Определение № 2098 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3671/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Д., трето лице помагач на ответника Д. Е. Б., срещу въззивно решение № 598/20.05.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 2004/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 286/18.01.2023 г. по гр.д. № 4095/2021 г. на Софийски градски съд: в частта с която Д. Е. Б. е осъден да заплати на да заплати на Ю. А. М. сумата 25425,79 лв. - дадено от нея капаро по прекратен предварителен договор от 31.07.2019 г., на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 23.11.2021 г.; и в частта, с която П. С. Д. е осъден по предявения обратен иск с правно основание чл. 79, изр. 1, предл. 1 вр. чл. 200 ЗЗД да заплати на Д. Е. Б. сумата 25425,79 лв. Въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от Ю. А. М. срещу Д. Е. Б. иск с правно основание чл.93, ал.2, изр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 25425,79 лв., представляваща двойния размер на платено по договор от 31.07.2019 г. капаро, и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по обратния иск на ответника срещу касатора за разликата над 25425,79 лв. до размера от 50851,58 лв., е влязло в сила като необжалвано. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се твърди, че решението в обжалваната му част касаеща главния иск е недопустимо, тъй като с него е уважен непредявен иск. Предявеният от Ю. М. иск бил с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД с искане Д. Б., като продавач по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот да й заплати сумата от 50 851,73 лв., представляваща платения от ищцата задатък в двоен размер. Сочи се, че вместо да отхвърли предявеният иск като неоснователен в пълният му предявен размер, каквито мотиви били изложени в решението, въззивният съд е разгледал и уважил иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, какъвто не е бил предявен по делото, и приел, че продавачът дължи връщане на авансово получената част от продажната цена в размер на 25 425,79 лв., която той държал на отпаднало основание, тъй като договорът по отношение на ищцата бил прекратен. В исковата молба нямало изложени подобни твърдения и искане за връщане на платената без основание цена, а претенцията по главния иск била за обезщетяване на ищцата за вреди от неизпълнение на договора, т.е. търсене на договорна отговорност, а не иск за неоснователно обогатяване. Релевирани са и оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „ Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато прецени, че дадената от първа инстанция квалификация на предявения иск е неправилна?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си?“; 4. „Неизправната по договора страна, на която е отречено правото да иска връщане на задатъка в двоен размер по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, разполага ли с право да иска връщане на задатъка на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД?“; 5. „Предпоставка за упражняване правото на разваляне на договора ли е изправността на страната?“; 6. „Извършено от трето лице изпълнение на чужд дълг има ли погасителен ефект за длъжника?“; и 7. „При прекратяване на предварителен договор по отношение на един от купувачите, отговарящи в условията на разделност и осъждането на продавача да му върне заплатената сума за капаро, дължи ли се тази сума от другия купувач?“. По въпросите се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос е налице противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. По втория и третия въпрос се сочи противоречие с практиката на ВС и ВКС: ППВС № 1 от 15.07.1953 г.; т. 5 от ППВС № 1/1985 г.; решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. №505/2017 г. на II т.о.; решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на II т.о.; решение № 39/20.07.2016 г. по т.д. № 2476/2014 г. на I т.о. По четвъртия въпрос се твърди противоречие с: решение № 34/19.07.2021 г. по гр.д. № 1456/2020 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 12/23.05.2018 г. по гр.д.№ 834/2017 г. на ВКС, III г.о., а по петия с: решение № 12/23.05.2018 г. по гр.д.№ 834/2017 г. на ВКС, III г.о.; решение № 1465/04.10.2002 г. по гр. д. № 1076/2002 г. на ВКС, V г.о.; решение № 218/29.11.2016 г. по гр. д. № 1306/2016 г. на ВКС, IV г.о. По шестия въпрос въззивното решение било в противоречие с: решение № 1131/22.12.2006 г. по т.д. № 717/2006 г. на ВКС, II т.о.; решение № 197/07.02.2012 г. по т.д. № 1043/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 400/20.01.2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г. на ВКС, IV г.о., а по последния с: решение № 195/29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 1072/20.01.2009 г. по гр. д. № 3897/2007 г. на ВКС, I г.о. По последния въпрос се сочи и наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Д. Е. Б., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Ответникът по жалбата Ю. А. М., не е депозирала писмен отговор. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: С първоинстанционното решение на СГС по гр. д. № 4095/2021 г., Д. Е. Б.- ответник по главния иск, е бил осъден на основание чл.93, ал.2 ЗЗД да заплати на ищцата Ю. А. М. сумата 50851,58 лв., представляваща двойния размер на платен от ищцата задатък по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от 31.07.2019 г., със законната лихва от 23.11.2021 г. Със същото решение П. С. Д. - трето лице помагач на ответника, е бил осъден на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на Д. Е. Б., по предявения от последния обратен иск, сумата 25425,79 лв. – част от договорената продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 10.10.2019 г., като обратният иск е бил отхвърлен за разликата до 50851,58 лв. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че с предварителен договор от 31.07.2019 г. ответникът Д. Б., като продавач се задължил да продаде на ищцата М. и на третото лице помагач- П. Д., като купувачи описаните в исковата молба недвижими имоти за сумата 260000 евро. Уговорено било част от цената в размер 26000 евро да бъде заплатена при подписване на предварителния договор и да служи за капаро /задатък/, а останалата част да се заплати веднага след сключване на договора за прехвърляне на правото на собственост пред нотариус. Уговорен бил и редът за изплащане на останалата част от цената от 234000 евро- чрез ипотечен кредит. При забава на продавача да изпълни свое изискуемо задължение за повече от седем дни, за купувача възниквало право да развали договора с едностранно писмено изявление и да получи платения задатък в двоен размер. Не било спорно, че капарото в размер на 50851,58 лв. било преведено от банкова сметка на ищцата, както и че с влязло в сила решение П. Д. е осъден да заплати на ищцата сумата 25425,79 лв., представляваща дължимата от него част от задатъка по процесния предварителен договор. Липсвал спор и за това, че правото на собственост върху имотите, предмет на предварителния договор, е било прехвърлено само на П. Д., както и че ищцата е присъствала в кантората на нотариус Ж., при съставяне на нотариалния акт на 10.10.2019 г. Не били направени твърдения и липсвали доказателства, при сключване на окончателния договор пред нотариуса, ищцата да е заявила готовност да придобие права върху имотите, съответно на платената от нея част от общата цена, както и да заплати допълнителна сума над платеното от нея капаро, съгласно поетото задължение по т.2.7.1. от предварителния договор. Установено е, че доплащането от 234 000 евро било извършено, чрез банков кредит, предоставен на купувача П. Д. с договор от 01.10.2019 г. /съгл. посоченото в нотариалния акт/. Посочено е, че с нотариална покана, връчена на Д. Б. на 27.10.2021 г., ищцата М. упражнила правото си на разваляне на предварителния договор поради неизпълнение на задължението на Д. да й прехвърли правото на собственост върху имотите и поискала той да й върне заплатеното от нея капаро в размер 25425,79 лв. В поканата било посочено, че ако сумата не бъде върната в десетдневен срок, ще бъде предявена претенция по съдебен ред включително и за задатъка в двоен размер. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният от Ю. М. иск е с правно основание чл. 93, ал.2 ЗЗД- за осъждане на продавача по предварителния договор Д. Б. да й заплати сумата от 50851,73 лв. – платен от ищцата задатък в двоен размер поради неизпълнение на поетото задължение за сключване с нея на окончателен договор за покупко - продажба на процесния недвижим имот. Посочил е, че за да има право на договорения в предварителен договор задатък, ищцата е следвало да установи, освен виновното неизпълнение на договорните задължения на насрещната страна и своето качество на изправна страна по облигационното правоотношение. Прието е в случая, че не е доказана добросъвестността на ищцата като елемент от фактическия състав на нормата на чл.93, ал.2 ЗЗД, и че за нея не е възникнало основание за връщане на задатъка в двоен размер. Липсвали доказателства тя да е изпълнила или да е предложила на продавача да изпълни поетото от нея задължение по предварителния договор – за заплащане на уговорената продажна цена и за придобиване на правото на собственост съвместно с другия купувач – П. Д.. Според въззивния състав двата факта били положителни и от тях интерес черпела ищцата, поради което доказателствената тежест за установяване на тези факти бил върху нея. Задатъкът обезпечавал изпълнението на сключения договор и обезщетявал за вреди от неизпълнението му изправната страна по него, но в случая ищцата - купувач по предварителния договор, претендираща връщане на задатъка в двоен размер, също била неизправна страна, поради което липсвало основание за получаване на задатъка в двоен размер. Въззивният съд е приел, че тъй като продавачът е прехвърлил правото на собственост само на другия купувач по предварителния договор П. Д., изразил готовност да заплати цената, по отношение на ищцата предварителният договор е прекратен. Имотите били продадени на третото лице Д. и единствено той дължал продажната цена. Направен е извод, че след прекратяване на договора, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД продавачът дължи връщане на авансово получената част от цената на процесните имоти, която той задържал без правно основание, тъй като отпаднало основанието за получаването й, след като продажбата не била осъществена в лицето на ищцата. По тези съображения е прието, че „предявеният от ищцата осъдителен иск е основателен само до сумата 25425,79 лв.“. С горните мотиви, първоинстанционното решение, в частта с която Д. Б. е осъден да заплати на Ю. М. разликата над 25425,79 лв. до 50851,58 лв., претендирана като задатък по сключения между страните по делото предварителен договор, е отменено и вместо това искът с правно основание чл.93, ал.2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 25425,79 лв., а в останалата обжалвана част решението по главния иск е потвърдено. За да уважи обратния иск на ответника срещу третото лице помагач, с правно основание чл.79, изр.1, предл.1 вр. чл.200 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че основателността на му е предпоставена от установяване на факта, че П. Д. не е заплатил пълния размер на продажната цена, дължима по договора от 10.10.2019 г. Общата продажна цена била 260000 евро, от които продавачът получил от Д. 234000 евро. Разликата от 26000 евро била платена от ищцата при сключване на предварителния договор. Половината от платеното капаро било присъдено в нейна полза по иска й срещу П. Д. – като платени в негов интерес /решение от 20.10.2022 г. по гр.д. № 14094/2021 г. на СГС/. Поради прекратяването на предварителния договор и осъждането на ответника- продавач по договора, да върне на ищцата заплатената от нея сума за капаро в размер на 25425,79 лв., тази сума се дължала от третото лице, като неиздължена част от продажната цена по договора от 10.10.2019 г. Тъй като главният иск на ищцата бил основателен за сумата 25425,79 лв., до същия размер бил основателен и предявеният от ответника обратен иск. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност въззивно решение да е процесуално недопустимо в обжалваната му част, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол. В практиката на ВКС: решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. ІV г.о.; решение № 77/08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на ІV г.о. и др. се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Настоящия състав при служебната проверка за допустимост на въззивното решение намира, че съществува вероятност въззивното решение в обжалваната му част да е процесуално недопустимо поради това, че предявеният като главен иск е разгледан от въззивния съд на непредявено основание - неоснователно обогатяване, а не е разгледан иска на предявеното - договорно основание. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, при констатирана недопустимост въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал. 1, т. 1-3 от същата разпоредба, поради което в рамките на настоящото производство не се налага обсъждане на формулираните от касаторите правни въпроси. Изложените във връзка с тях съображения ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разрешаване на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 1017,03 лв. и да представи по делото вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение