Определение № 53 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2780/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. А. Я., подадена чрез адв. Е. Г., против въззивно решение № 551/04.03.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2886/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 3218/11.05.2017 г. по гр. д. № 7471/2015 г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на М. Р. Я. на основание чл. 59, вр. с чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата 19 428,48 лв., представляващи 1/4 част от изплатени от ищцата в периода от месец февруари 2010 г. до 01.07.2014 г. вноски по договор за банков кредит № ЛИ-56-Д/03.06.2004 г., сключен с „Общинска банка“ АД. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответницата по касация – М. Р. Я., подаден чрез адв. И. Г., в който се поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Софийският апелативен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от М. Р. Я. против М. А. Я. иск за заплащане на половината от стойността на направените от ищцата погашения по договор за кредит, отпуснат по време на брака й с ответника за задоволяване на нужди на семейството. По делото е установено, че страните са бивши съпрузи - бракът им е сключен през 1985 г. и е прекратен през 2008 г. По време на брака, с договор № ЛИ-56-Д/03.06.2004 г. е отпуснат банков кредит от „Общинска банка“ АД на ищцата М. Р. Я. в размер на 70 000 лв.; кредитът е предназначен за закупуване на недвижим имот - земеделска земя - имот *** в землището на [населено място], местност „Б.”; срокът за издължаване на кредита е 03.06.2019 г., на 180 равни месечни погасителни /анюитетни/ вноски. Между страните по делото е постановено влязло в сила решение по в. гр. д. № 14350/2011г. на Софийски градски съд, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата 1/4 от изплатените от нея вноски по процесния договор за кредит за периода от месец март 2006 г. до месец януари 2010 г. Задължението по договора за кредит е изцяло предсрочно погасено на 01.07.2014 г. като кредитът е издължаван със средства от сметка с титуляр М. Р. Я.. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 56, том ІІА, рег. № 2127, дело № 240/04.06.2004 г. на нотариус Б. М., посоченият в договора за кредит недвижим имот е придобит от купувачите М. Р. Я. и Ф. Д. Л. при посочена в нотариалния акт продажна цена - 10 000 лв. В разписка от същата дата - 04.06.2004 г. продавачите по нотариалния акт заявяват, че са получили от М. Р. Я. сумата 70 000 лв., която представлява цялата платена цена за продадения от тях недвижим имот. Установено е още, че от банковата сметка на ищцата не е превеждана по банков път сума в размер на 70 000 лв. по сметка на някой от продавачите по договора. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен частично и ответникът е осъден да заплати сумата 19 428,48 лв., представляващи 1/4 част от изплатени от ищцата в периода от месец февруари 2010 г. до 01.07.2014 г. вноски по договора за банков кредит, като до пълния предявен размер от 39 013,88 лв. искът е отхвърлен. Отхвърлен и е иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на 8 418,61 лв. обезщетение за забава за периода от 01.07.2012 г. до 01.07.2015 г., като неоснователен. За да постанови този резултат Софийският апелативен съд е приел, че от събраните доказателства е установено, че сключеният по време на брака на страните договор за банков кредит за закупуване на недвижим имот е за задоволяване на нужди на семейството, както и, че е извършено погасяване на кредита от страна на ищцата в периода от февруари 2010 г. до юли 2014 г. Това е така, тъй като предназначението на средствата - за закупуване на недвижимия имот е отразено в самия договор за кредит, сключен един ден преди оформяне на нотариалния акт за продажбата и според разпитаната в първата инстанция свидетелка ответникът е присъствал при сключване на договора. По основният спорен въпрос между страните, за цената на придобития със заемните средства недвижим имот предвид посочената в нотариалния акт такава от 10 000 лв. и изявлението на продавачите, че са получили 70 000 лв., въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която не съществува пречка в процес между едната страна по сделката и неучаствалият в договора съпруг на тази страна, да се установява цена на договора, различна от отразената в нотариалния акт. Посочил е, че когато участвалата в договора страна се домогва да установи, че удостовереното от нотариуса изявление за размера на продажната цена не съответства на действителното, се касае до опровергаване съдържанието на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ и е приложимо ограничението на чл. 162, ал. 1, т. 2 ГПК за недопустимост на свидетелски показания. Приел е, че в случая ищцата установява твърдението си с писмен документ - разписка, изходяща от продавачите в деня на сключване на сделката, че са получили именно 70 000 лв. Въз основа на това въззивният съд е приел за доказано, че като цена на имота е платена сумата 70 000 лв., равняваща се на отпуснатия кредит. С договора за продажба недвижимият имот е придобит в съпружеска имуществена общност. Но, доколкото имотът е придобит от двама купувачи /ищцата и третото лице Ф. Д. Л./, без посочване на дяловете им, то те се считат за равни и следователно съпрузите са станали собственици на 1/2 ид. ч. от поземления имот. Затова само 1/2 от заплатената цена 70 000 лв. е за семейни нужди. Другата половина - 35 000 лв. представлява цената на придобитата от Ф. Д. Л. 1/2 ид. ч. от имота и тази сума е заплатена от М. Р. Я. в негова полза, но тя не е за нуждите на семейството й. Предвид солидарната отговорност на съпрузите за задължения поети за задоволяване на семейни нужди, то в случая солидарна отговорност между съпрузите е възникнала по отношение на 1/2 от заемната сума. Затова въззивната инстанция е приела, че ответникът следва да възстанови на ищцата половината от сумата, заплатена от нея за семейни нужди, а това е 1/4 от цялата сума за погасяване на кредита. Съгласно приетата счетоводна експертиза погасената част от кредита за периода февруари 2010 г. до окончателното му изплащане през юли 2014 г. възлиза на 77 713,93 лв. Въззивният съд е приел, че от тази сума ответникът дължи на ищцата 1/4 или 19 428,48 лв. Плащането на тази сума, съставляваща негово задължение, което е спестил и така се е обогатил за сметка на ищцата, чието имущество е намалено с посочената сума. В допълнение съдът е посочил, че и с влязлото в сила решение по гр. д. № 14350/2011г на Софийски градски съд, отношенията между страните за предходни погашения на същия кредит, са уредени по идентичен начин. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо не е налице нарушение императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решението. В случая наведените от касатора оплаквания за прилагане на закона в неговия противоположен смисъл не обусловят очевидна неправилност на решението,а по съществото си те представляват оплакване за неправилност на решението, което следва да бъде разгледано само в случай, че се допусне касаационната проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени и претендираните ответницата по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 /хиляда/ лева, съобразно представения договор за правна помощ и съдействие от 27.08.2020 г., имащ характер на разписка. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.