Определение № 234 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1729/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Велде България” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 17 от 17.01.2020 г. по в.т.д. № 274/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 36 от 17.05.2019 г. по т.д. № 2/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч за отхвърляне на предявения срещу „В и К – Стенето” ЕООД иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД - за заплащане на неоснователно получена в повече сума по фактура № 0000041381/31.01.2014 г. в размер на 18 403.20 лв. и по фактура № 0000041832/28.02.2014 г. в размер на 17 763.30 лв., без ДДС, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от предявяване на иска. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Твърдят се допуснати нарушения във връзка с разпределяне на доказателствената тежест в процеса и неизпълнение на задължението на апелативния съд за обсъждане на всички доводи и възражения на „Велде България” АД. Оспорва се изразеното от въззивната инстанция разбиране за надлежно реализирано право на ответното дружество да прекрати сключения на 01.08.2005 г. индивидуален договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води, както и, че предвидената в чл.31 от договора възможност в този смисъл, не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В жалбата се изразява несъгласие с изведените от апелативния съд изводи за приложимост на разпоредбата на чл.264, ал.2 ЗЗД и за липса на възражения от страна на ищеца относно степента на замърсеност на отведените промишлени води, както и за наличие на признание относно посочената във фактурите степен на замърсеност, с оглед осчетоводяването на фактурите от „Велде България” АД и плащането на фактурираните суми в пълен размер. Дружеството касатор счита за неправилно становището на решаващия състав за влизане в сила на Общите условия на „В и К- Стенето” ЕООД от 2006 г., основано на цитирано решение на ВАС, като оспорва и приложимостта на Решение № Ц-12/26.02.2013 г. на КЕВР. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска касиране на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение по същество за уважаване на исковете, евентуално, връщане на делото за повторно въззивно разглеждане. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.второ и предл.трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически и правни твърдения, посочени от жалбоподателя; 2. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при иск по чл.55 ЗЗД, и следва ли ответникът да докаже съществуването на основание да получи, съответно задължи, процесното плащане, или ищецът следва да докаже тяхната липса; 3. Прилага ли се преклузията по чл.264, ал.2 и ал.3 ЗЗД при отклонение, когато това отклонение представлява неточно изпълнение в количествено отношение, или преклузията по чл.264, ал.2 и ал.3 ЗЗД се прилага само при неточно изпълнение в качествено отношение; 4. Допустимо ли е ВиК оператор едностранно и без основание да прекрати договор за ВиК услуги, с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗРВКУ; 5. Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги без договор –индивидуален или при общи условия; 6. Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги по приемане и пречистване на промишлени отпадни води без индивидуален писмен договор, съответно без регламентиране на степени на замърсеност, и конкретни показатели на топлина и вещества за всяка степен; 7. При иск по чл.55 ЗЗД има ли ограничение за ищеца да заяви по делото с допълнителната искова молба възраженията си срещу направените от ответника с отговора на исковата молба възражения срещу иска, или следва да изчерпи възраженията си предварително и извънсъдебно преди делото и 8. Намират ли приложение разпоредбите на чл.258 и сл. ЗЗД, вкл. и чл.264 ЗЗД, когато страните не са обвързани от договор. По първите три въпроса се поддържа допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложени копия от решения на различни съдебни състави на ВКС и на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., а по останалите въпроси се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението за вероятна недопустимост на решението е основано на доводи, че при образуване и водене на делото пред ОС-Ловеч и АС-В.Търново не е налице надлежно процесуално представителство на ищеца. Поддържаната очевидна неправилност на въззивния съдебен акт е мотивирана от касационния жалбоподател с доводи за нарушаване на правилата на формалната и правна логика при извеждане на крайния правен извод за неоснователност на исковите претенции. В срока по чл.287, ал.1 ГПК от ответника по касационната жалба „В и К Стенето” ЕООД, чрез процесуалните му пълномощници, са депозирани отделни отговори на касационната жалба и на изложението за достъп до касация. Развити са подробни съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърди се относимост на част от поставените въпроси към правилността на въззивния съдебен акт и несъответствие на друга част от въпросите на изискването да имат обуславящо значение за изхода на делото. Оспорват се изцяло касационните оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, с искане за недопускане на касационен контрол, евентуално, за потвърждаване на атакуваното решение на АС-Велико Търново, с присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Велико Търново, след извършена самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, е приел, че сключеният между страните договор от 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води на „Лесопласт” АД, сега „Велде България” АД, посредством градската канализационна система и ПСОВ, [населено място], е прекратен с едностранно волеизявление на „В и К Стенето” ЕООД и неговото действие е преустановено след 05.08.2013 г. След последната дата, ответното дружество е уведомило ищеца, че считано от 06.08.2013 г. услугите по отвеждане и пречистване на производствени води ще се извършва съгласно ОУ за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „В и К Стенето”ЕООД. Прието е за безспорно, че след 06.08.2013 г. „Велде България” АД е продължило да ползва услугите на ответника, вкл. за пречистване на отпадъчни води. Процесните фактури за предоставени услуги от ВиК дружеството обхващат периодите: от 30.12.2013 г. до 31.01.2014 г. и от 31.01. до 28.02.2014 г., като услугите по пречистване на промишлените води са изчислени на база утвърдените с Решение № Ц-12/26.02.2013 г. на ДКЕВР, цени за водоснабдителните и канализационни услуги за „В и К Стенето” ЕООД за трета степен на замърсеност – 1.05 лв. на куб.м, без ДДС. Позовавайки се на ССЕ, въззивният състав е приел, че фактурите са осчетоводени при ищеца и платени изцяло, включени са в дневниците за покупките на „Велде България” АД и е ползван данъчен кредит. Предвид естеството на предоставените услуги от „В и К – Стенето” ЕООД на „Велде България“ АД и неформалния характер на договора за изработка, въззивният съд е извел извод за приложимост на разпоредбата на чл.264, ал.2 ЗЗД. Преценявайки съдържанието на представените по делото писма, изпратени от ищцовото дружество до ответника в началото на м.февруари и началото на м.март 2014 г., апелативният съд е констатирал, че възраженията касаят единствено цената по показател „кан.вода от пр.водопровод”, с искане за възстановяване на разликата над цената по договора – 0.60 лв. на куб.м., до фактурираната такава – 1.05 лв./куб.м. Решаващият състав е приел, че в писмата е обективирано признание на представителя на ищцовото дружество относно количеството и степента на замърсеност на отпадъчните води, пречистени от В и К дружеството за посочените периоди. Предвид констатациите на ССЕ и липсата на възражения за неправилно изпълнение, е изведен извод, че работата, извършена от ответника е приета от „Велде България” АД, поради което се дължи възнаграждение. Размерът на възнаграждението е определен въз основа на посоченото по-горе, релевантно за спора, Решение на ДКЕВР, преценено в пълнота от въззивната инстанция, вкл. и по отношение спазването на предвидения в Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги и в Наредбата за регулиране на цените на водоснабдителните и канализационните услуги ред за публикуване и оповестяване на утвърдените от регулатора цени за извършвани „В и К Стенето” ЕООД услуги по отвеждане на отпадъчни води, съобразно степента на замърсеност. Въззивният съдебен състав не е възприел възраженията на ищеца относно предпоставките за приложимост на Общите условия на договорите за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „В и К Стенето” ЕООД, одобрени с Решение на ДКЕВР от 09.06.2006 г. Изтъкнал е, че след като услугите, фактурирани с процесните фактури са извършени от ответника, то се дължи тяхното заплащане по действащите, определени от регулатора, цени, а ОУ не определят цените на съответните услуги. От друга страна, съдът е отхвърлил доводите на ищцовото дружество, че ОУ не са влезли в сила, като се е позовал на влязлото в сила решение на Върховния административен съд по адм.дело № 14816/2014 г. Съдебният състав на Апелативен съд – Велико Търново е извел краен правен извод, съвпадащ с този на първата инстанция, за неоснователност на исковата претенция по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, т. к. за исковите периоди, след прекратяване на индивидуалния договор, ищецът е заплатил за предоставените от В и К дружеството услуги по утвърдените от КЕВР цени и сумите не са получени от „В и К Стенето” ЕООД без основание. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос, свързан със задължението на решаващия съд да прецени събрания по делото доказателствен материал и да обсъди доводите и възраженията на страните, е важен за всяко дело. Отчитайки подробните мотиви на въззивната инстанция, не може да се изведе извод за допуснато отклонение от посочените от касатора актове на нормативно тълкуване ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965, ППВС № 1/1985 г., или от приложената, към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, практика на ВКС. Всъщност, обосновката на този въпрос отразява несъгласието на касационния жалбоподател с изводите на апелативния съд относно: влизането в сила на ОУ, прекратяването на индивидуалния договор от 01.08.2005 г., валидността на договорната клауза, предвиждаща възможност за едностранно прекратяване на договора, приложимостта на чл.264, ал.2 и ал.3 ЗЗД. Всички тези доводи са пряко относими към поддържаните в жалбата основания за касиране и тяхната преценка е извън селективната фаза на касационното производство. Процесуалноправният въпрос по приложението на чл.154, ал.1 ГПК, не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото / съгл. разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, доколкото апелативният съд не е приел, че ответникът не следва да доказва степента на замърсеност на причестените промишлени води на ищцовото дружество. Доводите на касатора в този смисъл не съответстват на мотивите към въззивното решение. Материалноправният въпрос, свързан с обхвата на преклузията по чл.264, ал.3 ЗЗД при възражения на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение, е извън предмета на настоящото дело, т.к. с предявения иск се претендира единствено разлика между фактурирана и платена цена за пречистване на отпадъчни води при трета степен замърсеност и цената на услугата по договор от 01.08.2005 г. Въпросите под №№ 4, 5 и 6 от изложението не удовлетворяват основния селективен критерий. При формиране на решаващите изводи по спорното материално право, апелативният съд не се е произнасял по основанието за едностранното прекратяване на индивидуалния договор, нито доколко е допустимо предоставяне на ВиК услуги без такъв договор. Въпросът относно процесуалните права на ищеца, чието реализиране е допустимо в срока за депозиране на допълнителната искова молба, е хипотетично поставен, а от друга страна – пряко относим към първоинстанционното производство. Формулираният въпрос № 8 касае материалната законосъобразност на атакувания съдебен акт, в частта, с която, при отчитане на неформалния характер на договора за изработка, и при наличие на двустранно осчетоводени и заплатени от възложителя фактури, съдът е приложил разпоредбата на чл.264, ал.2 ЗЗД, с извод, че извършената работа е приета без възражения за неправилно изпълнение. Като неоснователно следва да се прецени твърдението за вероятна недопустимост на решението поради ненадлежно процесуално представителство на ищеца в производството пред ОС –Ловеч и АС-В.Търново. Всъщност, обосновката на това самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, не може да доведе до вероятен такъв порок на атакуваното решение. От друга страна, доводите на касатора не съответстват на данните по делото, предвид надлежното упълномощаване на адв. Д. с пълномощно, приложено още към исковата молба, предявена пред РС – Троян, при неспазване на родовата подсъдност, констатирано от ОС – Ловеч /в.гр.д. № 397/2018 г./. Освен това, в случая е приложима и разпоредбата на чл.34, ал.4 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Атакуваното въззивно решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно, тъй като липсват данни за превратно прилагане на закона, или допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, които да са довели до явна необоснованост. При този изход на делото, на ответното дружество се дължат разноски на основание чл.78, ал.3, вр. ал.1 ГПК в размер на 1 680 лева. За разликата до претендираните и сторени разноски - общо 3 360 лв., искането е неоснователно, доколкото защитата на „В и К Стенето” ЕООД е осъществена от двама процесуални пълномощника. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение