Определение № 38 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2671/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника И. Н. Н. срещу въззивно решение № 246 от 06.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1492/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, с което, като е потвърдено решение № 260153 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 5187/2021 год. по описа на Софийски градски съд, е обявен за недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на „Си Финанси Груп“ ЕООД договор за дарение на недвижим имот от 02.07.2020 год., обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, дело № 199 от 02.07.2020 год., сключен между И. Н. Н. и Н. И. Н., с предмет / ид.ч. от следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК и КР, с адрес на имота: [населено място],[жк], ул. „“ №, вх., ет., ап., намиращ се в сграда с идентификатор, с площ по документи кв.м. и прилежащо мазе №, със светла площ от кв.м. и мазе № ‘ /шест прим/, със светла площ от кв.м. и % ид.ч. от общите части на сградата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ответникът, като физическо лице, не бил получил никаква сума по сключения договор за заем, със заемополучател „София Мюзик Ентърпрайсис“ ЕООД. В договора И. Н. Н. бил посочен като поръчител, като обстоятелството, че той бил подписал договора не можело да се тълкува като встъпване в дълг, респ. като друго основание за ангажиране на договорната му отговорност. Съгласно чл. 147 ЗЗД, ответникът не бил задължен по договора за заем, тъй като кредиторът не бил предявил иск срещу длъжника в течение на 6 месеца от датата на изискуемостта. Срокът по чл. 147 ЗЗД бил преклузивен и не подлежал на продължаване, нито на спиране и прекъсване. Срокът за връщане на заетата сума бил удължен до 31.07.2020 год., като ответникът нямал връзка със заемополучателя и не знаел каква сума по договора била получена, каква сума е върната, има ли забава в плащанията и изискуем ли е заемът. На 20.07.2020 год. бил дарил на сина си И. Н. Н. идеална част от процесния недвижим имот. С така направеното дарение ищецът не бил увреден по какъвто и да е начин – той бил предоставил заетата сума на друго юридическо лице, а дарението било извършено с оглед семейни отношения, а не с цел вреда. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав, така, както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия? 2/ За срока по чл. 147 ЗЗД? 3/ За задължението на въззивния съд да обсъди всестранно и в тяхната съвкупност всички събрани при разглеждане на делото доказателства, които са от съществено значение за решаване на спора? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 год., ОСГТК, вторият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК и решение № 81 от 08.07.2014 год. на ВКС по т. дело № 1705/2013 год., І т. о., ТК, като освен това същият е от значение за точното прилагане на закона, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касационната жалба „Си Финанси Груп“ ЕООД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че на 23.07.2018 год. бил сключен договор за заем № 000807.01 между „Си Финанси Груп" ЕООД, „София Мюзик Ентърпрайсис“ ЕООД, „София Мюзик Ентърпрайсис“ АД, „Мюзик Джем“ ООД, И. Н. Н., С. И. М. и Д. Г. К., с който изброените страни се съгласили, че заемодателят „Си Финанси Груп“ ЕООД предоставя на заемополучателя „София Мюзик Ентърпрайсис“ ЕООД заем под формата на кредитна линия до общия размер от 270 000 лв. От своя страна заемополучателят поел задължение да върне усвоените суми в срок до 31.07.2019 год., да плати възнаградителни лихви върху усвоените суми в размер на % месечено, а при забава – неустойки в размерите по т. 7.1 и чл. 7.2 от договора, като „София Мюзик Ентърпрайсис“ АД, „Мюзик Джем“ ООД, И. Н. Н., С. И. М. и Д. Г. К. встъпили при условията на чл. 101 вр. с чл. 121 ЗЗД в задълженията на заемополучателя по договора, включително се задължили да отговорят солидарно с него за изпълнение на задълженията за връщане на главницата по заема и плащането на лихви и неустойки. Заемът бил усвоен от заемополучателя „София Мюзик Ентърпрайсис“ ЕООД в пълния му размер от 270 000 лв. след прихващане на задължение за такса в размер на 1 500 лв. и преводи на суми в общ размер 268 500 лв., извършени в периода от 24.07.2018 год. до 11.09.2018 год. На 24.07.2019 год. бил сключен анекс между „Си Финанси Груп“ ЕООД, „София Мюзик Ентърпрайсис“ ЕООД, „София Мюзик Ентърпрайсис“ АД, „Мюзик Джем“ ООД, И. Н. Н., С. И. М. и Д. Г. К., по силата на който страните постигнали съгласие срокът за връщане на заема да бъде продължен до 31.07.2020 год. и отново изрично уговарили, че съдлъжниците встъпват в задълженията на заемополучателя при условията на чл. 101 и 121 ЗЗД, като се задължават да отговорят солидарно с него за изпълнение на всички задължения по договора за заем, както и че средствата по предоставения заем се използват от заемополучателя и съдлъжниците за обща търговска и професионална дейност. С решение № 45 от 09.01.2023 год., постановено по т. дело № 2608/2021 год. по описа на СГС, TO, VI-15 с-в, влязло в сила на 02.06.2023 год., било признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че И. Н. Н. и Д. Г. К. дължат солидарно на „Си Финанси Груп“ ЕООД сумата от 227 412.29 лв. — главница по договор за заем № 000807.01 от 23.07.2018 год., ведно със законната лихва от 01.04.2021 год. до изплащането, сумата от 4 121.38 лв. – договорна лихва за м.03.2021 год., както и сумата от 276 305.58 лв. – неустойка за забава, дължима съгласно т. 7.2.1 от договора за заем за периода от 01.08.2020 год. до 31.03.2021 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №18868/2021 год. по описа на СРС. На 02.07.2020 год. ответникът И. Н. дарил на сина си И. Н. 1/4 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК и КР, с адрес на имота: [населено място],[жк], ул. „“ №, вх., ет., ап., намиращ се в сграда с идентификатор, с площ по документ кв.м. и прилежащи мазе №, със светла площ от кв.м., мазе № ‘ //, със светла площ от кв.м. и % ид.ч. от общите части на сградата /нотариален акт за дарение на недвижим имот №, том, рег. №, дело № 199 от 02.07.2020 год. на нотариус с район на действие района на СРС/. Въззивният съд е намерил от правна страна, че предявения иск намира своето основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД /както е приел и първоинстанционният съд/. Посочил е, че за основателността на същия следва да бъде доказано, че ищецът има към ответника И. Н. Н. валидно възникнало и непогасено към този момент вземане, както и че след възникване на задължението длъжникът е извършил действие, с което той е осуетил удовлетворяването на своя кредитор и по този начин го е увредил. Освен посочените обективни предпоставки на т.нар. П. иск, ищецът следва да докаже предпоставка от субективен характер, а именно наличие на знание у длъжника, че действията му водят до увреждане на субекта, притежаващ качеството негов кредитор. Заедно с това, ако въпросното действие представлява възмездна сделка, е необходимо знание и у третото лице, съконтрагент на длъжника в увреждащата сделка. Ако последната е безвъзмездна, знание за увреждането не е необходимо. Доколкото в частност процесната сделка, за която се твърди, че е увреждаща, е безвъзмездна, то ищецът „Си Финанс груп“ ЕООД не следва да доказва знание за увреждането и у другия ответник. Такова знание не е необходимо и когато увреждащата сделка е сключена между определени лица. Съгласно предвиденото в чл. 135, ал. 2 ЗЗД, знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. В случая казус третото лице е низходящ – син на длъжника И. Н., и двамата ответници – страни по сделката не опровергават тази оборима законова презумция. Въззивният съд е счел за безспорно установено, че ищцовото дружество има качеството „кредитор” по смисъла на чл. 135 ЗЗД, тъй като е титуляр на действително вземане, което е ликвидно и изискуемо, по отношение на първия ответник, с оглед влязлото в сила съдебно решение, постановено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за вземания за главница в размер на 227 412.29 лв., договорна лихва в размер 4 121,38 лв. и неустойка в размер на 276 305.58 лв. В тази връзка и като се е позовал на приетото в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 год., ОСГТК, е посочил за пълнота, че законодателят не поставя други изисквания извън действителността на вземането, т.е. то може да не е установено със сила на присъдено нещо. Нещо повече, това вземане може да не е изискуемо или ликвидно и не е необходимо предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, защото предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Приел е, че възраженията на длъжника – прехвърлител по процесната сделка, че не е получил сума по договора за заем, че не е знаел, че се дължи конкретна сума, че не е налице валидно поемане на задължение и встъпване в дълг, се явяват неоснователни. По отношение на възражението за погасяване на отговорността на И. Н. на основание чл. 147 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, след осъществено тълкуване на клаузите на договора за заем, че ответникът е поел задължение за връщане на предоставената сума като съдръжник, като същият не е поръчител на задълженията, тъй като не е сключвал договор за поръчителство с кредитора – който договор е различен от договора за заем, макар че може да бъде инкорпориран в последния. На следващо място е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че процесната сделка е увреждаща, доколкото всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворяване на кредитора при бъдещо принудително изпълнение. Поради това винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, вкл. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др., отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен. С договора за дарение И. Н. се бил разпоредил с имущество, от което може да се удовлетвори кредиторът и било налице намаляване на разполагаемата собственост на длъжника. Сделката увреждала кредитора, към когото ответникът имал значителни по размер задължения. Въззивният съд е посочил, че неотносимо към предмета на делото е и обстоятелството с какво имущество разполага длъжникът и на каква стойност е то, след като кредиторът не е ограничен при пристъпване към изпълнение, да се насочи само към имуществото, което е предмет на обезпечение на вземането му, доколкото цялото имущество на длъжника служи за обезпечение и той може да се удовлетвори, и от друго имущество на длъжника. Поради това е намерил, че е установена и втората предпоставка на фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. По отношение на третата предпоставка, отнасяща се до субективния елемент от фактическия състав – знание за увреждането у прехвърлителя, респ. и у приобретателя, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че възражението за липса на намерение за увреждане на кредитора, поради изповядване на сделката, за да се изпълни волята на майката на първия ответник, неговата идеална част да остане в собственост на втория ответник, се явява неотносимо към предмета на спора. Съгласно чл. 135, ал. 3 ЗЗД, намерението за увреждане е предвидено като предпоставка за уважаване на П. иск в случаите, когато действието на разпореждане с имущество на длъжника е извършено преди възникване на вземането. Процесното вземане било възникнало със самото сключване на договора за заем от 23.07.2018 год. и реалното изпълнение от заемодателя на задължението за предаване на сумата по договора. Процесната сделка била сключена на 02.07.2020 год., т.е. след възникване на задължението за прехвърлителя по нея към „Си Финанс груп“ ЕООД, поради което не подлежало на изследване дали дарението е извършено единствено с намерение за увреда на кредитора, доколкото не предшествало възникването на задължението. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважена релевираната претенция по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите два поставени в изложението въпроса, които са свързани – доколкото касаторът се позовава на качеството си на поръчител и съответно на накърнено право по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, нямат обуславящ характер, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е счел, че ответникът се е задължил към ищеца в качеството си на поръчител, а и според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 год., ОСГТК, защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия. За пълнота следва да се посочи, че с оглед установителното и регулиращо действие на силата на пресъдено нещо, е недопустимо да се повдига последващ спор относно възникването и съществуването на вземанията на ищеца „Си Финанси груп“ ЕООД срещу ответника И. Н. Н. по процесния договор за заем № 000807.01 от 23.07.2018 год., признати с влязлото в сила решение по т. дело № 2608/2021 год. по описа на СГС, TO, VI-15 с-в – чл. 297, чл. 298, ал. 1 и чл. 299 ГПК /освен ако спорът не е основан на нови факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество – каквито не се твърдят в случая/, т.е. въззивният съд не е можел да пререшава въпроси, включени в предмета на горепосоченото дело, в т.ч. в какво качество ответникът е сключил договора за заем. Третият повдигнат от касатора въпрос е релевантен за спора, но няма претендираното от касатора значение, защото по същия е формирана последователна практика на ВКС, в т.ч. задължителна такава, която не се нуждае от осъвременяване. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса /ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК и др./. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е извършил цялостен анализ на събраните по делото доказателства, обсъдил е всички наведени от страните доводи и възражения, извършил е самостоятелна преценка на всеки един от елементите на фактическия състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че са доказани както обективния, така и субективния елемент за успешно провеждане на иска и по този начин е спазил изискването да мотивира решението си. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,