Определение № 2431 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 897/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Н. Г. срещу определение № 52/30.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 19/2025 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено определение № 3025/28.11.2024 г. по гр. д. № 631/2024 г. на Окръжен съд Бургас за отхвърляне молбата на страната да бъде изменено постановеното по делото протоколно определение за прекратяване на производството поради оттегляне на исковете в частта за разноските, като бъде намалено определеното възнаграждение на процесуалния представител на ответното застрахователно дружество от 9 894, 60 лв. до размер, съответстващ на фактическата и правна сложност на производството съобразно етапа на прекратяването му.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение с водещ мотив, че определеното възнаграждение е прекомерно съобразно размера на предоставената и оказаната на ответника правна защита. Позовава се на решение на СЕС по дело C-438/22 г. и моли да бъде определено ново занижено по размер възнаграждение за адвокатска защита.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси:

1. „Може ли при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение решаващият състав да съобрази решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 и правната и фактическа сложност на делото и да присъди възнаграждение по-ниско от търсено с разплащателно оправдателен документ за заплатен адвокатски хонорар?“

2. „Може ли при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение решаващият състав да се съобразява с правната и фактическа сложност на делото и да присъжда възнаграждение под законоустановения минимум, определен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатски възнаграждения?“

По тези въпроси касаторът твърди основанието по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК без да посочва практика на касационната инстанция, по която намира противоречие с възприетото в мотивите на въззивния съд.

Ответникът „ОЗК - Застраховане“ АД оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което е допустима.

С атакувания съдебен акт въззивната инстанция е потвърдила неоснователността на възражението за прекомерност на заявените от ответника разноски поради нерелевирането му в срок. В единственото проведено открито съдебно заседание по делото пред първата инстанция не се е явила нито ищцата, нито нейният процесуален представител и не е било заявено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът е съобразил, че решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 г. не изключва допустимостта разпоредбите на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения да служат като ориентир при определяне на възнаграждението за процесуален представител, като водещи критерии следва да са фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка съставът е изложил мотиви, че по делото защитата на ответника е осъществена в пълен обем – депозиран е отговор на исковата молба, изложено е становище по доказателствата, направени са насрещни доказателствени искания, а самото оттегляне на исковата претенция е осъществено към края на процеса пред първата инстанция. При тези данни е заключил, че търсеното адвокатско възнаграждение на ответника е съответстващо на действителната фактическа и правна сложност на делото при съобразяване на материалния интерес.

Жалбата на И. Н. Г. не следва да бъде разгледана по същество и да бъде допуснат касационен контрол, тъй като не са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите не покриват характеристиката правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите мотиви на въззивната инстанция, поради което се явяват хипотетично поставени. Като такива не могат да обусловят достъп до касационен контрол. Съставът на Апелативен съд Бургас не е мотивирал извода си единствено с приложение на Наредба № 1/2004 г., доколкото е подчертал нейния ориентировъчен и необвързващ характер, съобразявайки се с решението на СЕС по дело С-438/24 г. Решаващият мотив за оставяне без уважение на частната жалба срещу първоинстанционното определение е извършената преценка на състава за липса на релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК в проведеното на 07.10.2024 г. открито съдебно заседание. Отделно е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществените от процесуалния представител на ответното застрахователно дружество действия по защита. Тази преценка не може да бъде проверена от касационната инстанция в производството по допускане на касационен контрол, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Отделно, следва да се подчертае, че извън бланкетното възпроизвеждане на текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, частният касатор не сочи нито един акт на касационната инстанция, с който да обоснове наличието на това основание. ВКС има правомощия да доуточни и конкретизира единствено формулировката на поставените въпроси, но не и служебно да прилага съдебна практика, с която да обосновава достъп до касация. Последното излиза извън правомощията на съда и е в разрез с диспозитивното начало на гражданския процес – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК.

При тези констатации достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС