Определение № 3168 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1180/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу онази част от Решение № 234 от 11.12.2024 г. по в. гр. д. № 384/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в която след потвърждаване на Решение № 186/19.04.2024 г. по гр. д. № 593/2023 г. на Окръжен съд - Плевен касаторът е осъден да заплати на С. Г. П. сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на обвинение в извършване на престъпление по чл. 277а, ал. 3, предл. първо, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с присъда № 11/19.12.2022 г. по в.н.о.х.д. № 307/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, оставена в сила с Решение № 131/12.04.2023 г. по н. д. № 171/2023 г. по описа на ВКС, влязла в сила на 12.04.2023 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 12.04.2023 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване Прокуратурата на Р България основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. Г. П. не е подал в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да уважи предявения иск, въззивният съд установил от фактическа страна, че на 15.04.2021 г. в землището на [населено място] войвода служител на РУ- [населено място] извършил оглед на местопроизшествие при условията на чл. 212 ал. 2 НПК, а на основание чл. 80, ал. 1 ЗМВР - личен обиск на ищеца С. Г. Петкучев, който бил задържан за 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗМВР. С постановление по пр. пр. № 1590/2021 г. по описа на ОП-Плевен, ЗМ № 37/2021 г. по описа на РУ-гр. Никопол, той бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 277а, ал. 3, предл. първо, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, а именно за това, че на 15.04.2021 г. в землището на [населено място] войвода, обл. Плевен, в м. “Чучурката“, в съучастие като съизвършител с Д. В. К. чрез използване на технически средства - два металодетектора и две прави лопати - търсили археологически обекти. Със същото постановление по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „подписка“. На 06.01.2022 г. Окръжна прокуратура - Плевен внесла обвинителен акт срещу Д. В. К. и ищеца С. Г. П., въз основа на който било образувано н.о.х.д. № 10/2022 г. по описа на ОС – Плевен, приключило с присъда № 31/20.10.2022 г., с която ищецът бил признат за виновен за извършване на посоченото престъпление. С присъда № 11/19.12.2022 г. по в.н.о.х.д. № 307/2022 г. по описа на АС – Велико Търново присъдата на ОС – Плевен била отменена изцяло, а въззивният съд постановил нова присъда, с която ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С Решение № 131/12.04.2023 г., постановено по н. д. № 171/2023 г. по описа на ВКС, присъдата на АС – Велико Търново била оставена в сила.

При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди от незаконното обвинение въззивният съд съобразил тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът бил обвинен, продължителността на наказателното преследване срещу него, протекло в разумни срокове - две години в досъдебната и съдебната фаза, изпълняваната по отношение на ищеца най-лека мярка за неотклонение „подписка“. Отчел е, че за наказателното преследване са разбрали живеещите в селото, в което живеел и ищецът, бивш (пенсиониран) полицай, с чисто съдебно минало, обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба от 5 000 лв. до 50 000 лв., като съдът може да постанови конфискация до 1/2 от имуществото на виновния.

От показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд установил, че ищецът бил притеснен, тревожен, неспокоен поради предявеното му обвинение и през периода на наказателното преследване търпял обичайните в подобни случаи неимуществени вреди – срам, стрес и страх от това да не бъде несправедливо осъден.

Предвид тези обстоятелства, въззивният съд счел, че сумата от 6 000 лева би обезщетила ищеца за търпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер. Претендираното обезщетение над този размер апелативният съд приел за несъразмерно високо на установените претърпени вреди в причинна връзка с незаконното обвинение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“;

2. „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“;

3. „Следва ли съдът да изложи мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите, за които се търси обезщетение?“;

4. „Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността на исковата претенция?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1959 г., ППВС № 4/1968 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, Решение № 30 от 08.02.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на III ГО, Решение № 388/21.06.2024 г. по гр. д. № 1960/2023 г. на III ГО, Решение № 50209/02.11.2022 г. по гр. д. № 811/2022 г. на IV ГО, Решение № 50087/11.07.2023 г. по гр. д. № 3431/2022 г. на III ГО и др.

Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Той е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, изпълняваната най-лека мярка за неотклонение „подписка“, данните за накърнени чест, достойнство и добро име на ищеца в неговия приятелски и бивш професионален кръг, интензитета на претърпените от него негативни емоции. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият от въпросите не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и по него касационно обжалване не може да се допусне. Това е така, защото е основан на фактически положения, каквито въззивният съд не е приемал за установени. Нещо повече – изрично в обжалваното решение апелативният съд е посочил, че ищецът не е доказал да е понесъл неимуществени вреди, над обичайните в подобни случаи притеснения, срам, стрес, безпокойство от изхода на делото и уронване на доброто му име, които да мотивират определяне на обезщетение в по-висок размер от 6 000 лева.

Процесуалноправният въпрос по т. 3 от изложението на касатора покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, на която жалбоподателят се позовава - т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е установил всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти и въз основа на тях е обосновал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди. Посочената от касационния жалбоподател съдебна практика - разясненията по прилагане на закона в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, е неотносима към разглеждания случай в частта по определяне на обезщетението при частично оправдаване на подсъдимия, тъй като ищецът по делото е оправдан изцяло с влязла в сила присъда.

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението всички доказателства, относими към спора, като мотивира изводите си и се произнесе по възраженията и доводите на страните, е обуславящ изхода на правния спор и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са цитираните от касационната жалбоподателка и служебно известните на състава Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО и и други. Съгласно посочената практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая мотивите на въззивния акт обективират самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото във връзка с преценката какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение, в какъвто контекст е отправен този въпрос. Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, въззивният съд е формирал извод за интензитета на понесените от ищеца неимуществени вреди и последиците от тях върху живота и здравето му. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнителне основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,