Определение № 834 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1983/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. Х. срещу решение № 155 от 10.06.2024 г. по в.гр.д. № 107/2024г. на Добрички окръжен съд. С него, след отмяна на решение №123 от 18.12.2023 г. по гр.д. №328/2022г. на Тервелски районен съд, П. И. Х. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата от 7 000 лв., съставляваща платеното от Гаранционен фонд обезщетение за неимуществените вреди, причинени на В. Г. С. от П. И. Х., като водач на моторно превозно средство без застраховка „Гражданска отговорност“, при ПТП на 03.04.2016г. в [населено място], ведно със законната лихва от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е обсъдил поведението на двамата участници в процесното ПТП – на водача на товарен автомобил „MITSUBISHI L 200” с peг. [рег.номер на МПС] - П. И. Х. и на водача на мотоциклет „BALKAN S 250” с peг. № ТХ 0391 X - Д. В. С., както и доказателствата по делото, но е достигнал до погрешни правни изводи. Според касатора от свидетелските показания и назначената АТЕ по делото е доказано, че водачът на мотоциклета се е блъснал в товарния автомобил. Поддържа, че окръжният съд не е взел предвид установеното от експертизата обстоятелство, че лентата за движение, по която се е движел мотоциклетът е била достатъчно широка, за да се избегне сблъсъка с товарния автомобил. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Следва ли да е налице съответствие между установените факти и обстоятелства, и направените правни изводи?; 2. Следва ли въззивната инстанция да посочи защо приема или не определени, доказани по делото факти, т.е. да мотивира своето решение? Твърди, че въпросите по т. 1 и т. 2 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Решение № 50216 от 28.10.2022 г. по гр. д. №573/2022 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и Решение № 50189 от 25.11.2022г. по гр. д. №512/2022 г. на ВКС, ГК., III г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение, като поддържа, че е налице противоречие между обсъдените доказателства и изведените въз основа на тях правни изводи. Ответникът по касация Гаранционен фонд, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. В. Г. С. и Д. В. С., трети лица помагачи на ответника по касация Гаранционен фонд, не депозират писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 03.04.2016 г., около 17.00 часа, в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]се е осъществило пътно-транспортно произшествие с участието на управлявания от П. И. Х. товарен автомобил „MITSUBISHI L 200” с рег. [рег.номер на МПС] и управлявания от Д. В. С. мотоциклет „BALKAN S 250” с peг. № ТХ 0391 X, на чиято задна седалка пътувала и съпругата му В. Г. С.; товарният автомобил се е движил по [улица], която е път без предимство, а мотоциклетът се е движил по [улица]- път с предимство; настилката е била асфалтова, суха, запазена, хоризонтална, част от прав участък; произшествието е станало през светлата част на денонощието, при ясно, слънчево време и много добра метеорологична видимост; в лентата на платното за движение на [улица], непосредствено преди кръстовището, е имало паркиран микробус „MERCEDES SPRINTER”, който ограничавал видимостта на водачите, приближаващи кръстовището по [улица]- за превозните средства, идващи отляво по [улица], а на водачите, приближаващи кръстовището по [улица]– за превозните средства, идващи отдясно по [улица]. Констатирал е, че при приближаване на кръстовището, водачът на товарния автомобил е намалил скоростта на движение и е спрял на стоп линията до знака „СТОП“, но поради ограничената му видимост достигнал втората стоп линия /върху платното на [улица]/ и после бавно е навлязъл, на около 1, 20 м., в платното за движение на [улица], където отново спрял, за да се огледа. Установил е, че в този момент движещият се по [улица]мотоциклет, управляван от Д. С., заобиколил паркирания в дясната лента на пътното платно на улицата микробус и продължил в посока към центъра на града, а след това е настъпил удар между него и спрелия товарен автомобил. Съставът на въззивния съд е отчел, че двамата водачи са имали видимост един към друг от момента, в който водачът на мотоциклета е бил на разстояние от 32 м. от знака „СТОП“, както и че непосредствено преди сблъсъка мотоциклетът се е движил със скорост от 30 км./ч., като е имал възможност да спре преди да се удари в товарния автомобил или да го заобиколи. Аргументирал е, че на основание чл. 50, ал. 1 от ЗДвП П. И. Х. е имал задължение да пропусне движещия се по пътя с предимство мотоциклет, управляван от Д. В. С., а чрез спирането на 1, 20 м. в пътното платно на [улица]товарният автомобил е препречил движението в тази част на платното. Навел е доводи, че водачът на мотоциклетът е видял спрения товарен автомобил от достатъчно разстояние, за да може да предприеме маневра „заобикаляне“ или „спиране“, преди да настъпи ударът, но не е предприел такива маневри, с което е нарушил задължението, установено в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че и двамата водачи са извършили нарушение на правилата за движение по пътищата, поради което солидарно отговарят за причинените неимуществени вреди на пострадалата В. Г. С.. Въззивният съд е обсъдил получените от В. Г. С. травматични увреждания – контузия в областта на лявото и дясното коляно и хематом в областта на лявата подбедрица; взел е предвид и настъпилите усложнения – развитие на следтравматичен бурсит в областта на лявото коляно; продължителността на претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период, допълнително усложнено и от наличието на възрастово обусловеното заболяване гонартроза; необходимостта от чужда помощ в продължение на две – три седмици след произшествието. Установил е, че водачът на товарния автомобил не е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“, поради което на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ Гаранционен фонд е изплатил на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лв. Предвид изложеното е направил извод, че на основание чл. 558, ал. 7 от КЗ ищецът Гаранционен фонд се е суброгирал в правата на увредената и за него е възникнало вземане в размер на 7000 лева срещу деликвента П. Х.. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият поставен от касатора въпрос е обвързан с довода му за очевидна неправилност на въззивното решение. Според разпоредбата на чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал. 1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт, а от първоначалния му прочит, както се поддържа във вече установената и безпротиворечива практика на ВКС /напр. когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, когато актът е явно необоснован, налице е грубо нарушение на правилата на формалната логика и на основополагащи принципи на съдопроизводството/. В цитираните от касатора Решение №50216 от 28.10.2022 г. по гр. д. №573/2022 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и Решение № 50189 от 25.11.2022г. по гр. д. №512/2022 г. на ВКС, ГК., III г.о. се приема, че очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК е порок в решението, който се установява само от мотивите на съдебния акт и се състои в противоречие между посочените твърдения на страните и очертания от съда предмет на доказване, противоречие между обсъдените доказателства и фактическите изводи, и противоречие между приетите за установени факти и тяхната правна квалификация. Очевидна неправилност на съдебния акт, във формата на очевидна необоснованост е налице, когато се констатира логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на решението и направеният въз основа на тях извод. В случая са въведени доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно поради противоречие между обсъдените доказателства и изведените въз основа на тях правни изводи за допуснато нарушение на правилата за движение от страна на касатора като водач на товарния автомобил. Въззивният съд подробно е изложил механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, като е анализирал установените задължения на водачите на моторни превозни средства, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и чл. 50, ал. 1 от ЗДвП и тяхното поведените в момента на осъществяване на произшествието. С оглед на което не е допуснал нито грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито постановеният съдебен акт е явно необоснован. Неправилното субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма е нарушение на материалния закон. Преценката за съответствие между фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд представлява по своята същност проверка на правилността на обжалваното решение, която не може да бъде извършена в производството по чл.288 от ГПК. Не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория поставен процесуалноправен въпрос. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и по събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК, като в тази насока е и постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №58 от 12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г. на ВКС, ГК, IІ г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №331 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение е съобразено, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към наличието на противоправно поведение от страна както на П. И. Х., така и на Д. В. С.. За констатациите си относно механизма на настъпване на пътното – транспортно произшествие съдът е се е позовал на събраните по делото гласни доказателства и заключението на комплексната експертиза. Взел е предвид и показанията на П. И. Х., дадени на 10.06.2016г. пред разследващи органи, които е приел, че представляват извънсъдебно признание на неизгодни факти. Обсъдил е и изложените във въззивната жалба доводи за липса на вина на П. Х. за настъпване на произшествието и за липса на влязъл в сила съдебен акт на наказателния съд, който да има задължителна сила на основание чл.300 от ГПК за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно въпросът за задължението на съда да мотивира своя акт не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Ответникът по касация не претендира разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд