Определение № 858 от 20.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2513/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ГМБ ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД, представлявано от адв. А. К., срещу определение № 1991 от 28.07.2025г. по ч.гр.д. № 1487/2025г. на САС, с което е потвърдено разпореждане № 2032 от 11.03.2025г. по т.д. № 318/2025г. на СГС. С потвърденото първоинстанционно разпореждане е върната исковата молба в частта относно иска за мораторна лихва, считано от 13.04.2021г. до датата на подаването й, на основание чл.129, ал.3 ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че първоинстанционният съд не е дал ясни и конкретни указания относно дължимия размер на държавната такса по иска за мораторна лихва, като в нарушение на съдопроизводствените правила въззивния съд е приел, че размерът на държавната такса е определяем. В тази връзка сочи, че указанията на съдилищата към страните по съдебните дела следва да бъдат ясни, предвидими и конкретни с оглед гарантираното с чл.121, ал.1 от Конституцията и чл.6 §1 от ЕКПЧ право на справедлив процес и равенство на страните. Поддържа, че позволяването на едни указания да се отнасят до определени задължения, а други – до определяеми, отваря възможността на едната страна в процеса да се дават определени, а на другата – определяеми указания, респ. да се определят за едната определени, а за другата – определями задължения. Намира, че обжалваното определение е в нарушение и на чл.214, ал.1-2 ГПК, като излага съображения, че след като прибавянето на лихви не се смята дори за изменение на размера на иска, което може да се прави до приключване на съдебното дирене на делото в първата съдебна инстанция, противоречи на тази норма и на замисъла на законодателя ищецът да бъде санциониран на по-ранен етап за неизпъление на указания за внасяне на „определяема” такса. Сочи още, че в указанията на съда не се съдържа изрично изявление, че неизпълнение на „което и да е” от дадените указания отделно от останалите би довело до връщане на исковата молба в тази й част. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното определение с оглед постановяването му в явно нарушение на чл.214, ал.2 ГПК. Претендира, при извод за липса на очевидна неправилност, да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел уеднаквяване на съдебната практика, като сочи, че нормата на чл.214, ал.2 ГПК ограничава приложението на чл.129, ал.3 ГПК по отношение на предявяване на искане за лихви и респ. плащането на държавна такса по него поне до първото по делото заседание. Ответникът Многопрофилна болница за активно лечение „Царица Й. – ИСУЛ” ЕАД не представя отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че с разпореждането № 1505 от 19.02.2025г. първоинстанционният съд е указал на ищеца необходимостта от отстраняването на две нередовности, относими към иска за мораторна лихва, чрез посочване на цената на иска и прилагане на документ за внесена върху нея държавна такса. Посочил е, че доколкото размерът на дължимата държавна такса зависи от цената на иска, указанието за държавната такса е изпълнимо - размерът на таксата е определяем „ 4% върху цената“. Намерил е за ясно посочено, че предупреждението за връщане на исковата молба се отнася до неизпълнението на кое да е указанията. Посочил е, че щом в срока по чл.129, ал.2 ГПК, считан от 28.02.2025г. и изтекъл на 7.03.2025г, ищецът не е отстранил и двете нередовности по иска за мораторна лихва (цената е посочена в молба с вх.№ 43897 от 8.04.2025г., подадена почти месец след изтичане на срока), е налице основание за връщането на исковата молба по този иск. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Във връзка с поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК частният касационен жалбоподател не е формулирал ясно процесуалноправен въпрос. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос относно приложението на чл.214, ал.2 ГПК във връзка с чл.129, ал.3 ГПК, то не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая във връзка с приложението на чл.214, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 32 от 15.05.20214г. по т.д. № 1897/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 316 от 15.01.2018г. по гр.д. № 4787/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 36 от 12.05.2014г. по т.д. № 1065/2013г. на ВКС, I т.о. и др., според което предвиденото в посочената разпоредба правило, че прибавяне на изтекли лихви върху главницата след предявяване на иска не представлява изменение на иска, се прилага по отношение на искания за заплащане на законна лихва за периода след предявяване на иска. Искането за заплащане на законна лихва за период преди завеждане на исковата молба представлява самостоятелен иск и по отношение на него разпоредбата на чл.214, ал.2 ГПК не намира приложение. Така формираната практика не се нуждае от промяна или осъвременяване и въззивният съд се е произнесъл в съоветствие с нея, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение