Определение № 5183 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5292/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. К. Д., ЕГН-[ЕГН] от [населено място] против решение № 261013 от 24.07.2023 г. на Софийски градски съд, в частта, с което е потвърдено решение № 80979 от 03.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 88 689/2017 г. на Софийски РС, поправено с решение № 20137942 от 14.06.2021 г., с което касаторът, по предявен иск по чл. 109 ЗС от М. Н. И., ЕГН-[ЕГН], е осъден да преустанови неоснователното действие, което й пречи да упражнява своето право на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***по КККР, одобрени със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], ет.3, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, като демонтира ползваните от него два броя електрически бойлери и изводите към тях, разположени на стълбището между втори и трети етаж в описаната триетажна жилищна сграда – източен близнак с административен адрес: [населено място],[жк], ул. .“П. А. М.“ № ***. Със същото решение е потвърдено решението на РС, с което е уважен и иск по чл. 45 ЗЗД, като касаторът е осъден да заплати на ищцата сумата 5760 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от неотдаването под наем на собствения на ищцата недвижим имот с идентификатор ***за периода от 01.01.2014 г. до 30.06.2015 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за нищожност на решението, защото с него е постановено нищожно решение на РС, за недопустимост, поради това, че е потвърдено недопустимо решение поради нередовност на исковата молба и произнасяне в повече от поисканото и за неправилност на възивното решение поради противоречие с материалния закон – уважаване на иск по чл. 109 ЗС за състояние, създадено преди много години от праводателя на ответника и за уважаване на иск по чл. 45 ЗЗД без да са налице противопарвно поведение на касатора и настъпили вреди за ищцата. Твърди се и нарушение на процесуалните правила при анализа на доказателствата и необоснованост на изводите. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основаниетя по чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 и ал.1, т.3 ГПК по два въпроса: 1. Допустимо ли е въззивният съд, в хода на въззивното производство да връща делото на първоинстанционния съд, който да го измени и поправи? 2. Допустим ли е деликт по наследство, респективно деликвент по наследство, когато един гражданин е наследил идеална част от вещите /бойлерите/, които увреждат други съсобственици? Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото въпросите не са ясно и точно формулирани и не е обосновано нито едно от наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищцата се легитимира като собственик на основание наследство и делба на самостоятелен обект с идентификатор ***по КККР, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], ет.3 със застроена площ 66 кв.м. Ответникът е собственик на първия и втория етаж от сградата на същия адрес. В стълбищната клетка на ниво между първи и втори етаж са монтирани два бойлера, които обслужват двата етажа, които са собственост на ответника. В сградата има едно стълбище с един вход-изход на ниво терен. Стълбището е широко 100 см., а където са бойлерите ширината е 57 см., което е под минимално допустимото за такъв вид сгради и е в нарушение на противопожарните строителни правила и норми, заложени при проектирането и изпълнението на жилищната сграда, предвид разпоредбите на чл.36 от Противопожарните строителни норми от 1956 г. и чл.14, ал.1, във вр. с чл.34, ал.1, т.3 от Наредба № 8121з - 647/2014 г. Изложеното е констатирано и от компетентните органи за пожарна безопасност и евакуация на населението, издадено е предписание към ответника за премахване на двата бойлера от Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението. Установява се и от СТЕ. Затруднение при преминаването по стълбището до третия етаж се установява и от показанията на разпитаните свидетели. Тъй като показанията им се потвърждават и от другите доказателства по делото е без значение, че единия от тях е осъждан. Това не прави показанията му негодни за установяване на относими факти към спора. Установено е, че ищцата не живее в жилището на третия етаж, но е правила опити да го отдава под наем, което е завършвало без успех, защото кандидатите са се отказвали поради невъзможност да пренесат багажа си пред единственото стълбище и да преминават свободно през него. Установено е, че за периода, за който е уважен иска - от 01.01.2014 г. до 30.06.2015 г. за имота е имало договори за електрозахранване и доставка на ел.енергия и за В и К. Установен е и средният пазарен наем за апартамента на ищцата на третия етаж, който тя не е могла да отдава под наем за посочения процесен период. Въззивната инстанция е приела, че искът по чл. 109 ЗС е основателен, защото бойлерите не са премахнати и до приключване на устните състезания пред нея, а това смущава правото на собственост на ищцата – пречи й да реализира граждански плодове от имота си. Действията, които претендира ответникът да извърши, за да се преустанови смущаване правото й на собственост са фактически и правно възможни и ефективни за защита правото на собственост на ищцата. За неоснователно е прието възражението на ответника, сега касатор, че бойлерите са поставени през 1978 г. от родителите му, защото искът по чл. 109 ЗС е основателен както срещу този, който извършва неоснователно действие, така и срещу този, който подържа създаденото състояние, което е неоснователно и смущава правото на собственост на ищеца. От доказателствата, включително и спогодбата от 1979 г. не се установява ищцата да се е съгласявала да се монтират двата бойлера на стълбището. По иска по чл. 45 ЗЗД за вреди, изразяващи се в пропусната възможност за реализиране на граждански плодове от жилището на третия етаж в посочения период от 01.01.2014 г. до 30.06.2015 г., въззивният съд е приел, че противоправното поведение на ответника се изразява в това, че бездейства - не премахва двата бойлера, че поддържа състоянието те да бъдат в стълбищната клетка и това противоречи на нормативните противопожарни изисквания. Причинната връзка с претърпените от ищцата вреди се изразява в това, че конкретното местонахождение на бойлерите и стесняването на стълбището до 57 см. е пречка за отдаването на жилището на третия етаж под наем – кандидати са отказвали да наемат третия етаж поради това, че не могли да преминат през този тесен участък с обемист багаж – уреди, мебели. Възражението за погасителна давност за вземането за вреди също е преценено за неоснователно с оглед предявяване на иска през 2017 г. – преди изтичане на пет години от началото на процесния период. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Твърденията за нищожност на въззивното решение се свързват само с твърдение, че и първоинстанционното решение било нищожно, но не се посочва защо. Съдът не констатира нищожност нито на въззивното, нито на първоинстанионното решение. Твърденията на касатора в този смисъл са бланкетни и необосновани. Затова не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Във въззивното производство исковата молба е оставена без движение за уточнение на периода, за който се претендират имуществени вреди – две или три години е. След уточнението делото е разгледано в открито съдебно заседание, в което насрещната страна не е възразила. Уточнение на периода е направено от пълномощника на ищцата още пред първата инстанция в съдебно заседание на 09.10.2019 г. Пълномощникът на ответника адв. Г. е присъствал в това съдебно заседание и е оспорил иска за този период. При произнасяне, РС е разгледал иска за период от 01.01.2014 г. до предявяване на иска – 2017 г. Като е оставил исковата молба без движение и след уточнението на периода е разгледал въззивната жалба, въззивният съд е процедирал в съответствие с т.4 от ТР № 1/2001 г.от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила силата си и при действието на новия ГПК от 2008 г., съгласно т.5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените разясненията в тази задължителна съдебна практика, когато за първи път се установи нередовност на исковата молба пред въззивна инстанция, която не изисква конституиране на нови страни в производството, възивната инстанция дава указания за уточняване на исковата молба и се произнася по възивната жалба съобразно направеното уточнение. Затова постановеното от възивният съд решение не е недопустимо, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивно решение не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на такава практика изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че при изписване в диспозитива на решението началната дата на периода, за който са присъдени имуществени вреди е изписана като „1.12014“ Като е съобразил, че в мотивите е посочена правилно датата 01.01.2014 г., въззивният съд е върнал делото на РС за поправка на очевидна фактическа грешка. Съдът се е произнесъл в закрито заседание, като е отстранил допуснатата очевидна фактическа грешка при изписване началната дата на периода на имуществените вреди Производството по поправка на очевидна фактическа грешка е уредено в чл. 247 ГПК и може да започне както по молба на страните, така и по почин на съда. Обстоятелството, че въззивният съд е констатирал грешката и е върнал делото на РС за поправката й кореспондира на текста на закона. Нормата предвижда възможност грешката да се поправи и в закрито заседание ако съдът прецени, което е сторил РС. Постановяването на решението за поправка на очевидна фактическа грешка не влияе на валидността и допустимостта на постановеното въззивно решение, предмет на обжалване. Въпросът е некоректно поставен, тъй като с решението за поправка на очевидна фактическа грешка не е изменена волята на съда – искът за имуществени вреди е уважен от РС за период от три години, а в тази част възивната инстанция е отменила частично решението за присъдените вреди за втората част от периода. Видно от становищата на пълномощника на ответника – въззивник, защитата е проведена именно по претенция за тригодишен период. Вторият въпрос също е некоректно поставен, тъй като не кореспондира на мотивите към въззивното решение. Съдът не е уважил иска за „деликт за наследство“, респективно против „деликвент по наследство“. Искът по чл. 45 ЗЗД е уважен против ответника, защото е бездействал, като не е премахнал двата бойлера въпреки предписанията и това че местонахождението им на местото, на което са монтирани противоречи на нормативен акт и създава пречка, ищцата да ползва жилището си. В доктрината и съдебната практика няма спор, че деликта може да се изразява както с активно поведение – действие, така и с бездействие. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касатора по втория въпрос е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. По приложението на чл. 45 ЗЗД и конкретно за формите, в които може да се прояви деликта е налице богата съдебна практика. В настоящия случай съдът не е приел, че касаторът отговаря за поведение на родителите си, а го е осъдил за вреди, които ищцата е претърпяла в посочения период /за който иска е уважен/ от бездействието му, поради което не са налице предпоставките за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи на събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на решението, поради което не се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение