Определение № 1692 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4589/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. Е. С., чрез адвокат Г. Д., срещу въззивно решение № 390 от 25.03.2022 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2777/2021 г., в частта, с която искът, предявен от А. И. А. е частично уважен, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна А. И. А. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, приел за установено, че Т. Е. С. дължи на А. И. А. следните суми: 21 083,22 лв., представляваща главница по договор за заем от 15.12.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното погасяване. Осъдил Т. С. да заплати на А. И. сдебноделоводни разноски в размер на 4865,94 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Отхвърлил иска за разликата до 23 000 лв. главница. Осъдил А. А. да заплати на Т. С. 344,24 лв. съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 15.12.2010 г. С. и А. сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите, според който А. (като заемодател) дал в заем на С. (като заемополучател) сума в размер на 23 000 лв. Заемополучателят декларирал, че е получил сумата в деня на подписването му и е поел задължение да я върне на три вноски – на 14.12.2011 г. – 7 000 лв., на 14.12.2012 г. – 8 000 лв. и на 14.12.2013 г. – 8 000 лв. По отношение на изложените по делото твърдения, че договорът за заем е сключен под въздействие на принуда от заемодателя към заемополучателя и роднини на последния, съдът приел, че това не се установява от данните по делото. Посочил, че свидетелят В. С. не е пряк свидетел на заплахите, тези заплахи не са конкретизирани в какво точно се изразяват, показанията са твърди общи, а и от изложеното не може да се направи извода, че са предизвикали основателен страх в заплашваните лица. Самите заплашени лица не са били разпитани като свидетели по делото, които от първо лице да потвърдят твърденията за психическо насилие; няма данни същите да са подали оплаквания в полицията или в прокуратурата против заемодателя А.. Съдът, също така заключил, че договорът за заем от 15.12.2010 г. има достоверна дата (видно от нотариалната заверка) и не е доказано по такъв начин договорът да е подписан на друга дата, че на тази друга дата предадените пари са били не 23 000 лв., а в размер на 12 000 лв. Установено е по делото, че свидетелката А. С. – съпруга на заемополучателя, е изпращала суми от Италия на заемодателя за погасяване на задължението му. Съдът намерил за неоснователни възраженията за изтекла погасителна давност. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 331/19.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 257/2009 г., IV г.о., решение № 280/22.01.202 г., постановено по гр.д. № № 1509/2018 г. на IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., на IV г.о., решение № 237/11.01.2021 г. по грд. № 1553/2020 г. на IV г.о. на ВКС. Въпросът е зададен поради оплакването на касатора, че въззивният съд не е разгледал „довода му“, че между страните не е имало реално предаване на сума от 23 000 лв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът, свързан с тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е относим за всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е разгледал всички релевантни доводи, твърдения и възражения на страните, произнесъл се е по установяване на фактите при съвкупен анализ, по вътрешно убеждение, на събраните по делото относими доказателства; изградил е правни изводи, издирвайки и прилагайки точно закона, обсъждайки релевираните правни доводи и възражения на страните. Възражение на ответника, че ищецът не му е предал сума от 23 000 лв., е по фактическите твърдения в исковата молба. Съдът не е „пропуснал“ да изясни релевантния факт. Като е изследвал събраните доказателства съдът е достигнал до извод, че парите са дадени реално и основанието за това е заем. Не е ясно какво друго обсъждане счита ищецът, че дължимо от съда, след като изрично се е произнесъл при собствен анализ дали спорният релевантен факт е осъществен или не. В изложението е поставен и следния правен въпрос: как се проявява служебното начало при разпит на свидетел - длъжен ли е съдът да участва в разпит на допуснат свидетел, за да си изясни възникнали у него предположения и догадки относно обстоятелства, които, при това, не са релевирани от страните по делото, въз основа на които иска да прецени достоверността на изнесените пред него свидетелски показания. Според касатора разглеждането на този въпрос е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, според поддържаното основание, или в случая, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обосновка в изложението на касатора липсва. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Независимо от всичко изложено по-горе, което е достатъчно за да се откаже допускане до касационно обжалване на съдебното решение по поставения въпрос, следва да се изясни още и това, че отговорът на въпроса относно служебните задължения на съда при разпит на свидетел, не би довел и до промяна в крайния резултат по спора. У съдът не са „възникнали“ предположения и догадки, а при анализ на свидетелските показания (изнесеното от свидетелите, тяхната близост и родствена връзка със страните, съответно евентуалната им заинтересованост; дали излагат свои лични впечатления за факти и обстоятелства, на които са били очевидци или възпроизвеждат твърденията или оплакванията на някоя от страните по делото) в съвкупност с другите доказателства по делото, е достигнал до извод дали са установени несъмнено наведените от Т. С. фактически твърдения, за които именно негова е задачата да проведе пълно главно доказване. В изложението касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не излага пороци на въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, нарушение на процесуалния закон, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът