Определение № 95 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3033/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М. А. против решение № 478 от 05.03.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 105 по описа за 2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260944 от 29.10.2020 г. по гр. д. № 220 по описа за 2020 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. М. А. срещу „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер 22 500,48 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № РК11-00284 от 01.02.2011 г. в размер на 19 292,63 лева, ведно със законната лихва считано от 04.04.2014 г. до окончателното плащане на задължението, както и просрочена лихва за периода от 19.12.2013 г. до 03.04.2014 г. в размер на 1 631,37 лева и разноски по делото в размер на 1576,48 лева, предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20197530401042 по описа на ЧСИ С. Б., рег. № ....., с район на действие ОС-Перник, въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 4464 по описа за 2014 г. на Варненския районен съд.

Касаторът твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т. 3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1.Допустимо ли е по аналогия да се прилага Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ВКС, ОСГК и относно действия по налагане на запор на трудово възнаграждение в хипотеза, при която трудовото правоотношение на длъжника е било прекратено след изпращането на запорното съобщение, но преди получаването му от работодателя?

2. Връчването на запорно съобщение на работодател на длъжника в хипотеза, при която трудовото правоотношение е било прекратено след изпращането на запорното съобщение, но преди получаването му от работодателя, представлява ли валидно осъществено действие по налагане на запор и прекъсва ли давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД?

Ответникът по касационната жалба „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

А. М. А. е посочил в исковата си молба, че на 30.04.2014 г. било образувано изп. дело № 20148140400169 по описа на ЧСИ Н. В., рег. № ........, с район на действие ОС - Плевен, по което на 05.06.2014 г. била вписана възбрана върху негови недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Перник. На 10.11.2014 г. било изпратено съобщение за налагане на запор на трудовото му възнаграждение, но изпълнителният способ не бил приложен, тъй като към момента на получаване на запорното съобщение трудовото правоотношение на длъжника било вече прекратено. На 17.06.2015 г. по молба на взискателя е насрочен опис на възбранените недвижими имоти на длъжника, но не бил извършен. На 25.01.2016 г. ответното дружество "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД било конституирано като взискател по изпълнителното дело. Поради настъпила перемпция изпълнителното дело е било прекратено с постановление от 23.5.2019 г., взискателят е получил обратно изпълнителния лист и на 18.06.2019 г. е подал молба за образуване на ново изпълнително дело. По това дело на 03.09.2019 г. е вписана възбрана върху недвижими имоти на ищеца в землището на [населено място]. Ищецът е заявил, че към момента на налагане на новата възбрана вземанията, предмет на принудително изпълнение, са погасени по давност. Единственото изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е вписаната на 05.06.2014 г. възбрана и от тази дата е започнала да тече погасителната давност, която е изтекла преди 3.09.2019 г. Ето защо е поискал да бъде признато за установено, че вземанията, за които е образувано новото изпълнително дело, не се дължат.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило предявения иск, заявявайки, че вземанията не са погасени по давност, която е била прекъсвана посредством извършените изпълнителни действия.

Варненският районен съд е приел, че давността е прекъсната с не само с възбраната от 5.6.2014 г., но и с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца на 15.12.2014 г. и двугодишният срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е изтекъл на 15.12.2016 г., когато изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. Съгласно т.10. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС новата погасителна давност е започнала да тече от 15.12.2014 г. и към момента на налагане на новата възбрана на 3.9.2019 г. не е изтекла.

Варненският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Приел е, че давността по отношение на процесните вземания е прекъсвана няколко пъти: на 05.06.2014 г., когато е вписана възбрана върху имоти на длъжника в [населено място], обл. Перник, с влизането в сила на заповедта за изпълнение на 03.07.2014 г., на 15.12.2014 г., когато е връчено съобщение до "Инад" ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на А. А.. Въззивният съд е счел за несъстоятелен довода на ищеца, че давността не е прекъсната с този запор, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено преди връчването на запорното съобщение. Според въззивния съд правилно първоинстанционният съд се е позовал на мотивите по т.5 от ТР №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК, според които налагането на запор върху банкова сметка прекъсва давността, макар длъжникът да няма сметка в банката. Посочил е, че съгласно ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Ето защо при налагането на възбраната на 03.09.2019 г. по новото изпълнително дело давността не е изтекла.

Поставените от касатора въпроси касаят мотивите на въззивния съд, че наложеният запор върху трудовото му възнаграждение е изпълнително действие, прекъсващо давността. Тезата на касатора е, че след като трудовото му правоотношение е било прекратено преди запорното съобщение и работодателят вече не е имал задължение да превежда част от трудовото му възнаграждение на съдебния изпълнител, запорът не е произвел действие и не прекъсва давността. Затова тя е изтекла преди последното изпълнително действие по новото изпълнително дело. Тази теза е напълно несъстоятелна, а дадените от въззивния съд разрешения на поставените въпроси съответстват на процесуалния закон и на приложимата практика на ВКС. Съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. В мотивите на т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК е прието, че кредиторът трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, внасяйки съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Следователно и неуспешните изпълнителни действия, тоест-действия, които не са довели до реално събиране на имущество на длъжника, също представляват предприемане на действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл.116, б. „б“ от ЗЗД. Дали вземането, върху което се налага запор, действително съществува и може да бъде събрано не са обстоятелства, които водят до невалидност на процесуалните действия на кредитора, а само до тяхната безрезултатност. Те не са правно нищо, както ги нарича касаторът, а демонстрират ясната воля на кредитора вземането да бъде събрано и действия в тази посока, които прекъсват давността. Противното схващане, застъпено от касатора, че само резултатните изпълнителни действия могат да прекъснат давността, е в противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора, а не за невъзможността вземането да бъде събрано.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение