Определение № 1702 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1447/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1327/13.03.2023 година, подадена от Г. В. В., против определение № 22/17.01.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 462/2022 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното разпореждане № 261/23.11.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 395/2022 година, с което е върната подадената от Г. В. В. против постановеното по същото дело определение № 681/27.09.2022 година, частна жалба с вх. № 4883/03.05.2022 година, поради неотстраняване на нередовностите на същата в определения от съда срок за това. В частната си касационна жалба Г. В. В. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него разпореждане № 261/23.11.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 395/2022 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за надлежното администриране на подадената от В. частна жалба с вх. № 4883/03.05.2022 година. Служебният адвокат на Г. В. В. е уведомен за обжалваното определение на 07.03.2023 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 1327/13.03.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че Окръжен съд Ловеч е бил сезиран от Г. В. В. с иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като по подадената искова молба било образувано гр. д. № 395/2022 година по описа на съда. С постановено по делото определение № 681/27.09.2022 година съдията докладчик, след като приел, че се касае до спор, който подлежи на разглеждане от административен съд, прекратил производството по делото и го изпратил на Административен съд Плевен. Срещу това определение била подадена частна жалба заедно с искане за освобождаване от такси и разноски по делото и за предоставяне на правна помощ. След служебно събиране на доказателства за имущественото състояние на В. с определение № 806/31.10.2022 година първоинстанционният съд отхвърлил исканията за освобождаване от такси и разноски по делото и за предоставяне на правна помощ, като със същото определение определил на жалбоподателя едноседмичен срок за отстраняване на една нередовност от частната му жалба, а именно-да внесе по сметка на Апелативен съд Велико Търново държавна такса в размер на 15.00 лева. Определението било връчено на В. на 08.11.2022 година. На 15.11.2022 година жалбоподателят депозирал искане за отвод на съдията-докладчик. По това искане съдът не се бил произнесъл, а с разпореждане № 261/23.11.2022 година върнал частната жалба на В. против определение № 681/27.09.2022 година. Съставът на Апелативен съд Велико Търново е посочил, че частната жалба срещу първоинстанционното разпореждане била процесуално допустима, но разгледана по същество, беля неоснователна. Правилно първоинстанционният съд бил констатирал нередовност на подадената от Г. В. В. частна жалба, тъй като чл. 261, т. 4 от ГПК изисквал към нея да бъде приложен документ за платена държавна такса. В съответствие с правомощията си по чл. 262, ал. 1 от ГПК първоинстанционният съд бил указал на В., че следва да внесе дължимата държавна такса в посочен срок, като му е разяснил и последиците от невнасянето й-че ще върне частната жалба. В определения от съда срок, изтекъл на 15.11.2022 година, В. не бил внесъл държавната такса, от чието заплащане не бил освободен, при което било възникнало процесуалното основание на чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК за връщане на частната му жалба. Неоснователно жалбоподателят считал, че подаването на искане за отвод на съда е обстоятелство, обуславящо прекъсване на срока за изпълнение на дадените му указания. Законът не свързвал това действие на страната с подобна процесуална последица. Непроизнасянето по тази молба също не съставлявало нарушение в случая, тъй като след постановеното прекратяване на делото, съдията-докладчик извършвал само действия по администриране на частната жалба и самото дело. С оглед законосъобразността на обжалваното разпореждане, то следвало да бъде потвърдено. По искането за възстановяване на срока за изпълнение на указанията на съда за внасяне на държавна такса Апелативен съд Велико Търново не бил компетентен да се произнесе. Произнасянето по реда на чл. 64 и следващите ГПК било от компетентността на съда, пред който следвало да бъде извършено съответното процесуално действие, срокът за което е бил пропуснат. При това пропускът следвало да се обоснове с особени, непредвидени обстоятелства, които не е можело да бъдат преодолени, като твърденията подлежали на доказване. Обжалваното определение № 22/17.01.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 462/2022 година е такова по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в обжалвания съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. В. е поставил въпроса за това законен или незаконен се явява съдебен състав, който е определен (избран) в радикално нарушение на принципа за случайното разпределение на делата, гарантиращ честен и безпристрастен процес. Този въпрос обаче не обосновава допускането на въззивното определение до касационно обжалване. На първо място Г. В. В. не е изложил и твърдения за това, че обжалваното определение на Апелативен съд Велико Търново е постановено в противоречие с практика на ВКС, КРБ или СЕС и не е посочил конкретни актове, на тези институции на които определението противоречи. Липсва и евентуална обосновка за това, че допускането на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Велико Търново би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като само твърдението за липса на съдебна практика по посочения по-горе въпрос не е достатъчно в тази насока. Предвид на това за формулиран правен въпрос, които може да послужи като общо основание за допускане на въззивното определение на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване не може да бъде направен извод, че е налице някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки за това, като само посочването на правната разпоредба не е достатъчно в тази насока. При това въззивният съд е съобразил установената практика, че това, че съдът не е уважил направено искане за отвод, дори и да са били налице предпоставките за това, не води до незаконност на съдебния състав. При това по делото няма данни първоинстанционния съдебен състав да е определен в нарушение на принципа на случайното разпределение на делата, тъй като съдията докладчик е определен чрез използване на системата за това и след като шест, първоначално определени чрез същата система съдии, са си направили отвод от разглеждането на спора. Също така е съобразено, че В. е дължал държавна такса за обжалване на първоинстанционното определение за прекратяване на производството, тъй като не е обжалвал определението, с което е отказано освобождаването му от държавна такса и то е влязло в сила. С депозираната от В. молба с вх. № 6616/16.11.2022 година е направил изрични искания за отвод на съдебния състав, което не е равнозначно на обжалване на определението за отказ за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. Законът не предполага, че искането за отвод задължително съдържа в себе си и жалба срещу конкретен съдебен акт, а такова тълкуване не може да бъде направено и от съда без в искането за отвод да са направени и твърдения в тази насока. Няма основание за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Велико Търново на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Предмет на проверка в касационното производство е определението на въззивния съд, а не първоинстанционното разпореждане за връщане на частната жалба. В случая, от наличните по делото данни, не може да бъде направен извод, че въззивният съдебен състав е определен в нарушение на принципа на случайното разпределение на делата. Евентуалното наличие на основания за отвод на определени или на всички членове на състава, не прави същия незаконен, ако те не са се отвели от разглеждането на спора. Не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Велико Търново. Съдът се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите. Сочените от В. факти могат да доведат до евентуална неправилност, но не и до недопустимост на обжалваното определение. Не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, тъй като изложените от Г. В. В. твърдения в тази насока предполагат извършване на проверка на начина на формиране на решаващите изводи на въззивния съд, което не може да бъде извършено на този етап от производството. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице само когато неправилността на въззивния съдебен акт, може да бъде изведена от самия него, при обикновения му прочит с оглед на изложеното в касационната жалба, но без да се налага проверка на начина на формиране на волята на решаващия съдебен състав. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 22/17.01.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 462/2022 година, по подадената срещу него от Г. В. В., частна касационна жалба с вх. № 1327/13.03.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение