Определение № 555 от 10.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 887/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Добрич, срещу решение № 166 от 20.11.2017 г. по гр.д. № 284/2017 г. на Апелативен съд-Варна. В касационната жалба са развити подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че процесните недвижими имоти представляват част от хидротехническо съоръжение, ситуирано върху част от крайбрежната плажна ивица и от акваторията на Черно море, поради което имат статут на изключителна държавна собственост по аргумент от чл. 18, ал.1 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 6, ал.2, т.4 от Закона за устройство на Черноморското крайбрежие, която не може да се трансформира в друг вид собственост. На следващо място сочи, че единият от имотите е включен в териториалния обхват на обект ”Праисторическо, антично и средновековно селище „Ч.”, класифициран като археологическа групова недвижима културна ценност с местно значение, а другият- в охранителна зона ”А” на този обект, което е още едно основание същите да бъдат третирани като публична държавна собственост. Правните въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение са следните: 1/ След изграждане на брегоукрепителното съоръжение напълно ли се ликвидира морският плаж - изключителна държавна собственост, върху който е изградено съоръжението, и плажът преобразува ли се в частна държавна собственост, или по силата на чл. 92 ЗС остава публична държавна собственост. 2/ Държавата след влизане в сила на ЗУЧК става ли изключителен собственик на процесните имоти като собственик на морския плаж, върху, който са построени, с оглед дефиницията на понятието ”плаж”, дадено в чл. 6, ал.2 ЗУЧК. 3/ След влизане в сила на Заповед № РД9Р-40 от 20.11.2016 г. на министъра на културата, въз основа на която спорните недвижими имоти стават част от обект „Праисторическо, антично и средновековно селище ”Ч.”, представляващо археологическа групова недвижима културна ценност с категория ”местно значение”, същите превръщат ли се в публична държавна собственост по аргумент от чл. 2, ал.1 във вр. с чл. 7, ал.1 и чл. 50, ал.1, т.3 ЗКН. 4/ Процесните недвижими имоти, построени върху морски плаж и заемащи вътрешните морски води, изключителна държавна собственост ли са по аргумент от чл. 18, ал.1 КРБ, чл. 6, ал.2 ЗУЧК, чл.7, ал.1 ЗДС, чл. 14, ал.1 ЗВ във вр. с чл. 6, т.1 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България и чл. 5, ал.1 от Конвенция за териториалното море и прилежащата зона. 5/ Процесните недвижими имоти, построени върху крайбрежна плажна ивица и вътрешните морски води, и попадащи в обхвата на обект „Праисторическо, антично и средновековно селище” Ч.” с класификация „местно значение”, и в защитена зона за опазване на дивите птици BG 0002097 „Белите скали” и за опазване на природните местообитания и дивата флора и фауна BG 0000573 „Комплекс Калиакра”, обуславят ли тяхната публичноправна значимост и всеобща полезност като имоти изключителна държавна собственост. Твърди, че тези въпроси са обуславящи изхода на спора, и осъществяват предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК за достъп до касационно обжалване. Поддържа и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност и вероятна нищожност на въззивното решение. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [община] чрез своя процесуален представител адв. В. В. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 114 от 03.05.2017 г. по гр.д. № 593/2015 г. на Окръжен съд- Добрич, с което е уважен предявеният от [община] против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, отрицателен установителен иск за собственост, като е признато за установено, че поземлен имот с идентификатор 35064.200.120 с площ 1 880 кв.м и поземлен имот с идентификатор 35064.200.121 с площ 7 400 кв.м по кадастралната карта на [населено място] не са държавна собственост. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че двата имота са разположени в задната част /т. нар. задтилие/ на изграденото под нос „Ч.” брегоукрепително съоръжение „Д.”. Съоръжението е изградено през 1987-1989 г. от ДФ „Г.”- Варна, прието е и е въведено в експлоатация, и със заповед от 25.01.1989 г. на директора на фирмата е прехвърлено безвъзмездно на Общински народен съвет- Каварна. Съоръжението е от каменно- насипен тип с проникващ бетон в откоса и защита от скални блокове от 100-500 кг и 500-1500 кг към водната страна. По короната е изпълнена бетонова настилка с ширина 6 м и дебелина 0.40 м. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че дамбата не е изпълнена по проект, а е изместена леко на север. Задтилието в западния край е 0 м, и средно около 10-20 м в останалата част. Задтилието е конструктивен елемент от брегоукрепителното мероприятие, който има дренираща функция и предпазва дамбата от разрушаване откъм сушата. Дамбата и задтилието са изпълнени от взривена скална маса, доставена от кариера в [населено място], която е с изключително високи филтрационни възможности, като по- едрият материал е поставян в бермата, а по- ситния- в задтилието. След съпоставка на действащите планове с ЕТК от 1976 г. вещите лица са дали заключение, че част от ПИ с идентификатор 35064.200.120 е попадал в скалния откос на места с пясъци по смисъла на чл. 6, ал.2 ЗУЧК, с ширина на ивицата между бреговата линия и клифа не повече от 2-3 м, заливаема при незначителна вълна, а имот с идентификатор 35064.200.121 е попадал в срутище и в скалния откос. Част от процесните имоти преди изграждане на съоръжението са попадали в акваторията на Черно море: 892 кв.м от имот с идентификатор 35064.200.120, съответно 3191 кв.в. от имот с идентификатор 35064.200.121. След изграждане на брегоукрепващото съоръжение върху процесните имоти няма морски плаж. След преценка на тези доказателства въззивният съд е приел, че с изграждане на съоръжението е изменен характерът на първоначално съществуващата територия, като чрез натрупване на голямо количество инертни материали е създадена по изкуствен начин суша, върху част от която, заедно със съществуващия терен на нос Чарикман, попадат двата имота, предмет на иска за собственост. Поради това към момента на влизане в сила на действащата Конституция от 1991 г. територията, върху която е изградено брегоукрепващото съоръжение, не е представлявала крайбрежна плажна ивица, нито част от морското дъно и вътрешните морски води. При влизане в зила на ЗМСМА процесните имоти попадат в категорията на посочените в § 6, т.7 и § 7, т.7 от този закон, които преминават в собственост на общината, като имот, преотстъпен безвъзмездно от държавата и като съоръжение от инженерно - защитната система, което обслужва територията на съответната община, и не е включено в уставния фонд на търговско дружество. Аргумент в подкрепа на извода, че процесните недвижими имоти са общинска, а не държавна собственост, са изведени и от разпоредбата на чл. 2, ал.2, т.1 ЗОбС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996 г., съгласно който имотите и вещите, преотстъпени безвъзмездно на общината от държавата, са общинска собственост, както и от разпоредбата на § 10, ал.1 ПЗР на ЗОбС, който от предвижда, че с влизане на закона в сила преминават в собственост на общините обектите, изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети. Въззивният съд приема също, че дори спорните имоти да не са станали общинска собственост на основание цитираните по- горе разпоредби та ЗМСМА и ЗОбС, то същите като отредени за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, съгласно предвижданията на действащия ПУП са станали общинска собственост на основание § 42 от ПЗР на ЗобС - ДВ бр. 96/99 г. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба правни въпроси / с изключение на тези по т.3 и 5, които са изцяло неотносими към спора/, обощени се свеждат до това какъв е вещноправният статут на брегоукрепителните и брегозащитните съоръжения, обхващащи част от акваторията на Черно море и от крайбрежната плажна ивица, изградени преди влизане в сила на Конституцията на РБ от 1991 г., и приложима ли е за тях разпоредбата на чл. 6, ал.4, т.2 ЗУЧК. Така преформулиран от касационната инстанция в съответствие с правомощията й, съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона, доколкото по него не е налице формирана съдебна практика. Това обуславя основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът