Определение № 24 от 06.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2666/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. С. срещу въззивно решение № 52 /24.03.2025 г. по в.гр.д. № 275 /2024 г. на Варненския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 337 /02.04.2024 г. по гр.д. № 2512 /2022 г. на Варненския окръжен съд, с което са уважени искове на С. В. С. срещу М. В. И. и С. Н. И. с правно основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договори за покупко - продажба на недвижими имоти поради липса на съгласие и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответниците по касационната жалба М. В. И. и С. Н. И. в писмен отговор оспорват основанията за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване, жалбата е подадена от надлежна страна в срок и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Искът е основан на твърдения, че процесният договор е нищожен като противоречащ на добрите нрави, тъй като приобретателите с цел да мотивират прехвърлителката са се възползвали от нейното неравностойното възрастово, социално, здравословно и материално положение, а постигнатият резултат е несъвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Този довод е обоснован с твърдения, че към датата на сделката майка й е била на 88 години, в деликатно психическо и умствено състояние, като в последните години ответниците са предприели целенасочени действия за поставянето й в пълна зависимост от тях. От 2018 г. последните я били изолирали от въззивницата, забранявали й да контактува с близки и съседи, контролирали телефонните й разговори, разпореждали се с пенсията й, убеждавали я, че освен тях никой няма да се грижи за нея, заплашвали я, че ако не им прехвърли имотите си ще я пратят в старчески дом. При завръщането си в страната през 2021 г. въззиваемата (ищцата) установила, че от 2016 г. майка й не е била водена на кардиолог, въпреки здравословните й проблеми, бил сменен й личният й лекар, не била допускана до майка си. Ищцата твърди, че в резултат на тези действия на въззивниците (ответниците) към датата на процесната сделка майка й е била поставена в пълна физическа и психологическа зависимост от тях, което поведение е в противоречие с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Наред с това се твърди, че е налице и нееквивалентност на престациите, тъй като посочените в нотариалния акт продажни цени за двата имота са значително по-ниски от действителната им пазарна стойност. На тези твърдения е основан иск за прогласяване на нищожността на обективираните в нот. акт № /г. договори за покупко - продажба като противоречащи на добрите нрави. В условията на евентуалност са предявени и иск за прогласяване на нищожността на обективираните в нот. акт № /г. договори за покупко - продажба поради относителната им симулативност, прикриващи договори за дарение, а след уточнителна молба от 29.12.2022 г. - в условията на евентуалност спрямо исковете за нищожност /без да е уточнено кои/ се иска унищожаването им като сключени чрез заплаха, на основание чл.30 ЗЗД. Въззивният съд е разграничил неправилното от недопустимото съдебно решение: Съдът дължи защита в рамките на заявения от ищеца предмет и обем, очертани в исковата молба /чл.6, ал.2 ГПК/: Няма спор, че правната квалификация на иска, чрез подвеждането на фактическите основания и петитум към относимата материално-правна норма, е задължение на съда, независимо от дадената от страната правна обосновка. Когато съдът е приел грешна правна квалификация, но по същество е разгледал относимите заявени от ищеца правопораждащи спорното право юридически факти и се е произнесъл по заявеното искане, решението му ще е неправилно. В този случай въззивният съд ще следва да се произнесе по спора като приложи вярната материалноправна норма. Когато обаче в резултат на неправилната правна квалификация съдът е разгледал друг иск /незаявени от ищеца юридически факти или искане/, то диспозитивното начало е нарушено, поради което и постановеното решение ще е недопустимо. Въззивният съд е обосновал извода си, че първата група от изложените в исковата молба твърдения за нищожност на процесния договор са за възползване от страна на ответниците от психическото състояние на прехвърлителката, обусловено от нейната възраст, физическа и икономическа зависимост от тях, мотивирайки я да се разпореди със собствените си ид.ч. от процесните имоти и при нееквивалентност на насрещната престация. Въззивният съд е приел, че тези твърдения обосновават иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД – нищожност поради противоречие с добрите нрави, а не приетата от първоинстанционния съд квалификация по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД – липса на съгласие. Твърденията за целенасочено поведение от страна на ответниците за поставяне на прехвърлителката в зависимо състояние и заплаха, че ако не им прехвърли имотите няма да бъде гледана и ще бъде настанена в дом за възрастни, са относими към предявения евентуален иск по чл.30 ЗЗД. Въззивният съд е разграничил двете квалификации на нищожност: Трайно в съдебната практика се приема, че липсата на съгласие като основание за порок на сделката се характеризира с това, че макар и волеизявлението формално да е извършено от страната, то същата знае и няма действително намерение за обвързване, зад изявлението липсва вътрешно волево решение – т.нар. „съзнавана липса на съгласие“. Хипотезата на възползване от индивидуалните особености на насрещната страна по договора, които я поставят в неравностойно положение спрямо другата договаряща страна, разглеждана в контекста и на въведеното твърдение за неравностойност на насрещните престации, е относима именно към фактическия състав на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. В този случай външно изразената воля обективира съзнателния волеви акт за обвързване, но постигнатият със сключения договор резултат не съответства на общоприетите морални правила и норми. Когато се твърди, че при даването на това съгласие е била упражнена психическа принуда /заплашване/ отново е налице съзнавана воля за обвързване, но тя е опорочена и това е основание за унищожаемост на сделката по чл.30 ЗЗД, каквато искова претенция в настоящия случай е предявена в условията на евентуалност. С обжалваното решение първоинстанционният съд е изследвал въведените твърдения за взаимоотношенията между прехвърлителката и въззивниците - приобретатели и е направил извод, че същата е била поставена в пълна икономическа и психическа зависимост от тях. Едновременно с това обаче е извел извод, че същата е нямала воля за обвързване, тъй като е знаела, че няма да получи плащане. Твърдения за такова знание не са наведени в исковата молба. Направените в евентуалност твърдения са за неплащане на цената, конкретизирани след представяне на извлеченията от банковата сметка на прехвърлителката и разписка за получена сума в брой, но същите са относими към предявения евентуален иск за нищожност поради относителна симулативност на договора за покупко-продажба като прикриващ договор за дарение/ т.е. не могат да бъдат квалифицирани към твърдения за липса на съгласие/. В същото време съдът не се е произнесъл по релевантното твърдение по исковата молба за липса на еквивалентност между стойността на продаденото имущество и уговорената насрещна цена. Действителността на договора се преценява към момента на неговото сключване. Поради това и с оглед заявеното в исковата молба извършените впоследствие от ответниците и обсъждани от съда разпореждания с банковата сметка на прехвърлителката са неотносими към предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на предявената искова претенция, а при сбъдване на процесуалното условие и на евентуалните искове, при уточняване съотношението на евентуалност на предявения иск за унищожаемост спрямо двата иска за нищожност /главен и евентуален/. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Касационната жалбоподателка навежда доводи, че въззивното решение е неправилно и постановено в нарушение на процесуалните правила, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл точно по първия предявен иск, чиито фактически основания са наведени в искова молба и в допълнителна молба – уточнение (възпроизвежда фактическите си твърдения, на които е основал исковете си (петитумите на исковете си) за прогласяване на нищожност и за унищожаване на процесния договор, които възпроизвежда в касационната си жалба. Възпроизвежда и вътрешно-процесуалните условия на евентуално предявените искове). А въззивният съд е обсъдил неточно и превратно основанията на исковете, изводите му са необосновани, в резултат на което неправилно е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо. Жалбоподателката изтъква, че е твърдяла, че уговорките за възмездно прехвърляне са били симулативни и че ответниците са се разпоредили с преведените по сметка на наследодателката Я. В. суми. Изводът на ВОС за знанието на Я. В., че платените суми ще бъдат върнати от ответниците, е основан на наведените от ищцата (касационна жалбоподателка) в исковата молба и в допълнителните молби в сроковете по ГПК твърдения, съставляващи основания на предявените искове за нищожност, както и на събраните доказателства в процеса. От твърденията и събраните доказателства, че ответниците са се разпоредили с преведените по сметка на Я. В. суми пряко и непосредствено произтича възприетия от ВОС извод, че при сключването на атакуваните договори прехвърлителката е разбирала, че платените от ответниците по договора суми ще си бъдат върнати на тях. В мотивите на въззивния съд необосновано са отразени съображенията на ВОС да уважи иск по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД (жалбоподателката е възпроизвела частта от мотивите на ВОС). Касационната жалбоподателка навежда и довод, че въпросът дали правната квалификация на иска от ВОС е правилна, е неотносим към допустимостта на първоинстанционното решение, тъй като при погрешна квалификация първоинстанционното решение би било неправилно, а не недопустимо. Касационната жалбоподателка навежда и довод, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си дали са обосновани изводите на ВОС за относимите към решението му юридически факти, установени въз основа на анализ на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касационната жалбоподателка и уточнен от съда съгласно предвиденото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос: дали когато съдът се е произнесъл по наведените като основание на иска за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба на имот фактически твърдения и по установените от събраните по делото доказателства факти, които имат значение за действителността на договора, но неправилно е определил правната квалификация, се е произнесъл недопустимо или неправилно? Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд и за доводите на касационната жалбоподателка въпросът е обуславящ. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1 /2020 г. на ОСГТК на ВКС: Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касационната жалбоподателка следва да представи доказателства, че е платила по сметка на ВКС държавна такса в размер на 257.71 евро (равностойността на 504.05 лева) за разглеждане на касационната й жалба. Воден от изложеното съдът