Определение № 449 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2500/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. М. К., представляван от адв. К. Т., срещу решение № 145 от 17.06.2019г. по в.т.д. № 234/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 122 от 08.02.2019г. по т.д. № 1170/2018г. на Варненски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора против „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване недължимостта на сумата 90 000 лева – просрочена главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът неправилно е възприел фактическата обстановка и не е обсъдил всички възражения, изложени в исковата молба и във въззивната жалба. Твърди, че въззивният съд неправилно е счел за единствени спорни въпросите дали е настъпила перемпция към 12.10.2012г. и дали вследствие на това главното вземане на ответника се е погасило по давност поради липсата на валидни изпълнителни действия след 12.10.2010г., без да изследва второто твърдение в условията на евентуалност – че от 13.06.2012г., когато е направено искане за налагане на запор на банкови сметки на длъжника, започва да тече нов давностен срок и поради липсата на предприети изпълнителни действия в продължение на две години, на 12.06.2014г. изпълнителното производство е перемирано. Сочи, че молбата на взискателя от 04.03.2013г. за налагане на запор върху банкова сметка на длъжника не може да бъде ценена като валидно изпълнително действие, защото тук отново е налице бланкетна молба, искането по която не е подкрепено със заплащане на авансово дължима държавна такса. Излага съображения, че бланкетните молби, с които са правени искания за извършване на изпълнителни действия, които се оставят без разглеждане, следва да се ценят не като такива, които действително са целели изпълнителни действия, а като такива, които са целели фиктивното поддържане на висящност, увреждащо длъжника. Излага и съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на вземания, установени със заповед за изпълнение от съдилищата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК обосновава с твърдение, че според практиката на ВКС – решение № 42 от 26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 102 от 23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., заповедта за изпълнение не се приравнява по правните си последици на влязло в сила решение, постановено в исков процес, и разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима, като меродавен е давностният срок, определен според основанието, на което са възникнали вземанията. Излага и твърдение за противоречие на въззивното решение с ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Има ли разпореждането за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист характер на съдебен акт, характеризиращ се със силата на съдебно решение по предявен иск при изчисляване на срок по чл.433, т.8 ГПК и погасителната давност в иск по чл.439 ГПК?

2. Допустимо ли е съдът при твърдение за перемпция на изпълнителното производство в един период да изследва друг различен от сочения и твърдян от страните?

3. Допустимо ли е съдът да игнорира твърдения от ищеца период на перемпция и да изследва различен период, като изобщо не обсъди сочения времеви отрязък, за който се е възприело, че е налице перемпция по смисъла на чл.433, т.8 ГПК?

4. Допустимо ли е съдът да възприеме, че не е налице перемпция по смисъла на чл.433, т.8 ГПК при твърдение за настъпването на такава от ищеца, липсата на оспорване от ответника и наличието на влязло в сила постановление на частен съдебен изпълнител за твърдяната перемпция в сочения от страните период?

5. Има ли правно значение и ефект молба от взискател в изпълнителното производство, с която е отправено искане за извършване на изпълнително действие, но върху същата липсва произнасяне от страна на ЧСИ, липсва заплащане на авансово дължими такси и реално действие по същата по отношение прекъсването на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и давността?

6. Искане до ЧСИ представлява ли юридически факт, прекъсващ давността и срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, когато не е уважено или липсва изобщо произнасяне на съдебния изпълнител и действието не е предприето?

Касаторът поддържа, че е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът при определяне на спорните въпроси не е изследвал и второто твърдение в условията на евентуалност за перемиране на изпълнителното производство към 13.06.2014г.

Ответникът „ОБЕДИНАНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, представляван от юрисконсулт Е. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС по доводите за перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и за погасяване на вземането по давност. Сочи, че касаторът се позовава два пъти на изтичането на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК през 2012г. и 2014г., което въззивният съд е разгледал, поради което е несъстоятелно твърдението, че съдът е пропуснал да разгледа единия от спорните въпроси.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск в подлежащата на разглеждане част и е изложил съображения по спорните във въззивното производство въпроси. Посочил е, че отрицателният установителен иск е основан на твърдения, че е погасено по давност при условията на настъпила перемпция правото на ответника за принудително изпълнение по изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, образувано на 16.07.2008г. за паричните вземания по изпълнителен лист, издаден по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1041/2008г. по описа на ВТРС. Ответникът е оспорил иска с твърдения, че в хода на изпълнително дело не е настъпвала перемпция, тъй като са извършвани действия по принудително изпълнение и са подавани и други молби след 12.10.2012г., освен посочените от ищеца.

Въззивният съд е приел, че основните спорни въпроси по делото пред тази инстанция са дали по изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ е настъпила перемпция / към 12.10.2012 г. / на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/ и дали вследствие на това главното вземане на ответника срещу ищеца за сумата 90 000лв., представляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г., ведно с акцесорното вземане за законна лихва, се е погасило по давност поради липса на валидни изпълнителни действия след 12.10.2010 г. /на която дата е предприето според ищеца последното валидно изпълнително действие – насрочена публична продан на недвижим имот, върху който е била учредена ипотека за обезпечаване на вземанията по договора./ Посочил е, че погасителната давност определя срока, в който правният субект може да търси принудително изпълнение на своето право, докато перемпцията е период, след който правото на принудително изпълнение на взискателя престава да съществува в рамките на конкретното изпълнително производство.

Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява настъпването на условията на перемпция, респ. прекратяване на изпълнителното производство по право съгл. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, което да е настъпило в периода от образуването на изп. дело № 20087050400143. Приел е, че срокът е бил прекъснат на 13.06.2012г. с подаване на молба от взискателя за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, а започналият да тече нов двугодишен срок е прекъснат с подаването на молба от 04.03.2013г., с която представителят на взискателя е поискал налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД. Посочил е, че прекъсването е само по отношение на перемпцията в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не и по отношение на погасителната давност, която продължава да тече и се прекъсва с всяко ново изпълнително действие в изпълнителното производство. Счел е, че е без значение за правния ефект на молбите по отношение прекъсването на двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване по право на изпълнителното производство фактът, че няма данни за реално налагане на запори върху банкови сметки на длъжника по тези искания на взискателя, тъй като настъпването на перемпция предполага установяване бездействие на взискателя да поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, респ. бездействието на съдебният изпълнител относно изпълнението на действията, за които е валидно сезиран, или ефективността на изпълнителното действие, са ирелевантни.

Въззивният съд е приел, че давността съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Приел е, че поредното искане на взискателя, направено с молба до ЧСИ от 23.01.2015г. за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, е направено при липса на визираните от закона предпоставки за прекратяване по право на изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изпращането на запорно съобщение от 09.02.2015г., въз основа на което е наложен запор на 11.02.2015г. по молбата на „ОББ“ АД, съставлява валидно изпълнително действие от кръга на изрично посочените в ТР № 2/2013г. на ОСГТК като прекъсващи погасителната давност.

По отношение на приложимия давностен срок съобразно разпоредбите на чл. 110 – чл. 120 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът следва да бъде приложен по отношение на процесните парични задължения. Посочил е също, че дали в случая намира приложение чл. 117, ал. 2 ЗЗД за погасяване по давност на изпълняемото право за главница по договор за кредит, за която е била издадена заповед за изпълнение, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, или се прилага общата норма на чл. 110 ЗЗД, е без значение за крайния извод за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск в частта, предмет на въззивното производство, доколкото решението в частта за паричните вземания, за които се прилага тригодишният давностен срок по чл. 111 ЗЗД, е влязло в сила. Приел е, че в периода от датата 12.10.2010г., посочена от ищеца като такава, на която е извършено последното изпълнително действие, до 09.02.2015г., на която давността е прекъсната, не е изтекъл предвиденият от закона петгодишен срок за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. Поради това е достигнал до извод, че въззивникът продължава да дължи изпълнение в полза на въззиваемото дружество по отношение на главното задължение по заповедта за изпълнение, ведно с акцесорното вземане за законна лихва.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът единствено е възпроизвел дадените в посочената от него практика на ВКС разрешения, но не е формулирал материалноправни и процесуалноправни въпроси, които счита, че са решени в противоречие с тази практика. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ТПК правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Поради това, при липса на формулирани от касатора правни въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Първият от процесуалноправните въпроси, във връзка с който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, макар да е обсъждан от въззивния съд, не е единствено обуславящ решаващите му изводи, поради което не може да обоснове допускане на касационен контрол. Наред със съображенията си за приложимост на чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на процесните парични вземания, въззивният съд е приел, че този въпрос е без значение за крайния изход на делото, тъй предмет на въззивното производство не са вземанията, за които се прилага тригодишният давностен срок по чл. 111 ЗЗД, а вземане, по отношение на което намира приложение общата норма на чл.110 ЗЗД. Следователно изводът на въззивния съд за приложимост на петгодишна погасителна давност по отношение на вземането, за което е висящо производството пред въззивната инстанция, е основан не само на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, но и на общата норма на чл.110 ГПК.

Формулираните втори, трети и четвърти въпроси не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, поради което не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е игнорирал твърденията на ищеца за периода, след изтичане на който поради бездействие на взискателя са се осъществили предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, но е обсъдил както тези твърдения, така и възраженията на ответника за направени от него искания за предприемане на изпълнителни действия по отношение на длъжника – ищец по предявения иск, и въз основа на това е достигнал до извод за прекъсване на двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и неоснователност на твърдението за настъпило прекратяване на изпълнителното производство. Четвъртият въпрос е предпоставен от твърденията, че липсва оспорване от ответника на твърденията за настъпило на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК прекратяване на изпълнителното производство и че е налице влязло в сила постановление на частен съдебен изпълнител за твърдяната перемция в сочения от страните период. Тези твърдения не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, поради което въпросът не се явява обуславящ решаващите му изводи.

Пети и шести процесуалноправни въпроси са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставените въпроси са разрешени по задължителен начин с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Посочено е, че е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК, като при връщането й с нея не е прекъсната давността. Прието е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Изложени са съображения, че взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Съгласно мотивите на тълкувателното решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. С оглед наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, не е налице твърдяното от касатора допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,