Определение № 577 от 07.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 78/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 400/02.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 174/2012 г. на Смолянския окръжен съд. С него е отменено решение № 29/27.02.2012 г. по гр. дело № 1482/2011 г. на Смолянския районен съд и е уважен иска на М. В. Х. срещу жалбоподателя и срещу Й. А. Х., като е прогласена нищожност на учредената с т. 2.1 от нотариален акт № 126/16.06.2008 г., том ІІІ, рег. № 3980, нот. дело № 488/2008 г. на нотариус Н. К. с рег. № 122, договорна ипотека, служеща за обезпечение на банков кредит, върху самостоятелен обект, представляващ обединение на апартаменти №№ 11 и 12, находящ се в [населено място], [улица] (подробно описан ведно с принадлежностите му), поради противоречие със закона – на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради липсата на съгласие на съпруга-несобственик, изискуемо от разпоредбата на действащия към момента на учредяването й чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.); в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение. Във връзка с оплакванията за недопустимост, касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено по недопустим иск, тъй като преди предявяването му ответникът Й. А. Х. дарил процесния ипотекиран имот на дъщеря си М. Й. Х., като си запазил правото на ползване върху имота и учредил такова право в полза на ищцата, за което последната дала съгласие и по този начин се отказала от защитата по чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.), а освен това вече нямала качеството на съпруг-несобственик на семейно жилище, като и нейният съпруг – ответникът Х. не е собственик. Във връзка с оплакванията си за неправилност на обжалваното въззивно решение, касаторът поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Ответницата по касационната жалба – ищцата М. В. Х. в отговора си поддържа становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Ответникът Й. А. Х. не е заявил становище по касационната жалба и по приложеното към нея изложение. В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) три правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.), а именно: 1) какъв е видът на недействителността на сделката на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, извършена от него без съгласието на другия съпруг; 2) относно правния интерес от предявяването на такъв иск за недействителност от съпруга-несобственик в случаите, когато след извършването на атакуваната с иска сделка – учредяване на договорна ипотека, и преди предявяването на иска, съпругът-собственик е извършил нова разпоредителна сделка – дарил е ипотекираното семейно жилище на трето лице, като си е запазил вещното право на ползване върху имота и е учредил такова право в полза на съпруга-несобственик, който е предявил иска; и 3) относно понятието „семейно жилище” по смисъла на чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.). По отношение на първия правен въпрос касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 98/15.03.2011 г. по гр. дело № 659/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и в противоречие с решение № 644/10.07.2000 г. по гр. дело № 38/2000 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. По отношение на втория правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 385/24.10.2012 г. по гр. дело № 968/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. По отношение на третия правен въпрос касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 404/10.01.2012 г. по гр. дело № 1720/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и че същият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като обществените условия са се променили, а настоящите изискват стесняване на тълкуването на понятието „семейно жилище”, възприето в ППВС № 20/1963 г. и ППВС № 21/1971 г., предвид и настъпили промени в законодателството – приемането на СК от 2009 г., чл. 26 от който (аналогичен на чл. 23 от отменения СК от 1985 г.) се прилага само, „...ако двамата съпрузи нямат друго жилище - обща собственост или лична собственост на всеки един от тях”, както и предвид § 1 от ДР на новия СК, която разпоредба дефинира понятието „семейно жилище” по смисъла на същия кодекс. Трите изведени от жалбоподателя правни въпроса, несъмнено представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като са разрешени от въззивния съд, обуславящи са правните му изводи в обжалваното решение и са от съществено значение за изхода на правния спор по делото. Въззивният съд е квалифицирал и е уважил предявения по делото иск за недействителност на процесната разпоредителна сделка – договорна ипотека, като иск за нейната абсолютна нищожност, поради противоречие със закона – на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.), като в мотивите към обжалваното решение е приел, че законът не предвижда възможност за последващо отстраняване на порока – липсващото съгласие на съпруга-несобственик (ищцата). Така разрешеният от въззивния съд, – първи по ред в изложението на касатора, материалноправен въпрос е включен в предмета на тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Това обуславя допускането на касационното обжалване по този материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и спиране, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 292 от ГПК, на касационното производство по настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. За да уважи иска, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че съпрузите – ищцата и ответникът Х. от сключването на брака си през 1979 г. и понастоящем живеят в процесното жилище, поради което то е „семейно жилище” по смисъла на чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.), като установените по делото обстоятелства, че към момента на учредяването на процесната договорна ипотека – 16.06.2008 г., двете им деца са навършили пълнолетие и не живеят с родителите си, както и че към същия момент ищцата е притежавала и друго жилище, не водят до извода, че процесното семейно жилище е изгубило характера си на такова. Така даденото от въззивния съд, разрешение на третия изведен от касатора матералноправен въпрос относно понятието „семейно жилище” по смисъла на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.), не е в противоречие, а напротив – в пълно съответствие с константата съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора, решение № 404/10.01.2012 г. по гр. дело № 1720/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, ППВС № 20/1963 г. и ППВС № 21/1971 г., които са задължителни за всички съдилища. В съдебната практика никога не е имало съмнение, че „семейно жилище”, по смисъла на отменените СК от 1968 г. и СК от 1985 г. и на действащия СК от 2009 г., е и това жилище, което е обитавано само от двамата съпрузи, когато те нямат ненавършили пълнолетие деца. Това ясно следва и от характера и целта на разпоредбата на чл. 23 от СК от 1985 г., която е установена изключително в интерес на съпруга-несобственик, а не в интерес на децата (последният само косвено намира закрила чрез тази разпоредба – в случаите, когато съпрузите имат ненавършили пълнолетие деца). Поради това, промяна в тълкуването на понятието „семейно жилище” по смисъла на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.) не се налага, нито поради промяната в обществените условия, нито поради посочените от касатора законодателни промени. Легалната дефиниция на „семейно жилище”, дадена с § 1 от ДР на СК от 2009 г. („...жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца”) е в абсолютно същия смисъл, а стесненото приложно поле на чл. 26 от СК от 2009 г., в сравнение с това на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.), по никакъв начин не налага възприемането на предлаганото от касатора тълкуване, – че когато съпрузите нямат ненавършили пълнолетие деца, то обитаваното от тях двамата жилище не е семейно такова. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по третия изведен от касатора материалноправен въпрос – относно понятието „семейно жилище” по смисъла на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.), тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Вторият по ред, изведен в изложението на касатора – процесуалноправен въпрос, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото в тази връзка от касатора, решение № 385/24.10.2012 г. по гр. дело № 968/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В това решение, както и в – също посочените от жалбоподателя – решение № 98/15.03.2011 г. по гр. дело № 659/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 404/10.01.2012 г. по гр. дело № 1720/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, въпросът за правния интерес от предявяването и воденето на иска за недействителност по чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.) е обсъждан при съвсем различна хипотеза от тази по настоящото дело, и от която изхожда този правен въпрос, а именно – когато искът е бил предявен след смъртта на разпоредилия се със семейното жилище, съпруг – негов собственик. От друга страна, този процесуалноправен въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение. Тъй като преценката за валидността и допустимостта на последното следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне и по този процесуалноправен въпрос – с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение (в този смисъл е и т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, тъй като цената на предявения по делото иск – посочена в исковата молба (за което ищцата е представила и удостоверение данъчна оценка – лист 17 от първоинстанционното дело), възлиза на 31 230.20 лв., и тъй като ответникът Й. А. Х. не е бил посочен като такъв в исковата молба и не е участвал в първоинстанционното производство по делото, а – с определение № 401/19.05.2012 г. на въззивния съд – служебно е бил конституиран във въззивното производство, като задължителен необходим другар в процеса, то с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, касационното обжалване следва да се допусне и по следните два процесуалноправни въпроса: 1) относно цената, и родовата и функционалната подсъдност на иска за недействителност на разпоредителна сделка със семейно жилище – лична собственост на единия съпруг по чл. 23 от СК от 1985 г. (отм.); и 2) относно служебното конституиране от въззивния съд на задължителен необходим другар в процеса, който не е участвал в първоинстанционното производство по делото. Тъй като вторият от тези въпроси е включен в предмета на тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент също не е постановено тълкувателно решение, то на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 292 от ГПК касационното производство по настоящото дело следва да се спре до постановяване на тълкувателно решение и по това тълкувателно дело. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 624.60 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение