Определение № 71 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3234/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Аксаково, чрез кмета инж. Ат. С. и приподписана от Ир. Д. – директор на Дирекция „АПНО“ при общината и правоспособен юрист, против въззивното решение № 494 от 8.03.2021 год. по гр. д. № 1640/2020 год. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – М. Р. М., чрез пълномощника му адв. Д. А., е подал писмен отговор, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално - че жалбата е неоснователна, поради подробно изложените съображения. Претендира присъждане на направените разноски, респ. поддържа възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна с искане да се намалят до минималния размер. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 1017 от 27.02.2020 год. по гр. д. № 5408/19 год. на Варненския районен съд и вместо това е постановено друго, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че Община Аксаково не е собственик на имот, представляващ дворно място - УПИ **, кв. 23 по плана на [населено място], с площ 800 кв. м., при описаните в решението граници, който имот съответства на парцел *, кв. 78 по предходния план на селото. За да постанови този резултат въззивният съд приел, че ищецът е доказал правния си интерес от търсената с предявения отрицателен установителен иск защита, въз основа на представените доказателства за притежаваното от него право на собственост върху процесния имот на основание наследствено правоприемство от баща му Р. М. И., придобил същия на основание договор за продажба по нот. акт № 110 от 1979 год. Въззивният съд приел иска и за основателен с оглед липсата на доказателства по делото, установяващи осъществяването на придобивен способ за легитимиране на ответната община като собственик на процесния имот, при доказателствената й тежест за установяване на фактите, от които произтича твърдяното от нея и отричано от ищеца вещно право. В представения акт за общинска собственост № 590 от 10.02.2003 год. посочените основания за съставянето му – параграф 42 ПЗР на ЗОбС, чл. 56 ЗОбС и заповед на областния управител от 2002 год. за отписване на имота като държавен от актовите книги за недвижими имоти - частна държавна собственост, не удостоверяват наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът да е бил придобит от държавата, за да може да се счита за общинска собственост по силата на цитираните в акта разпоредби на ЗОбС. Такова основание не се установява и от акта за държавна собственост от 1986 год., доколкото като основание в него е посочена заповед № 898 от 1927 год. за одобряване плана за дворищната регулация на [населено място]. При липсата на доказателства за конкретни факти за осъществяване на предвиден в закона придобивен способ, представеният по делото акт за частна общинска собственост не може да легитимира община Аксаково като собственик на процесния имот. Макар и същият да има качеството на официален свидетелстващ документ, който без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината, съгласно чл. 5 ЗОбС, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Такова не е налице в настоящия случай, а позоваването на общи законови разпоредби относно трансформацията на държавните имоти в общински не легитимира общината, която носи тежестта да докаже оспорваното й в производството право. Релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение са свързани с поставените в изложението материалноправни и процесуалноправни въпроси относно същността и правното значение на актовете за общинска собственост, съставени на основание параграф 42 ПЗР на ЗОбС за доказване правото на собственост на общината, респ. необходимо ли е представяне и на други доказателства извън акта за държавна собственост; за приложението на чл. 6 ЗС /1951 год./, на параграф 42 ПЗР на ЗОбС – счита ли се, че имотът е преминал в патримониума на общината само по силата на тази разпоредба или е необходимо настъпването и на други условия, за да настъпи прехвърлителния ефект от държавата в полза на общината; необходимо ли е да се проведе производство по оспорване на акта за общинска собственост, за да отпадне официалната му удостоверителна сила. Поставен е и въпросът: „Следва ли в производството по отрицателен установителен иск ищецът да установи в условията на пълно и главно доказаване противопоставимите права, които има спрямо ответника, относно правото на собственост върху един имот?“, както и „Текла ли е придобивна давност в периода от 1979 год. до датата на предявяване на исковата молба?“ Позовавайки се на неправилност на направените от въззивния съд изводи по изложените подробни съображения касаторът сочи противоречива съдебна практика – решение № 135/3.02.2020 год. по гр. д. № 980/2019 год. ІІ г. о., решение № 3 от 20.04.2012 год. по гр. д. № 724/2011 год. ІІ г. о., в които предмет на произнасяне е приложението на разпоредбата на чл. 6 ЗС /отм./ като правно основание за придобиване правото на собственост от държавата, впоследствие трансформирано на основание параграф 42 ПЗР на ЗОбС в общинска собственост. Горната съдебна практика е неотносима към настоящия казус, който извод е предпоставен от неотносимостта на поставените правни въпроси във връзка с приложението на чл. 6 ЗС /отм./. В настоящето производство от представените по делото писмени доказателства е установено по несъмнен начин принадлежността на правото на собственост върху парцел *, кв. 78 по плана на с. Л. К. у В. С. Х., праводател на наследодателя на ищеца, признат за собственик по давностно владение с нот. акт № 8/1979 год., т. е. преди съставяне на акта за държавна собственост през 1986 год. Въз основа на данните в този нотариален акт е видно, че с решение по гр. д. № 1248/1973 год. на ВРС /представено и в настоящето производство/ е било признато правото на собственост върху този парцел в полза на физическо лице, с оглед на което и разпоредбата на чл. 6 ЗС в редакцията от 1951 год. до 1990 год. /отм./ не е приложима. Въззивният съд не се е и произнасял в тази насока, поради което и изводите му по спора не са обусловени от такъв въпрос. Доводите на касатора в обратния смисъл касаят правилността на същите, поради което и макар и обективирани под формата на правни въпроси, последните не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Цитираните в изложението и приложени към него решение № 1256 от 14.01.2009 год. по гр. д. № 5329/2007 год. на V г. о. и решение № 186 от 19.02.87 год. по гр. д. № 154 /86 год. на ОСГК на ВС също не могат да обосноват противоречие в произнасянето по относим към спора правен въпрос. Фактите по тези казуси са различни от настоящите такива, поради което и позоваването на касатора е на неотносима съдебна практика. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в сочените решения на ВКС - № 1296 от 17.12.2008 год. по гр. д. № 5083/2007 год. на І г. о., № 3 от 20.04.2012 год. по гр. д. № 724/2011 год. ІІ г. о., № 108 от 20.05.2011 год. по гр. д. № 931/2010 год. ІІ г. о. и др., по въпроса относно същността на акта за общинска собственост /АОбС/ като официален свидетелстващ документ. За да обоснове извод за основателност на отрицателния установителен иск въззивният съд е приел, че в представения АОбС, както и в предхождащия го АДС не е посочено придобивно основание по отношение собствеността на процесния имот, тъй като такова не представлява нито заповедта за одобряване на дворищнорегулационния план, нито заповедта за деактуването на имота като държавен, респ. цитираните разпоредби на ЗОбС. За разлика от сочените в представената съдебна практика факти, тези по настоящето дело са различни – установена е принадлежността на вещното право у физическо лице още към 1973 год., разпореждане с имота в полза на наследодателя на ищеца през 1979 год. с нот. акт № 110, т. е. преди съставяне на акта за държавна собственост. С оглед на това придобиването на правото на собственост от държавата не е доказано по делото, в т. ч. и на основание чл. 6 ЗОбС /отм./, тъй като е установено, че имотът има собственик, вкл. и по съдебен ред в производство по установителен иск. Затова и е неприложима постановката в решението № 1296 по гр. д. № 5083/2007 год. на І г. о. на ВКС, приемаща, че дори и да не е установено друго правно основание, ако не се твърди и не се установява имотът да е принадлежал на трето лица, чл. 6 ЗС /отм./ съставлява правно основание за придобиване на собствеността от държавата, впоследствие от общината. Хипотезата е различна в настоящия случай. Поддържало се е и е установена принадлежността на имота в патримониума на праводателя на наследодателя на ищеца, т. е. държавата, при липса на доказан друг способ извън чл. 6 ЗС в първата му редакция, не може да се легитимира като собственик, както и общината по силата на ЗОбС. С оглед на тези съображения неотносими към изхода по спора са въпросите за отразяване, респ. неотразяване в акта за държавна собственост на правното основание, цитирането на законовите разпоредби достатъчно основание ли са да се счете имотът да е станал общинска собственост, или е необходимо настъпване на други условия, както и необходимо ли е да се проведе оспорване на документа, за да отпадне доказателствената му сила. Обсъждане по тях не е осъществено, поради което и решаващата воля на съда не е обусловена от тези въпроси. По отношение на правния интерес от предявения отрицателен установителен иск произнасянето на въззивния съд също не противоречи на задължителната съдебна практика. В съответствие с разясненията в приетото ТР № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, т. 1 относно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът е установил правния си интерес от предявяването му, позовавайки се на притежаваното от него вещно право на релевираните придобивни основания, което се оспорва от ответната община със съставения акт за общинска собственост. При доказателствената тежест да установи фактите, от които произтича неговото накърнено материално право, ищецът цели да установи несъществуването на спорното право, претендирано от ответника, който носи тежестта да го докаже. Именно чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право ищецът ще постигне търсената защита на своето право. Предмет на спора при отрицателния установителен иск е отричаното от ищеца право, поради което неоснователно се поддържа от касаторът, че по делото липсват доказателства за придобиване от ищеца на правото на собственост, тъй като то не е предмет на иска. Липсва основание да се приеме за относимо и решението с № 36 от 18.04.2016 год. по гр. д. № 3678/2015 год. на І г. о. на ВКС, тъй като както се посочи вече, в случая ищецът е установил, че спорният имот е имал друг, различен от държавата собственик. С оглед на това и поставените правни въпроси относно установяването в производството по отрицателния установителен иск от ищеца на неговите противопоставими права, както и дали е текла придобивна давност в периода от 1979 год. до датата на предявяване на исковата молба също са неотносими към изхода на спора, поради което и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поддържано формално, без да са изложени конкретни съображения, а позоваването на съдебна практика по поставените правни въпроси го изключва като основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице и релевираната от касаторът очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед направената при прочита на решението констатация за съответствието в произнасянето на решаващия съд с материалния и процесуалния закон, както и със съдебната практика, в т. ч. задължителна такава, на която се е позовал и самият касатор. В заключение следва извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване, при който изход на производството касаторът следва да заплати на ответника в него направените разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.