Определение № 3451 от 05.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1635/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. А. И. срещу решение № 548 от 29.04.2025 г. по гр. д. 584/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6496 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 787/2024 г. по описа на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. И. срещу „Застрахователна компания “Лев инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдения размер от сумата 18 000 лева до пълния предявен размер от 70 000 лева - претендирано застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 22.02.2023 г., причинено от водача на лек автомобил „Форд Транзит“ с рег. [рег.номер на МПС], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.11.2023 г. до окончателното й изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД. Оспорва определеното обезщетение като занижено с оглед конкретните данни по делото и доказаните в хода на производството вреди. Изтъква, че обезщетението е несъответно на определяните от съдилищата в сходни случаи. Оспорва като необоснован извода на въззивния съда за наличието на поведение у пострадалата, което да е противоправно и да е допринесло за настъпилите вреди. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер от 70 000 лв. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото, без да обосновава някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК:

1. Следва ли да е налице съответствие между установените факти и обстоятелства и направените правни изводи?

2. Следва ли въззивната инстанция да посочи защо приема или не определени доказани по делото факти, т.е. да мотивира своето решение?

3. Следва ли сходните случаи да бъдат решавани по сходен начин? В конкретния случай неимуществените вреди /средна телесна повреда/ следва ли да бъдат обезщетявани със сходни суми?

Излага, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението. Претендира присъждане на разноски по делото за осъществено представителство от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че липсва спор относно осъществяването на фактически състав на прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.

По спорния между страните въпрос за размера на дължимото обезщетението е подчертал, че понятието „справедливост“, употребено в нормата на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се отчетат от съда при определяне на конкретния размер на обезщетението. Посочил е, че конкретните обстоятелства са тези, свързани с причинените телесни увреждания на пострадалия - техния характер и степента на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените физически болки и страдания, брой на телесните повреди, протичане на оздравителния процес - продължителност и брой на престои в болнични заведения, извършени операции, проведени процедури, период на оздравителния процес, възможност за пълно възстановяване от травмата, необходимост от спазване на специален режим на живот и др., общо физическо състояние на пострадалата към момента на увреждането и установените предходни заболявания, възможност да се справя без чужда помощ или необходимостта от такава, начина на живот на пострадалия преди и след ПТП, причинените морални и психически страдания. Допълнил е, че като относими обстоятелства следва да се съобразят и общественото разбиране за справедливост на етапа от развитието на самото общество /при настъпване на произшествието/, обусловено от икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите.

След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност въззивният съд е приел, че установените факти по делото са, че след пътния инцидент на ищеца е проведено единствено консервативно лечение по отношение на полученото телесно увреждане предвид напредналата й възраст и свързаното с нея общо здравословно състояние, които са определили оперативното лечение за подходящо, като и й е поставена единствено гипсова имобилизация, която е била отстранена след около месец и половина. Отчел е, че е търпяла болки и страдания с голям интензитет от счупванията на костта, вкл. и поради причината, че травмата не е лекувана хирургично, както обикновено; че увреждането й е препятствало и възможността да се обслужва сама; че общият период на болничното й лечение е продължил само един ден, а след това за период от около четири месеца лечебният процес е приключил. Изтъкнал е, че от цялостния анализ на доказателствата следва, че в рамките на този период от четири месеца пострадалата не е могла да се обслужва спокойно сама по причина на настъпилото от произшествието телесно увреждане, като се е позовал на събраните по делото експертиза и медицинска документация. Добавил е, че приема, че причина да не може да се обслужва напълно сама към момента на депозиране на показанията на свидетелката Д. /нейна дъщеря/ е напредналата възраст на пострадалата и свързаните с нея обичайни затруднения при хигиенното и битовото обслужване. По тези съображения е намерил за правилен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания следва да бъде определено в общ размер от 20 000 лв. Допълнил е, че същото държи сметка както за вида и характера на единственото получено телесно увреждане от процесното ПТП, болките и страданията, които е изпитвала непосредствено след получаването му и по време на лечебния период, така и за неблагоприятната прогнозата относно възстановяване на движенето на счупената дясна ръка - получената „дорзална флексия“ /ограничение в изправянето на китката нагоре/. Изтъкнал е, че определеният размер на обезщетение е съобразен и с разрешението на аналогични случаи, дадено от съдебната практика.

По втория спорен между страните въпрос досежно основателността на въведеното от ответника възражение за съпричиняване е подчертал, че съдебната практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е трайна и последователна в разбирането си, че принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е винаги налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Изтъкнал е, че приносът трябва да е установен конкретно /а не хипотетично/ за всеки отделен случай от ответника, чиято е тежестта да установи възражението си за наличието му. Посочил е, че степента на съпричиняване се определя чрез сравняване тежестта на нарушението на делинквента и на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

След анализ на събраните по делото доказателства е намерил, че основна причина за настъпилото ПТП е нарушаването на правилата за движението по пътищата от страна на водача на лекотоварния автомобил „Форд Транзит“, установени в чл. 40 ЗДвП - преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, и по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Изтъкнал е, че произшествието не би настъпило при тези нарушения, ако пешеходката А. И. не е навлязла на пътното платно, без да изпълни задълженията си по чл. 113 ЗДвП - при пресичане на платното за движение да преминава само по пешеходна пътека, при това, при спазване на правилото преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, вкл. да не удължава ненужно пътя и времето за пресичане, както и по чл. 114, т. 2 ЗДвП - да не пресича платното за движение при ограничена видимост. Намерил е за неоснователно оплакванията по въззивната жалба на ищеца, че е изпълнила добросъвестно задълженията си като пешеходец, доколкото от доказателствата по делото се установява категорично, че пострадалата е предприела пресичане на пътното платно на място, на което не е обозначено с пешеходна пътека, без да се съобрази със започналата маневра движение „на заден ход“ от лекотоварния автомобил. Позовал се е на установения механизъм на пътния инцидент от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и категоричния извод на експерта по приетата САТЕ, че пострадалата е могла да предотврати инцидента и е следвало да се съобрази с движещия се на заден ход автомобил. Допълнил е, че са опровергани твърденията във въззивната жалба, че ищецът е предприела пресичане на улицата между спрели автомобили - т.е. зад лекотоварния автомобил, защото в този случай ударът би бил в задната част на автомобила, а не в задната лява врата. Подчертал е, че дори тези твърдения да бяха доказани по делото, то в посочената хипотеза ищецът би поставила себе си в невъзможност да бъде възприета от водачите на автомобили /пресичайки между тях/, осъществявайки по този начин нарушение по смисъла на чл. 114, т. 2 ЗДвП. По изложените мотиви и при извършеното сравнение на поведението и действията и на двамата участници в инцидента, както и тежестта на допуснатите от тях нарушения на правилата за движението по пътищата, причинили настъпването на вредоносния резултат, въззивната инстанция е приела за правилен извода на СГС, че поведението и на двамата участници в инцидента е станало причина за настъпването му, като е определила приносът на пострадалата на 10 %.

По тези мотиви е постановен обжалваният резултат.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с доводите по депозираната въззивна жалба, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последната обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е 20 000 лева, както и защо приема, че е налице поведение на пострадалата, което е допринесло за настъпване на вредата, в какво се изразява последното и защо определя съпричиняването в размер на 10 %, с който намалява дължимото от ответника обезщетение, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Относима към третия поставен от касатора въпрос, доколкото същият се поставя в контекста на задължението на съда да определи справедливо обезщетение, е задължителната съдебна практика по ППВС 4/1968 г., както и непротиворечивата такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалата, с периода на лечението й и степента на възстановяването й, взел е предвид и момента на настъпване на процесната увреда. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не е налице и соченото от касатора основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Застрахователна компания „Лев инс“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., която ще му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение