Определение № 142 от 20.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1950/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2362/13.02.2017 година, подадена от Ю. В. С., срещу решение № 2423/19.12.2016 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2925/2016 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд С. е отхвърлил предявените от Ю. В. С. срещу Г. Н. Г., Е. Н. Г. и [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл.167, ал. 3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 44/2006 година на Е. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 379 в регистъра на нотариалната камара от първите двама ответници в полза на [фирма] [населено място] върху жилищна сграда, част А, източен близнак, с идентификатор № *****.****.****.*, намираща с в У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк]и иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване на недействителността на същата ипотека, в частта й относно У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк], с площ от 865.00 м 2. В подадената от Ю. В. С. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу Г. Н. Г., Е. Н. Г. и [фирма] [населено място] искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от С. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд С. по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 5866/03.04.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2423/19.12.2016 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2925/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Другите ответници по жалбата, а именно Г. Н. Г. и Е. Н. Г. не са подали отговор на касационната жалба, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата. Ю. В. С. е била уведомена за обжалваното решение на 12.01.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2362/13.02.2017 година, като 12.02.2017 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: От фактическа страна по делото е прието, че на 09.03.2006 година Г. Н. Г. и Е. Н. Г. са учредили в полза на [фирма] [населено място] договорна ипотека, обективирана в нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 44/2006 година на Е. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 379 в регистъра на нотариалната камара върху жилищна сграда, част А, източен близнак, с идентификатор № *****.****.****.*, намираща с в У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк], като при това са се легитимирали като собственици на ипотекирания имот с нотариален акт № ***, том *, рег. № ****, дело № 136/2004 година на Е. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 379 в регистъра на нотариалната камара. Този нотариален акт обективирал сключен между Ю. В. С., в качеството и на учредител, чрез пълномощника й Г. Н. Г. и Г. Н. Г., като приобретател право на строеж за жилищната сграда, която впоследствие е станала предмет на договорната ипотека. Договорът за учредяване на правото на строеж е бил прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, с влязло в сила решение № 7141/19.12.2011 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 9846/2009 година, по иск предявен от Ю. В. С. срещу Г. Н. Г.. С оглед на това Ю. В. С. твърдяла, че към момента на учредяване на ипотеката Г. Н. Г. и Е. Н. Г. не са били собственици на ипотекираната страда, поради което ипотеката й е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 във връзка с чл.167, ал.3 от ЗЗД. Освен това е прието, че с нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 44/2006 година на Е. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 379 в регистъра на нотариалната камара, Ю. В. С., действаща чрез пълномощника си Г. Н. Г. е учредила в полза на [фирма] [населено място] ипотека върху У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк], с площ от 865.00 м 2, за обезпечаване на задълженията на Г. Н. Г. и Е. Н. Г.. При това е било представено пълномощно с рег. № 7027/23.10.2003 година на Е. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 379 в регистъра на нотариалната камара. С решение № 57/08.04.2014 година, постановено по гр. д. № 4451/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., по иск предявен от Ю. В. С. срещу Г. Н. Г., е било признато за установено, че това пълномощно е неавтентично относно съдържащия се в него текст: „да учредява договорни ипотеки върху описания У. като обезпечение за заем (кредит) за осъществяване на строителство, договорен при условия, определени в него”. С оглед на това Ю. В. С. твърди, че в тази й част ипотеката е недействителна на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че съдебните решения, на които Ю. В. С. основава твърденията си за недействителност на ипотеката нямат сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат противопоставени на [фирма] [населено място], тъй като банката не е участвала в производствата, по които те са постановени нито като ответник, нито като подпомагаща страна. Освен това [фирма] [населено място] не е била и правоприемник на Г. Н. Г., нито в хода на производството, нито впоследствие след постановяване на решенията и влизането им в сила. В случая ипотеката била учредена преди предявяването на исковете, по които са постановени двете решения. Наред с това [фирма] [населено място] заявявала самостоятелни права върху жилищна сграда, част А, източен близнак, с идентификатор № *****.****.****.*, намираща с в У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк], а именно ипотечно такова. Съществуването на последното било опосредствано от договора за учредяване на право на строеж, като отричането на последното имплицитно съдържало в себе си и отричането на ипотечното право. Затова Ю. В. С. е трябвало да проведе пълно и главно доказване на твърденията си за нищожност на договора за учредяване на правото на строеж и за липсата на представителна власт на Г. Н. Г., при учредяването на ипотеката върху У. ***-***, в кв. 45А, по плана на [населено място],[жк], с площ от 865.00 м 2, което не е могло да стане само с позоваването на съдебните решения. Следвайки този свой извод съставът на Софийския апелативен съд е извършил преценка на представените по делото доказателства и е приел, че същите не установяват твърденията на Ю. В. С., поради което предявените от нея искове трябва да бъдат отхвърлени. Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3,т. 1 от ГПК Ю. В. С. е формулирала следните правни въпроси: 1) Налице ли е хипотезата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД и валидно ли е учредена ипотека върху имот, чието придобиване е признато за нищожно и титуляр ли е на правото на собственост ипотекарният длъжник върху имот, върху който е учредена ипотека преди постановяване на съдебното решение, с което е прогласена нищожността на придобивното му основание? 2) Решението за прогласяване на нищожността на разпоредителната сделка, от която длъжникът черпи правото си на собственост, с оглед на субективните си предели, може ли да бъде противопоставено на банката-ипотекарен кредитор, която не е била страна по делото? 3) Прогласеното с влязло в сила решение като неавтентичен документ в едната си част пълномощно, изготвено преди 2007 година и несъдържащо нотариална заверка на съдържанието, включва ли се в обхвата на приетото с т. 1 на ТР № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС и следва ли в него изрично да се посочи вида на разпоредителната сделка, размера на обезпеченото вземане, лихвите и съществените условия на договора за кредит, за да е валидна извършената въз основа на него сделка? По отношение на третия от въпросите се твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същият бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Този въпрос обаче не може да обоснове допускането на обжалваното решение на Апелативен съд С. до касационен контрол. Не съществува спор, че учредяването на договорна ипотека върху недвижим имот представлява разпоредително действие, както това е посочено в определение № 117/01.02.2017 година, постановено по гр. д. № 3570/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решения № 215/25.01.2011 година, постановено по т. д. № 106/2010 година и № 140/10.03.2012 година, постановено по т. д. № 329/10 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Упълномощаването за извършване на такова действие поражда представителна власт за пълномощника да извършва разпоредителни действия с имуществото на упълномощителя, поради което пълномощното се включва в обхвата на т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС, което е видно и от изложените към тази точка на решението мотиви. Даденото с т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага за всички пълномощни, имащи за предмет разпоредителни действия с имуществото на упълномощителя, независимо от това кога са били съставени. Необходимо е само да е била спазена изискуемата се към момента на съставянето им форма за действителност. Затова обстоятелството, че спорното пълномощно е съставено в изискуемата се по чл. 37 от ЗЗД, преди изменението му обнародвано в ДВ бр. 59/20.07.2007 година, форма не е основание същото да бъде изключено от приложното поле на т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС. В нея изрично е посочено, че за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи-определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза, на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. Съставът на Апелативен съд С. е приел, че оспорваното пълномощно е сключено в предвидената от закона форма-писмено, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя-чл. 37 от ЗЗД. Не намирали опора в закона аргументите на първоинстанционния съд, че пълномощното за сключване на договор за ипотека следвало да съдържа конкретно посочване на имота, обект на ипотека, размера на обезпечаваното вземане, падежа му, размера на лихвите, в чиято полза може да се учреди ипотеката. В чл. 166, ал. 2 от ЗЗД законодателят бил уредил специалността на ипотеката, а в чл. 167 от ЗЗД бил посочил лимитирано реквизитите, които трябва да съдържа нотариалният акт като форма за валидност на договора за ипотека, но не бил поставил специални изисквания към съдържанието на пълномощното за сключване на ипотечния договор. При тази законова уредба, ако в самото пълномощно не били поставени ограничения на представителната власт на пълномощника, валидността на упълномощаването била обусловена единствено от изричното посочване на ипотеката в пълномощното като вид разпоредителна сделка, която упълномощеният имал право да извърши от името на упълномощителя. В аналогичен смисъл било и решение № 1327/23.12.2008 година, постановено по гр. д. № 5259/2007 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., в което е обосновано становище, че след като пълномощното давало право на пълномощника да ипотекира имотите на упълномощителя и не предвиждало ограничения на представителната власт, по силата на чл. 39, ал. 1 от ЗЗД, пълномощникът следвало да се счита овластен да уговори условията на ипотечната сделка. Непосочването на имотите, предмет на ипотеката, и на размера на обезпечените суми било ирелевантно за обема на представителната власт и за действителността на сключения договор за ипотека. Това свое становище съставът на Апелативен съд С. е обосновал и с даденото с т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС тълкуване. Така даденото от въззивния съд разрешение съответства на установената задължителна съдебна практика, доколкото разпоредбите на чл. 166, ал. 2 и чл. 167 от ЗЗД поставят изрични изисквания относно съдържанието на нотариалния акт за учредяване на ипотеката. Същите обаче не могат да се пренесат автоматично е към съдържанието на пълномощното за учредяване на ипотека, без това да е предвидено в законова разпоредба. Наличието на задължителна съдебна практика поначало изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, освен в случаите когато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са развити доводи за това, че така установената практика е неправилна и следва да бъде изоставена или да бъде изменена с оглед промяна на законодателството или на обществено икономическите условия. Такива доводи обаче липсват в изложението на Ю. В. С., като твърденията й за липса на доверие между упълномощител и упълномощен, за липса на достатъчно гаранции за защита на интереса на упълномощителя, както и за това, че при извършване на нотариалната заверка на пълномощното нотариусът не е извършил проверка на съдържанието му, както и не е удостоверил същото, могат да бъдат отнесени към правилността на обжалваното решение, но не могат да обосноват приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първият от формулираните от Ю. В. С. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се състои от два въпроса, като по отношение на тях се обосновава приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка се твърди противоречие между обжалваното решение и решение № 383/20.05.2009 година, постановено по гр. д. № 258/2008 година, решение № 553/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1166/2011 година и решение № 114/21.04.2016 година, постановено по гр. д. № 4370/2015 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Наред с това се обосновава евентуално приложение на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, в редакцията й преди изменението на разпоредбата със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година. Твърди се, че така формулирания въпрос се разрешавал противоречиво от съдилищата, като в подкрепа на това се сочат решение № 743/19.12.2013 година на Районен съд Ямбол, постановено по гр. д. № 523/2013 година, решение № 2911/28.04.2014 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 2812/2008 година, решение № 439/05.11.2013 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 780/2012 година, решение № 311/19.02.2015 година на Софийския апелативен съд, постановено по гр. д. № 3456/2014 година, решение № 103/15.04.2013 година на Районен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 2443/2010 година, решение № 564/17.12.2015 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 798/2015 година и решение № 4254/11.06.2014 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 264/2009 година. Така формулираният от Ю. В. С., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, първи въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение на Апелативен съд С.. В частта му за това налице ли е хипотезата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД и валидно ли е учредена ипотека върху имот, чието придобиване е признато за нищожно въпросът би бил в противоречие с цитираната от касаторката съдебна практика и би обусловил допускането на касационно обжалване в случай, че въззивният съд е приел, че хипотезата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД е неприложима, въпреки че придобивното основание на учредителя е признато за нищожно. В случая е налице точно обратното, доколкото въззивният съд е приел, че по делото не е доказано твърдяната от Ю. В. С. нищожност на придобивното основание на Г. Н. Г., поради което той бил собственик на недвижимия имот към момента на учредяване на оспорваната ипотека, от което е направен извода за неприложимостта на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД. Това важи и за втората част от въпроса, а именно титуляр ли е на правото на собственост ипотекарният длъжник върху имот, върху който е учредена ипотека преди постановяване на съдебното решение, с което е прогласена нищожността на придобивното му основание, доколкото съставът на Апелативен съд С. след като е приел, че по делото не е доказана нищожността на придобивното основание е направил извод, че Г. Н. Г. е собственик на ипотекирания имот, а не обратното, че е такъв въпреки нищожното му придобивно основание. С оглед на това така формулирания от Ю. В. С. първи въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. За да приеме, че не са доказани твърдяната от Ю. В. С. нищожност на придобивното основание на Г. Н. Г. и липса на представителна власт съставът на Апелативен съд С. е приел, че [фирма] [населено място] не е участвала в производствата, по които са постановени решение № 7141/19.12.2011 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 9846/2009 година и решение № 57/08.04.2014 година, постановено по гр. д. № 4451/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и тъй като ипотеката била учредена преди образуването на тези производства, то тя не е обвързана от формираната по тях сила на пресъдено нещо. С оглед на това вторият от формулираните от Ю. В. С., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а именно дали решението за прогласяване на нищожността на разпоредителната сделка, от която длъжникът черпи правото си на собственост, с оглед на субективните си предели, може ли да бъде противопоставено на банката-ипотекарен кредитор, която не е била страна по делото е обуславящо и въз основа на него може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд С.. По отношение на този въпрос се обосновава приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка се твърди противоречие между обжалваното решение и решение № 281/14.07.2011 година, постановено по гр. д. № 87/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Наред с това се обосновава евентуално приложение на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, в редакцията й преди изменението на разпоредбата със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година. Твърди се, че така формулирания въпрос се разрешавал противоречиво от съдилищата, като в подкрепа на това се сочат решение № 439/05.11.2013 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 780/2012 година, решение № 311/19.02.2015 година на Софийския апелативен съд, постановено по гр. д. № 3456/2014 година, решение № 564/17.12.2015 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 798/2015 година и решение № 4254/11.06.2014 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 264/2009 година. Разглежданата в настоящия случай хипотеза е различна от тази разгледана с решение № 281/14.07.2011 година, постановено по гр. д. № 87/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Налице е обаче предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, в редакцията й преди изменението на разпоредбата със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година, допълнително основание за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд С., тъй като с решение № 564/17.12.2015 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 798/2015 година и решение № 4254/11.06.2014 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 264/2009 година е прието, че решението за прогласяване на нищожността на разпоредителната сделка, от която длъжникът черпи правото си на собственост може да бъде противопоставено на банката-ипотекарен кредитор, която не е била страна по делото, в случаите когато ипотеката е била учредена преди образуване на производството, по което е било постановено решението. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2423/19.12.2016 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2925/2016 година по подадената срещу него от Ю. В. С. касационна жалба с вх. № 2362/13.02.2017 година и такова трябва да се допусне. На Ю. В. С. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 1671.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение