Определение № 1694 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 648/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Т. М. К., М. Х. К. и А. Х. К. против решение № 1189/21.11.2024 г. по в.гр.д. № 1292/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 846/14.02.2024 г. по гр.д. № 1865/2023 г. на СГС, ГО, 23 състав, за отхвърляне на предявените от настоящите касатори против ответника “С.Г. ГРУП” ЕАД, ЕИК[ЕИК], отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на вземания по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48324/2012 г. на СРС, поради погасяването им по давност.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се като незаконосъобразни мотивите на апелативния съд, че вземането не е погасено по давност. Изразява се несъгласие и с приетото от въззивния съд, че предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие, прекъсващо давността. Счита се, че същата не е прекъсната на 16.04.2018 г. с налагане на запори върху банкови сметки на длъжниците със съобщения с изх. №№ 21583/16.04.2018 г., 21584/16.04.2018 г. и 21622/16.04.2018 г. по изпълнително дело № 501/2013 г. на ЧСИ А. Б., поради липса на реално осъществени действия по принудително изпълнение с оглед наложени предходни запори на 16.04.2013 г., които доводи не са били обсъдени от въззивния съд. Не е обсъдено и твърдението на ищцовата страна, че ако се приеме, че с тези запори е прекъсната давността, то петгодишният давностен срок е изтекъл в хода на процеса на 16.04.2023 г., който факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде взет предвид при решаване на делото. Според касаторите, давността не се прекъсва и с посоченото в молбата на ответника от 08.12.2023 г. действие – постъпването по изпълнителното дело на сума от 615,71 лева на 05.01.2021 г. от длъжника Х. К., тъй като същият е починал на 11.10.2017 г. и липсват данни по делото за подобно плащане. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за трите инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните?”.

2. “При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК с наведени твърдения в исковата молба за изтекла 5-годишна погасителна давност, съдът, на основание чл. 235, ал.3 ГПК, следва ли да вземе предвид изтеклата в хода на исковото производство погасителна давност?”.

3. “Давността при предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, прекъсва ли се с депозиране на исковата молба от длъжника по вземането?”.

Счита се, че по първото питане обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по втория въпрос – с казуалната практика на касацията, обективирана в решение № 209/02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г. на ВКС, I т.о., и решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г. на ВКС, II г.о.; по третия - в решение № 235/21.09.2012 г. по гр.д. № 1762/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г. на ВКС, II г.о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 99/10.05.2013 г. по гр.д. № 681/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 170/11.04.2012 г. по гр.д. № 961/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 401/12.01.2012 г. по гр.д. № 895/2010 г. на ВКС, I г.о.

Иска се допускане на касационен контрол и на основание чл. 280, ал.2 ГПК, като не са изложени доводи в тази насока.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация “С.Г. ГРУП” ЕАД не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Съвместната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищците, за да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, е приел за установено по делото, че на 11.09.2006 г. е сключен договор за кредит, обезпечен с ипотека № 1942/R/2006, между “Банка Пиреос България” АД (кредитор), от една страна, и Т. М. К. и Х. А. К. (кредитополучател и солидарен длъжник), от друга страна; че въз основа на извлечение от счетоводните книги, за дължимите вземания банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени на 15.02.2013 г. по ч.гр.д. № 48324/2012 г. по описа на СРС, ГО, 123 състав; по молба на банката и въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20138500400501 по описа на ЧСИ А. Б., рег. № 850, с район на действие – СГС; до длъжниците са изпратени и надлежно връчено покана за доброволно изпълнение от 16.04.2013 г.; длъжникът Х. К. е починал на 11.10.2017 г., видно от приложените препис-извлечение от акт за смърт, издаден от СО, район О. купел, и удостоверение за наследници, като на негово място са конституирани наследниците му по закон - Т. М. К., М. Х. К. и А. Х. К.. По силата на договор за цесия от 17.03.2016 г., сключен между “Банка Пиреос България” АД (цедент) и “Агенция за събиране на вземания” АД (цесионер), банката прехвърля вземанията по процесния договор и анексите към него, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, като цесионерът встъпва в правата на цедента по реда на чл. 429, ал. 1 ГПК, а именно - във висящо изпълнително производство. На 17.03.2016 г. от цесионера е депозирана молба за конституирането му като взискател и на 17.04.2018 г. с искане за извършване на справки и действия: запор на банкови сметки. Прието е, че в рамките на изпълнителното производство давността е прекъсната на 16.04.2018 г. с налагането на запори върху банковите сметки на длъжниците – със запорни съобщения, изпратени до “Банка ДСК” ЕАД с изх. № 21583/16.04.2018 г., до “Банка Пиреос България” АД с изх. № 21584 /16.04.2018 г. и до “Юробанк България” АД с изх. № 21622/16.04.2018 г.

Апелативният съд е отбелязал, че на 05.09.2018 г. е депозирана молба от ответника “С.Г. Груп” ЕАД, че по силата на договор за цесия от 20.06.2018 г. е придобил процесното вземане от “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД и моли да бъде конституиран като взискател по реда на чл. 429 ГПК. По молба на взискателя към 13.10.2022 г. е вдигнат наложеният запор по банковите и картови сметки на Т. К.. Към момента производството е прекратено поради настъпила перемция, а взискателят е поискал връщане на оригинала на изпълнителния лист.

При тези данни решаващият състав на САС е очертал като спорни въпросите дали е възможно два пъти да се наложи запор по една и съща банкова сметка, както и дали давността е изтекла в хода на производството след депозирането на исковата молба.

Позовавайки се на задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че достатъчно и необходимо е кредиторът да депозира молба за извършване на изпълнително действие, която да е редовна, а дали запорът е реално наложен или не, е правно ирелевантно. В случая молбата е депозирана на 17.04.2018 г., респ. до подаването на исковата молба на 16.02.2023 г. давността не е изтекла. Съобразно Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е счел, че за завареното като висящо от тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС изпълнително производство и спрямо осъществените по него факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., че от датата на образуването му до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Съобразил е, че вземането е установено със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК, поради което е приложима петгодишната съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Намерил е, че в конкретния случай извършените по отношение на един от солидарните длъжници изпълнителни действия са прекъснали срока, който не е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба (съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС).

Въззивният съд е изложил съображения, че в гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност не тече. При тези общи постановки е развил тезата, че в разглежданата хипотеза предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок (така отговор на исковата молба на л. 93 от 02.05.2023 г.), е действие, прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително изпълнение. Прекъсването е под условие - ако с влязло в сила решение отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл. 116, б. “б” вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Добавил е, че този извод следва от установеното в правната теория и в съдебната практика, че един и същ правен спор може да даде повод за положителен или отрицателен установителен иск, в зависимост от това коя страна е инициирала съдебното му разрешаване - страната, която твърди съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Да се уважи отрицателният установителен иск е равнозначно на това да се отхвърли положителният установителен иск, и обратно. Когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези - правопораждащ факт и съдържание. От влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност - чл.117, ал. 2 ЗЗД.

По тези мотиви съставът на САС е потвърдил решението на първата инстанция.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.

При дължимата служебна проверка не се обосновава директен достъп до касационно обжалване поради вероятна нищожност или вероятна недопустимост на съдебното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и съответно предл. 2 ГПК.

Не е налице и третата хипотеза за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - “очевидна неправилност” на въззивното решение. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Аргументация в тази насока не е развита от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което не се обосновава и това директно основание за осъществяване на касационна проверка.

Поставените от касаторите първи и втори въпрос са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същите са процесуалноправни и покриват общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 39/30.06.2022 г. по т.д. № 56/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. В решение № 193/10.04.2020 г. по т.д. № 3092/2018 г. на ВКС, II т.о., и решение № 155/22.04.2016 г. по т.д. № 2575/2014 г. на ВКС, I т.о., е прието, че по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, които са настъпили след предявяване на иска и са от значение за спорното право. Съдът трябва да отрази правното положение на страните такова, каквото е до момента на приключване на устните състезания, дори ако фактът се е осъществил пред въззивния съд.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – дали може да се наложи повторен запор по банкова сметка на длъжника, както и дали давността е изтекла в хода на производството след депозиране на исковата молба. В обжалваното решение са изложени от втората инстанция съображения, че видно от представените с отговора на ответника писмени доказателства - съобщения с изх. № 21583/16.04.2018 г., № 21584/16.04.2018 г. и № 21622/16.04.2018 г., в рамките на изпълнителното производство давността е прекъсната на 16.04.2018 г. с налагането на запори по банковите сметки на длъжниците. Давността е прекъсната и в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129 ГПК. В този смисъл апелативният съд е приел за достатъчно и необходимо кредиторът да депозира молба, която да е редовна, а дали запорът е реално наложен или не, е правно ирелевантно. В случая такава молба е депозирана на 17.04.2018 г. и до подаването на разглежданата искова молба на 16.02.2023 г. давността не е изтекла. С оглед характера на отрицателния установителен иск с твърдение, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок в отговора на исковата молба, решаващият състав на САС е намерил, че това действие прекъсва давността, защото след предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито в общия случай да предприема действия за принудително изпълнение. При това положение по така формулираните първи и втори въпрос не се обосновава наличие на поддържаната от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Поставеният от касаторите трети въпрос е относим към решаващите мотиви на въззивния съд и покрива общата характеристика на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Относно последиците за давността при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за оспорване на вземането на кредитора е формирана практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 50017/27.03.2023 г. по гр.д. № 720/2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Приема се, че погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника съгласно чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. Дори длъжникът да се позове на давност, изтекла в хода на делото, такъв довод е винаги неоснователен. Съгласно чл. 116, б. “б” ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане), или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен с хипотезата на предявен отрицателен установителен такъв. Поради това и по аналогия от чл. 116, б. “б” ЗЗД е прието, че предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако същият бъде отхвърлен. От приключване на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила отхвърлително решение, започва да тече нова давност, чийто срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Даденият отговор, че давност не тече в хода на процеса по иск за несъществуване на вземането, е споделен и в решение № 50105/15.06.2023 г. по гр.д. № 1589/2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В разглеждания случай решаващият състав на САС не се е отклонил от така формираната казуална практика на касационната инстанция, като е възприел, че предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие, прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск със същия предмет или в общия случай да предприеме изпълнителни действия. Прекъсването е под условие - ако с влязло в сила решение отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл. 116, б. “б. вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Изложил е съображения, че един и същ правен спор може да даде повод за положителен или отрицателен установителен иск, в зависимост от това коя страна е инициирала съдебното му разрешаване - страната, която твърди съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Делата по двата иска са тъждествени, както и разпределението на доказателствената тежест. При това положение е направил извод, че в разглеждания случай решението, с което се отхвърля отрицателният иск на длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност, установява със сила на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (т.е. съществува изпълняемо право), като от влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност - чл. 117, ал. 2 ЗЗД. С оглед на горното по третия въпрос не е налице релевираният от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираната от касаторите практика на ВКС е неотносима към процесния случай. В решение № 235/21.09.2012 г. по гр.д. № 1762/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., е даден отговор относно спиране и прекъсване на давностните срокове по чл. 115, б. “ж” и чл. 116, б. “б”, предл. 1 ЗЗД за вземане на ищците, което не се покрива с хипотезата на предявен от длъжника отрицателен установителен иск, с който се оспорва вземането на негов кредитор. В решение № 209/02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г. на ВКС, ГК, I т.о.,е разгледана претенция по чл. 439 ГПК с доводи за погасяване на вземането по давност поради перемиране на изпълнителното дело на основание чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК на 27.04.2007 г., т.е. преди приемане на задължителната практика - Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 99/10.05.2013 г. по гр.д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение по гр.д. № 961/2011 г. и решение по гр.д. № 895/2010 г., са дадени пояснения относно течението на срока на придобивната давност, какъвто не е настоящият случай.

По тези съображения не се обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд - София.

Ответникът по касация не претендира разноски в настоящото производство, поради което такива не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,