Определение № 414 от 31.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 28 от 05.03.2024 г. по гр.д.№ 17/ 2024 г., в частта му, с която /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 313/ 2023 г. и като краен резултат Прокуратура на Република България /ПРБ/ е осъдена да заплати на В. Б. сумата 11 000 лв /представляваща разликата над необжалвания размер от 4 000 лв. до дължимия размер от 11 000 лв/ – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 3 000 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени вследствие повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.123 ал.1 НК, за което е бил оправдан с присъда № 260005/ 18.11.2020 г. по НОХД № 211/ 2018 г. на Добрички окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 11.03.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 50 000 лв и 3 792 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ответникът ПРБ не е обжалвал въззивното решение и то е влязло в сила в частта, в която претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважена до размер 11 000 лв. Решението е влязло в сила и в частта по исковете за обезщетяване на имуществени вреди, съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК. На 04.01.2025 г. касаторът В. П. Б. е починал. Видно от удостоверение за наследници № АУ001931ОД/ 08.01.2025 г. на район Одесос, Варна, той е оставил законни наследници М. Ф. Б. - съпруга, П. В. Б. – син и Х. М. Ч. – внучка /дъщеря на починалата преди наследодателя негова дъщеря Б. В. П./, малолетна, чрез баща си и законен представител М. А. Ч.. На основание чл.227 ГПК производството по делото следва да продължи с участието на тези лица на ищцовата страна. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят е повдигнал като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол правните въпроси „При нарушение по чл. 6, параграф първи от ЕКПЗЧ, обвързан ли е съдът да присъди обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ?“; „Как се определя обезщетението за вреди, претендирани от незаконно обвинение по чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, параграф първи от ЕКПЗЧ – глобално или поотделно за всяка една от претенциите?“; и „Кои критерии следва да бъдат взети предвид, при определяне размера на неимуществените вреди с оглед правилното прилагане чл. 52 от ЗЗД – минималната работна заплата /МРЗ/ за страната и средностатистическия доход на едно лице за даден период ИЛИ действителното трудово възнаграждение на ищеца, което е получавал и от получаването, на което е бил лишен в резултата на повдигнатото обвинение, по което е постановена оправдателна присъда?“. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ - Тълкувателно решение № № 1/ 27.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/ 2022 г., ОСГК, ВКС. За третия въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ПРБ не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 11 000 лв, въззивният съд приел за установено, че на 01.07.2014 г. било образувано ДП № 139/14 г. на РУ на МВР, гр.Тервел, по повод настъпила трудова злополука с мъж в завод „Пластхим-Т“, гр.Тервел, водено срещу неизвестен извършител. Към този момент ищецът заемал длъжността „Зам. директор – техническите въпроси“, било му възложено изпълнението на функциите и на юрисконсулт в „Пластхим-Т“ АД. В рамките на досъдебното производство били извършени разпити на свидетели, в това качество бил разпитван и ищецът на 26.02.2016 г. и на 24.03.2017 г. В показанията си като свидетел той заявил, че инцидентът на 01.07.2014 г. няма връзка с неговото напускане на фирмата. На 13.06.2017 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление на 01.07.2014 г. по чл.123 ал.1 НК – затова, че в качеството си на заместник-директор предприятие – технически въпроси причинил смъртта на работник поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Срещу ищеца бил внесен обвинителен акт на 08.06.2018 г., по който било образувано НОХД № 211/ 2018 г. на Добрички окръжен съд. В насрочени открити съдебни заседания по това дело на 27.09., 01.11., 27.11.2018 г. и 31.01., 04.04. и 12.11.2019 г. подсъдимият се е явявал, но ход на делото не бил даден поради необходимостта от събиране на доказателства за настъпила смърт в Република Турция на бабата на загиналия при злополуката работник. Едва на 14.01.2020 г. бил даден ход на делото, като били проведени съдебни заседания на 12.03.2020 г. и на 14.05.2020 г., а на 03.06.2020 г. съдебният състав се е отвел от разглеждането на делото по искане на прокурора. Новоопределеният съдия-докладчик насрочил разпоредително заседание на 03.08.2020 г. и след провеждането му било проведено и заседание за предварително изслушване на страните по реда на гл.ХХVІІ НПК. На 12.10.2020 г. и на 18.11.2020 г. били проведени следващи заседания за събиране на доказателства, като в края на последното, с присъда № 260005/ 18.11.2020 г., ищецът бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и наложената му мярка за неотклонение „подписка“ била отменена. По протест на прокурора срещу присъдата било образувано ВНОХД № 115/ 2021 г. на Варненски апелативен съд. В проведеното открито заседание по това дело на 24.06.2021 г. представителят на обвинението заявил, че не оттегля подадения протест, но и не го поддържа поради липсата на виновно поведение от страна на подсъдимия. С решение № 9/ 02.02.2022 г., в сила от 11.03.2022 г., апелативният съд потвърдил първоинстанционната присъда. Това означавало, че спрямо ищеца било проведено незаконно наказателно производство, преминало през досъдебна и съдебна фаза на две съдебни инстанции. Повдигнатото му обвинение е било за извършването на тежко престъпление - с предвиденото наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години. По отношение на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение, която не нарушила по съществен начин личните права и свободата на придвижване. В рамките на наказателния процес не са били постановявани осъдителни присъди против ищеца. Още в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на обвинението е заявил, че изцяло е съгласен с мотивите на оправдателната присъда и още в този момент ищецът е имал правнообоснованото очакване за потвърждаване на оправдателната присъда спрямо него. Поради повдигнатото обвинение срещу ищеца с протокол от 18.02.2020 г. той предал на служител на Първо РУ на МВР-Варна законно притежаваните от него 3 броя бойни пистолета и боеприпаси за тях. На 02.02.2021 г. той продал тези оръжия, но това не било наложително, тъй като е могъл да се възползва от нормата на чл.213 ал.3 изр.2 и ал.4 ЗОБВВПИ и в посочения от закона срок след влизането в сила на оправдателната присъда, да подаде заявление за издаване на съответно разрешение. Затова вреди от наказателното производство в тази насока за ищеца не настъпили. Общата продължителност на наказателното производство била 4 години и 9 месеца, като държавните органи полагали усилия за своевременното провеждане на производството, а ищецът се е явявал без изключение на всички насрочени заседания и не е станал причина по никакъв начин за увеличаване продължителността на производството. Въпреки положените усилия от компетентните органи обаче, съдът приел, че има нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от Конвенцията. Нямало доказателства за основанието, на което е било прекратено трудовото правоотношение на ищеца с „Плластхим-Т“ АД, а при разпита на 26.02.2016 г. пред разследващите органи ищецът посочил, че неговото напускане на фирмата няма връзка с инцидента на 01.07.2014 г., следователно не незаконното обвинение е станало причина за освобождаването на ищеца, както и за честата смяна на други трудови длъжности впоследствие. При ищеца били налице хипертонична болест, подагра, дислепидемия и стенокардия, които може да се дължат на генетична предразположеност, на нездравословен начин на живот и придружаващи заболявания. Заболяванията, от които страдал ищецът, били налице отпреди 2013 г. и не били резултат от извършваните процесуални действия спрямо него, но може да са се обострили от тези действия. Той имал стресово разстройство и дистрес поради редица травмиращи преживявания, включително загубата на двете му дъщери през 1993 г. и 2013 г., честите промените на работните му места, обгрижването на възрастната си майка. Повдигането на незаконното обвинение през 2017 г. е изиграло ролята на източник на повишен стрес, свързан с нервно напрежение и появата на вегетативни реакции на организма – безсъние, безапетитие, шум в ушите. Ищецът ограничил своите социални контакти, изпитвал напрежение и нервност, семейните взаимоотношения със съпругата му се влошили в периода на наказателното производство. Нямало доказателства ищецът да е посещавал лекар-специалист, както и за предприето адекватно лечение на депресивни състояния. Нямало и доказателства незаконното обвинение да е било разпространено в социалното обкръжение на ищеца, извън най-тесния приятелски кръг, при което не са налице данни за намаляване на доверието в ищеца от неговите близки и приятели. Нямало и доказателства незаконното обвинение да е повлияло на трудовата ангажираност на ищеца. Отчитайки тези конкретно установени по делото обстоятелства, както и социално-икономическа обстановка в страната в периода на понасяне на вредите (2017 г. – 2022 г.), когато минималната работна заплата за страната е била съответно през годините: 460 лв., 510 лв, 560 лв., 610 лв., 650 лв., 710 лв., а средният паричен доход на едно лице по данни на НСИ е бил съответно 5 526 за 2017 г., 5 940 лв. за 2018 г., 6 529 лв. за 2019 г., 6 951 лв. за 2020 г., 7 657 лв. за 2021 г. и 8 949 лв. за 2022 г., съдът намерил за адекватното парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата 11 000 лв /10 000 лв за незаконно повдигнатото и поддържано обвинение и 1 000 лв за продължилото извън разумния срок наказателно производство/. Горната сума, представлявала около 19 средно аритметично изчислени минимални работни заплати за периода и около 1,6 от средно аритметичния среден паричен годишен доход на едно лице за посочения период. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първите два въпроса са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, въззивният съд е съобразил, че при предявен иск за обезщетяване на неимуществени вреди от неоснователно обвинение и неразумна продължителност на наказателното производство обезщетението се определя глобално, но съдът е длъжен да посочи в мотивите на акта си каква част от глобално определения размер обезщетява вредите от неразумната продължителност на производството. Разрешението е в съответствие, а не в противоречие с постановките в Тълкувателно решение № № 1/ 27.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/ 2022 г., ОСГК, ВКС. С него е изяснено, че обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и с иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетение се дължи за накърняването на всички права и неимуществени блага- чест, достойнство, право на добро име, право на свобода, право на свободно придвижване и др., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Съдът определя глобално обезщетение за нарушението на всички тези права. Когато неоснователната принуда е осъществена извън разумния срок за прилагането й, тя нарушава и правото по чл.6 пар.1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което глобалното обезщетение ще включва и обезщетение за накърняване на това право. За да се приеме обаче, че с иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е дадена защита и на правото по чл.6 пар.1 ЕКЗПЧ, съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие и да посочи каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на производството. Така е постъпил въззивният съд и поради това по поставените два въпроса не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Не е налице и допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК касателно третия формулиран от касатора правен въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВК, въпросът би имал значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а установената практика по прилагането му е безпротиворечива. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчете икономическото състояние на обществото, за да е този размер справедлив. Не е от значение размера на дохода, който правоимащият е реализирал до момента на деликта, загубата на този доход съставлява имуществена вреда, която е без значение при определяне на размера на обезщетението на неимуществените вреди. По тези съображения Върховният касационен съд