Определение № 172 от 06.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 2137/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 64 от 11.03.2014г. по в.т.д. № 34/2014г. на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено решение № 159/ 01.11.2013г. по гр.д. №17/2013г. на Окръжен съд – Велико Търново, за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.8 Закона за арендата в земеделието за заплащане на сумата от 21 480,15 лева, представляваща незаплатена част от арендните вноски за стопанската 2011/ 2012г. по договори за аренда от 18.02.2008г.и 30.07.2009г.и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1912,50 лева – мораторна лихва върху незаплатената главница за периода от 30.11.2009г. до 01.07.2012г., съответно за сумата от 2888,77 лева – мораторна лихва за времето от 01.07.2012г. до 04.01.2013г., както и за законна лихва върху главницата, считано от 04.01.2013г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. .Ответникът, [фирма], оспорва допустимостта на касационния контрол и основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения от него отговор. Иска присъждане на направените разноски от 1500 лева за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не съществуват вземания срещу ответното дружество, основани на клаузи в арендните договори за актуализиране едностранно от общината на договорената арендна вноска в случаите на промяна на Наредбата на общински съвет Г. за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинска собственост, тъй като клаузите са нищожни, поради противоречието им със закона - чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Решаващият състав се е позовал на разпоредбата на чл.8, ал.2 ЗАЗ, като е формирал извод, че размерът на арендното плащане следва да бъде изрично договорен, от което е извел, че след като страните са договорили размера на арендната вноска, ако се налага нейното изменение, е следвало то да бъде поискано по реда на чл.16, ал.1 ЗАЗ. В случая не е постигнато съгласие между страните за изменение на размера на арендната вноска, поради което в нарушение на посочените разпоредби от ЗАЗ общината е начислила като дължима от ответното дружество арендна вноска в размер, съобразен с изменения с посочената по-горе наредба. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси: Допустима ли е актуализация на арендната вноска по арендния договор в случай, че страните по него са я договорили при подписването му и представлява ли изменение на арендния договор в частта за дължимата арендна вноска, актуализацията на арендното плащане, уговорена между страните при подписване на договора? Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като развива съображения, че формулираните от него материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като при липса на съдебна практика ще се разкрие точния смисъл на правната уредба. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неоснователно е възражението на ответника за обвързаност на страните от мотивите на влязло в сила решение с предмет арендни вноски за предходна стопанска година по същите арендни договори, спрямо които, съгласно съобразителната част на т.18 от Тълкувателно решение № 1 / 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/ 2000г. на ОСГК на ВКС, не се формира сила на пресъдено нещо. Формулираните от касатора въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявени искове по чл.8, ал.1 от ЗАЗ, и обуславят изхода му, тъй като с решаващите мотиви на въззивния съд по същество се отрича възможността страните предварително с договора да предвидят механизъм на актуализация на размера на арендното плащане, позовавайки се и на реда за изменение на арендния договор по чл.16 ЗАЗ. Ето защо, по отношение на поставените от жалбоподателя въпроси е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Налице е и посоченото от касатора допълнително основание за касационно обжалване - по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Допустима ли е актуализация на размера на арендната вноска, когато страните по арендния договор са предвидили такава клауза при подписването му, и представлява ли тя изменение на арендния договор по смисъла на чл.16 ЗАЗ в частта за арендната вноска?”. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 525,63 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд