Определение № 136 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1516/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, както следва: Д. П. Л. Б., С. М. П. Б. и Д. А. Б., чрез процесуалния си пълномощник, обжалват въззивното решение № 382 от 02.04.2024 г. по в. гр. д. № 446/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 263275 от 10.11.2022 г., постановено по гр. д. № 8254/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, първи състав, в частта, с която ответниците са осъдени солидарно да заплатят на ,,Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД следните суми: 125 694.55 евро - главница по договор за кредит от 19.12.2008 г., 32 557.17 евро - възнаградителна лихва за периода 28.06.2014 г. – 28.06.2017 г., неустойка за забава, както и такси и разноски по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 28.06.2017 г. до изплащането й. ,,Банка ДСК“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение досежно отхвърлянето на предявените от нея искове по чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ за заплащане на разликата над 125 694.55 евро до пълния предявен размер на главницата от 129 606.84 евро и за заплащане на разликата над 32 557.17 евро до пълния предявен размер на възнаградителната лихва от 63 054.14 евро и относно периода 26.09.2011 г. – 28.06.2014 г. Оплакванията в касационната жалба на ответниците са за неправилно приложение от страна на въззивния съд на материалния закон и за необоснованост на постановения съдебен акт. Оспорват се изводите на съда относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането, като се поддържа, че при зачитане на уредения в чл. 9 ЗЗД принцип за свободата на договаряне и при съобразяване на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД това е станало на 18.01.2012 г., когато съгласно чл. 18.2 от договора за банков кредит са изтекли 90 дни от преустановяване на плащането на вноските по кредита и целият остатък е станал предсрочно изискуем, без за настъпването на тази изискуемост да е било нужно нарочно действие или изявление на някоя от страните. Ответниците излагат доводи за неправилност на въззивното решение по този спорен въпрос, а в резултат на това – и на извода на съда, че вземанията на банката не са изцяло погасени по давност с изтичането на сроковете по чл. 110 ЗЗД и чл. 111, б. „в“ ЗЗД към датата на подаване на исковата молба (28.06.2017 г.). Молят за отмяна на решението в обжалваните от тях части и за отхвърляне на исковите претенции в цялост. Допускането на касационно обжалване в атакуваните от ответниците части от въззивното решение се претендира в хипотезите на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според тях са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело: 1. Може ли диспозитивна законова норма и/или тълкуването ѝ, дадено с тълкувателно решение на ВКС, да дерогира свободата на договаряне между страните (чл. 9 ЗЗД), както и задължителната обвързваща сила на договореното между тях (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД)? и 2. Допустимо ли е страните по договор за банков кредит по взаимно съгласие да договорят, че предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита може да настъпи след изтичане на определен срок и/или реализирането на предвидено условие, без да е необходимо изрично волеизявление, отправено и получено от другата страна? По първия формулиран въпрос се сочи допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK, обоснован със следните съдебни актове, в противоречие с които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: решение № 4 от 23.06.2017 г. по т. д. № 50183/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 267 от 26.05.2004 г. по гр. д. № 1699/2003 г. на ВКС, I т. о., решение № 1784 от 0 6.11.2001 г. по гр. д. № 395/2001 г. на ВКС, V г. о. и решение № 3 от 25.03.2005 г. по т. д. № 10/2004 г. на ВКС, II т. о. По втория въпрос бланкетно се сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответниците се позовават и на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения за наличие на явно противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по поставения първи въпрос и цитираната последователна и непротиворечива практика на ВКС. Срещу тази касационна жалба в срока по чл. 287 ГПК са постъпили като отделни документи писмен отговор и становище на ,,Банка ДСК“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с които се оспорва както основателността на искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на жалбата по същество. В касационната жалба на банката оплакванията за неправилност на решението в атакуваната част са основани на хипотезите на чл. 281, т. 3, предл. първо и предл. второ ГПК. Този касатор не е съгласен с извода на въззивния съд за погасяване по давност на част от вземанията за главница и възнаградителна лихва, обусловил частичното отхвърляне на исковите претенции, като счита, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Поддържа, че договорната лихва, която представлява цената на ползваната парична сума и е включена в дължимата анюитетна вноска, се погасява заедно с нея, т. е. с общата петгодишна давност, а дори да се приеме, че се прилага тригодишен давностен срок, същият е започнал да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – 28.06.2017 г., поради което неприсъдените суми за главница и възнаградителна лихва не са погасени по давност. Моли за отмяна на обжалваното решение в съответната част и за постановяване на друго, с което исковете за заплащане на главница и възнаградителна лихва да бъдат уважени изцяло. В изложението на банката по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се претендира в хипотезата на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотезата на предсрочна изискуемост? и 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит? В подкрепа на заявеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи следната съдебна практика на ВКС, в противоречие с разрешенията по се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., решения № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1 и решение № 106 от 20.06.2017 г. по т. д. № 60152/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., решения № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 2. Срещу тази касационна жалба е постъпил съвместен писмен отговор от Д. П. Л. Б., С. М. П. Б. и Д. А. Б., чрез процесуален пълномощник, с който се оспорват поддържаните от банката предпоставки за достъп до касация и се аргументира неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с оглед относимите към производството по чл. 288 ГПК доводи на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. За да достигне до обжалвания краен резултат по спора съставът на Софийския апелативен съд е приел за установени следните факти: на 19.12.2008 г. между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответниците-кредитополучатели сумата 143 790 евро за покупка на недвижими имоти срещу поето от тях задължение за връщане на сумата за срок от 180 месеца на равни месечни вноски по погасителен план, считано от датата на разрешаване на кредита – 20.01.2009 г.; в т. 7.1 от договора е предвидено заплащането на възнаградителна лихва от 8.50 %, формирана от базов лихвен процент в размер на 4.69 процентни пункта и надбавка от 3.81 процентни пункта; за произтичащите от договора задължения клаузата на т. 12 предвижда солидарна отговорност на кредитополучателите; кредитът е усвоен на 20.01.2009 г. със заверяване банковата сметка на Д. П. Л. Б. със сумата 143 790 евро; съгласно т. 18.2 от договора при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с прилагания лихвен процент по т. 7.1, увеличен с наказателна надбавка от 10 %; с т. 19.1 от договора са регламентирани случаите, в които банката има право да превърне кредита в предсрочно изискуем, вкл. при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихви и/или главница, като изискуемият кредит се отнася в просрочие и олихвява по реда на т. 18.2; последното плащане по кредита е извършено на 22.06.2017 г. в размер на 100 евро, с която сума са били заплатени заемни такси; с платените към 28.06.2017 г. суми са били погасени вноските до 20.09.2011 г. и частично лихва по вноската с падеж 20.10.2011 г., като след тази дата до 20.06.2017 г. не са били извършвани плащания по общо 69 бр. вноски; ответниците са в неизпълнение на задължението за връщане на кредита поради забава повече от 90 дни, което съставлява основанието по т. 18.2 от договора за предсрочната му изискуемост; до датата на подаване на исковата молба в съда – 28.06.2017 г., волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е стигало до ответниците-кредитополучатели, като с исковата молба ищецът е заявил изрично, че обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем. При тези данни и с оглед постановките на т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ответниците, че с клаузата на т. 18.2, изр. първо от договора страните изрично са договорили изключение от принципа, че кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем с нарочно волеизявление на кредитора. Съдът е изложил съображения, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, защото освен обективният елемент – спирането на плащанията, за отнемане преимуществото на срока и трансформиране на кредита в изцяло дължим, следва да бъде осъществена и втората кумулативно изискуема предпоставка, изразяваща се в отправяне на нарочно изявление от изправната страна, т. е. освен възникване на субективното право на банката, необходимо е то да бъде и надлежно упражнено. Решаващият съдебен състав е посочил, че споделя съответно цитирана във въззивното решение практика на ВКС, съгласно която когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки, като обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. С оглед горното въззивната инстанция е приела, че процесният кредит е обявен за предсрочно изискуем с подаване на исковата молба, към която дата са били налице и обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, предвид данните по заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза. Съобразно заключението към датата на подаване на исковата молба остатъчният размер на непогасената главница възлиза на сумата 129 605.84 евро, а ответниците са били в забава в плащанията на главница/лихва над 90 дни, тъй като към 28.06.2017 г. не са били погасени вноските с падеж от 20.10.2011 г. до 20.06.2017 г. (общо 69 бр.). Възражението на ответниците за изтекла погасителна давност по отношение вземанията на банката, въведено своевременно с отговора на исковата молба, е счетено от въззивния съд за частично основателно. В тази връзка по отношение на главницата съдът е приел, че следва да се приложи общата петгодишна давност, като давностният срок съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на настъпването на изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Изложени са съображения, че когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането ѝ, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, включително и по съдебен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита, с оглед на което началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. С оглед изложеното решаващият съдебен състав е счел, че вземането за главница е погасено за вноските с настъпил падеж в периода от 20.10.2011 г. до 20.05.2012 г. в общ размер от 3 912.29 евро, респ. – всички падежирали вноски за периода от 20.06.2012 г. до 28.06.2017 г. и непадежиралата главница, по отношения на която банката е обявила предсрочната ѝ изискуемост, не са погасени по давност и се дължат от ответниците, или искът за главница се явява основателен за сумата от 125 694.55 евро. По отношение на иска за възнаградителна лихва въззивният съд е изложил съображения, че следва да се приложи тригодишната погасителна давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. При отчитане, че ищецът претендира вземане за договорни лихви за период преди подаване на исковата молба – от 26.09.2011 г. до 27.06.2017 г., в размер на 63 054.14 евро и с оглед приетото относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски, въззивният съд е приел, че вземането за възнаградителна лихва за периода 26.09.2011 г. – 27.06.2014 г. в общ размер на 30 496.97 евро е погасено по давност. Горното е обусловило извода на съда за основателност на този иск за сумата 32 557.17 евро. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационна проверка на въззивното решение. По жалбата на ответниците съображенията за това са следните: Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК на Д. П. Л. Б., С. М. П. Б. и Д. А. Б. въпрос е хипотетичен, вътрешно противоречив, както и не е обусловил решаващата воля на съда за изхода на конкретния правен спор съгласно общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да бъде допуснат касационен контрол. По втория въпрос е налице обилна и безпротиворечива практика на ВКС, на която въззивното решение изцяло съответства. Предвид това не може да се приеме, че по отношение на този въпрос е налице допълнителното селективно изискване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; освен това същото е бланкетно заявено и не са посочени (нито пък обективно са налице) обстоятелства, които да налагат промяна в установената съдебна практика по приложението на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Не се доказва и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като видно от неговото съдържание съдът не е извършил нито превратно тълкуване на приложимия материален закон, нито е допуснал груби нарушения на правилата на формалната логика, а доводите за несъответствие между обжалваното решение и практиката на ВКС поначало не могат да обусловят приложението на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. По жалбата на ищеца ,,Банка ДСК“ ЕАД също не следва да се допуска касационно обжалване, по следните съображения: В постановеното с цел уеднаквяване на съдебната практика Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с това задължително нормативно тълкуване, дадено в хода на процеса, поради което по първия поставен от банката правен въпрос не се установява допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което страната се позовава. По втория формулиран въпрос също е налице актуална практика на ВКС – решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 34 от 07.03.2024 г. по т. д. № 161/2023 г., I т. о. и други, в която по поставения въпрос изрично е обосновано разрешението, че вземането за възнаградителни лихви по договор за кредит има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това, дали главното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение, като спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност, а тази по чл. 111, б. „в“, предл. второ ЗЗД. Даденият отговор се споделя и от настоящия съдебен състав и тъй като в същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд следва да се приеме, че и по този правен въпрос не се доказва допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение