Определение № 1764 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Н. А., чрез адв. В. И. - И., против въззивно решение № 133/27.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 586/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което като е отменено решение № 130/18.05.2022 г. по гр. д. № 864/2021 г. по описа на Районен съд – Костинброд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Д. Н. А. срещу „Банка ДСК“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че поради изтекла погасителна давност ищцата не му дължи вземанията по изпълнителен лист от 26.11.2012 г., издаден срещу наследодателката й Е. Д. М. по ч. гр. д. № 1048/2012 г. по описа на Районен съд - Костинброд и въз основа на който е било образувано изп. д. № 70/2021 г. по описа на ЧСИ Н. Д., които вземания възлизат общо на 23 336,78 лв. и включват главница от 9769,50 лв., лихва от 1007,54 лв. за периода от 30.11.2011 г. до 20.11.2012 г., обезщетение за забавено плащане от 12 344,20 лв., начислено върху главницата от 22.11.2012 г. до 08.09.2021 г. и държавна такса от 215,54 лв. за заповедното производство. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че e налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна „Банка ДСК“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. Д. А., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. По делото е установено, че заповедното производство по чл. 417 ГПК срещу Е. Д. М., която е наследодател на ищцата, е било образувано пред Районен съд - Костинброд през 2012 г. за заплащане на задължения по договор за кредит, сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД – праводател на ответника. На 26.11.2012 г. са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. На 20.08.2015 г. е било образувано изп. д. № 546/2015 г. по описа на ЧСИ Н. Д.. Копия от заповедта за изпълнение и от изпълнителния лист са били връчени на длъжника на 22.10.2016 г. (събота), ведно с поканата за доброволно изпълнение (чл. 418, ал. 5 ГПК в редакцията преди измененията от ДВ, бр. 86 от 2017 г.). От 22.10.2016 г. е започнал да тече двуседмичният срок за възражение срещу заповедта за изпълнение. По делото не е било спорно, че възражение не е било падавано. Този факт е бил изрично обявен от въззивния съд за ненуждаещ се от доказателства. Въззивният съд е изложил, че заповедта за незабавно изпълнение се е стабилизирала (влязла е в сила) на 08.11.2016 г. (вторник). С подаването на заявлението по чл. 417 ГПК през 2012 г. погасителната давност за вземанията по договора за кредит е била прекъсната. Тя не е текла, докато заповедното производство е било висящо. Новата погасителна давност за вземанията на кредитора е започнала да тече едва от момента на стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение на 08.11.2016 г. Давността е петгодишна, защото влязлата в сила заповед се приравнява на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ГПК. Тя не е била изтекла към 15.03.2021 г., когато въз основа на същия изпълнителен лист е образувано второто изпълнително производство – изп. д. № 70/2021 г. по описа на ЧСИ Д.. Давността е била прекъсната на 15.03.2021 г., тъй като с молбата за образуване е било направено искане за извършване на конкретни изпълнителни действия. От посочената дата е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, която все още не е изтекла. Предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е неоснователен. Без значение е дали по първото изпълнително дело са били извършвани изпълнителни действия и дали до 15.03.2021 г. са настъпвали обстоятелства, водещи до спирането или прекъсването на давността. Това е така, защото дори без да е била спирана и прекъсвана, петгодишната погасителна давност не е била изтекла от стабилизирането на заповедта на 08.11.2016 г. до образуването на второто изпълнително дело на 15.03.2021 г. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „В хода на заповедното производство от сезирането на съда със заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК до датата на влизане в сила на заповедта тече ли погасителна давност за вземането, тогава когото длъжникът не е подал възражение и кредиторът не е предявил установителния иск по чл. 422 ГПК?“; 2. „С влизане в сила на заповедта за изпълнение по причина, че длъжникът не е подал възражение и кредиторът не е предявил установителния иск по чл. 422 ГПК, ползва ли се влязлата в сила заповед с последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?“; 3. „С влизане в сила на заповедта за изпълнение (стабилизиране на заповедта) по причина, че длъжникът не е подал възражение и кредиторът не е предявил установителния иск по чл. 422 ГПК, прекъсва ли течението на срока на погасителната давност, или тя прекъсва само с дървото действие за принудително изпълнение?“; 4. „Счита ли се заповедта по чл. 417 ГПК за редовно връчена от ЧСИ, когато е връчил единствено само поканата за доброволно изпълнение, щом тя инкорпорира в себе си вземането предмет на заповедта за изпълнение?“; 5. „Счита ли се за редовно връчена заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК при залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, в което длъжникът е уведомен да се яви и получи в кантората на ЧСИ единствено покана за доброволно изпълнение, респективно единствено такава, му се връчва чрез куриер?“; 6. „Следва ли да бъде назначен особен представител на длъжника от съдебния изпълнител съгласно редакцията да ГПК преди изменението на чл. 430 ГПК в редакция в ДВ от бр. 86 от 2017 г. тогава когато съобщенията до длъжника са връчени чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК? В случай, че ЧСИ е длъжен да назначи особен представител неизпълнението на това му задължение как се отразява на редовността на последващите изпълнителни действия когато длъжникът не е бил представляван и не е бил лично уведомяван за инициираните изпълнителни действия срещу него?“; 7. „Извършените от ЧСИ изпълнителни действия по принудително изпълнение без да назначи особен представител на длъжника в изпълнителния процес прекъсват ли давността за вземанията?“ и 8. „Тече ли погасителна давност в периода на бездействието на кредитора от снабдяване със заповед по чл. 417 ГПК до първото редовно изпълнително действие?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първите три въпроси с приетото в т. 14 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, четвъртият и петият въпроси с решение № 235/24.10.2019 г. по гр. д. № 770/2019 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 356/22.06.2015 г. по ч. т. д. № 274/2015 г. на ВКС, I т. о., а шестият, седмият и осмият въпроси с решение № 215/09.01.2018 г. по гр. д. № 3802/2017 г. на ВКС, III г. о. и др. По първите три въпроси не се разкрива соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС, че макар и в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени „със съдебно решение“, няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и в двата случая „заповедта за изпълнение влиза в сила“ т. е. двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г./, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 576 от 16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, IV г. о.). Останалите правни въпроси не са неотносими към решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска. Без значение са доводите на касатора за необходимостта от назначаване на особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като въззивният съд е посочил, че заповедта за изпълнение е връчена на наследодателката на ищцата лично на 22.10.2016 г. Независимо дали е била спирана и прекъсвана, петгодишната погасителна давност не е била изтекла от стабилизирането на заповедта на 08.11.2016 г. до образуването на второто изпълнително дело на 15.03.2021 г. Доколкото по въпросите от четвърти до осми, включително не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване, то не следва да се обсъжда налице ли е поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационна проверка на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация „Банка ДСК“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение