбата на чл. 143 ЗЕЕЕ урежда задължения на министрите и ръководителите на други ведомства, областните управители и кметовете във връзка с енергийната ефективност. Ако страната е имала предвид тълкуването на чл. 143 и чл. 144 от сега действащия Закон за енергетиката, то следва да се посочи, че от една страна, има многобройна съдебна практика по приложението на правните норми и от друга - няма повдигнат правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с тяхното тълкуването. При тези обстоятелства, Върховния касационен съд не може да извърши проверка дали правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е включен в предмета на въззивното решение и обусловил ли е резултата по спора, съответно разрешаването на правния въпрос, не0обходимо ли е с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Освен всичко изложено, част от вземанията по исковете са отхвърлени, като погасени по давност. Във връзка с фактическите и правни изводи на въззивната инстанция, обуловила този резултат, няма нито оплаквания, нито обосновка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът