Определение № 4634 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 997/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд /СГС/ № 5509 от 30.10.2023 г. по гр.д.№ 9745/ 2022 г., в частта му, с която /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/ от 10.06.2022 г. по гр.д.№ 48125/ 2020 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Б. Б. С. - Р. 7 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство по ДП № 85/ 2016г. на 03 РУ на СДВР, пр.пр. № 2261/ 2016 на СРП за престъпление по чл.129 ал.2 пр.2, алт. 2 вр. ал. 1 НК, ведно с лихва за забава, считано от 31.03.2020 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ищецът не е обжалвал въззивното решение и то е влязло в сила в частта, в която претенцията за присъждане на законна лихва е отхвърлена за период 13.01.2016 г. – 31.03.2020 г. Ответникът ПРБ изрично е уточнил с молба вх.№ 112569/ 30.11.2023 г., че обжалва въззивното решение само в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати на ищеца 7 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, поради което в останалите му части въззивното решение, за чиято валидност не са налице съмнения, е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и в допълнение към него ПРБ повдига като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол правни въпроси, които следва да бъдат уточнени от касационната инстанция при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчете противоправното поведение на ищеца, представляващо престъпление от частен характер, за което не е бил осъден с влязла в сила присъда, но което е установено по делото; и съставлява ли основание за приложението на чл.5 ЗОДОВ социално укоримото поведение на ищеца, изразяващо се в противоправни действия, довели до засягане на личността на трето лице. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Б. Б. С. - Р. оспорва жалбата като поддържа, че не е налице противоречие между разрешенията на въззивния съд и тези, направени в сочената от касатора практика на ВКС. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения за правилност на въззивното решение. Жалбата е допустима, а искането за допускане на касационно обжалване - основателно. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 7 000 лв, въззивният съд приел за установено, че на 13.01.2016 г. срещу ищеца било образувано досъдебно производство за престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 НК. На 28.06.2016 г. бил изготвен обвинителен акт срещу ищеца, по който акт било образувано НОХД № 11767/ 2016 г. на СРС. С присъда от 19.09.2018 г. подсъдимият бил оправдан по повдигнатото му обвинение. Срещу присъдата бил подаден протест, по който било образувано ВНОХД 5357/ 2019 г. на СГС. С решение № 235/ 31.03.2020 г. първоинстанционната присъда била потвърдена. Наказателното производство произвело негативен ефект върху психиката на ищеца. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че искът е доказан по основание. Спрямо ищеца било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер, наказателното производство срещу него приключило с постановяване на оправдателна присъда. В причинна връзка с това обвинение ищецът претърпял вреди - чувствал се зле, затворил се, избягвал всякакви контакти, загубил желание да посещава публични места, тъй като се притеснявал от реакцията на хората. Съдът отхвърлил възражението на ПРБ за прилагане на разпоредбата на чл.5 ал.1 ЗОДОВ, защото вредите се дължат на изключителна вина на ищеца който с деянието бил осъществил състав на престъпление, макар не по чл.129 ал.2, а по чл.132 ал.2 НК. Посочил, че в мотивите на постановеното въззивно решение по наказателното дело било установено извършването на престъпление по чл.132, ал.2 НК, за което не е било повдигнато обвинение, но това не обосновавало наличието на изключителна вина, тъй като съгласно чл.304 НК съдът бил длъжен да зачете единствено наличието на влязла в сила оправдателна присъда, без да съобразява мотивите. Относно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът съобразил продължителността на наказателното преследване; тежестта на обвинението; обстоятелството, че ищецът е участвал общо в петнадесет открити съдебни заседания в двете инстанции; дискомфортът, причинен от засиления медиен интерес; настъпилата промяна в контактите на ищеца и социалния му живот и определил дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 7 000 лв. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, а основателно касаторът поддържа, че за втория и третия от тях е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, предвид разрешенията, дадени в решене по гр.д.№ 4864/ 2017 г., ІV-то г.о., ВКС. По тези два въпроса касационното обжалване следва да бъде допуснато, а останалите доводи на страните съдът ще обсъди при разглеждане на жалбата по същество. По тези съображения Върховният касационен съд