Определение № 133 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3961/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №3563 от 16.05.2019г. по гр.д. № 3846/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 301177 от 22.12.2017г. по гр.д.№ 49465/2016г. на Софийски районен съд, 140 състав, в обжалваната част за признаване за установено по отношение на Ц. П. Г., Т. П. В. и Н. П. И., че С. Д. Д. е собственик въз основа на договор за дарение на поземлен имот с идентификатор 00357.5362.69, намиращ се в [населено място], [улица], с площ от 361 кв.м., номер по предходен план 561, кв. 267, парцел * и за осъждане на Ц. П. Г. и Т. П. В. на основание чл.108 ЗС да предадат владението на посочения имот на С. Д. Д.. В частта, с която искането за предаване на владението е отхвърлено против ответника Н. П. И. първоинстанционното решение е влязло в сила. Касационната жалба е подадена от ответниците Ц. П. Г. и Т. П. В. чрез пълномощника адв. К.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК по правни въпроси в две групи. Първата група са процесуални: а/ длъжен ли е въззивният съд да съобрази всички обстоятелства по делото, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните свидетели, за да достигне до обосновано решение на спора; б/ длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички доказателства, без да ги тълкува едностранно и извадково; следва ли да прецени всички доводи на страните и представени доказателства и мотивирано да посочи на кои от тях основава приетата фактическа обстановка; в/ за задължението на въззивния съд по чл. 235, ал.2 ГПК да обоснове решението си върху приетите от него доказателства и закона. Втората група са материалноправни: а/ кои са елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС; б/ необходимо ли е владелецът да извършва непрекъснато сам действия, чрез които да изразява намерението си за своене на имота или е достатъчно да упражнява фактическа власт лично или чрез другиго, винаги когато пожелае, без да му се пречи; в/ необходимо ли е владелецът да извърши обявяване на намерението си за своене на имота или е достатъчно да извършва действия, които по естеството си сочат на това намерение. Ответницата С. Д. чрез пълномощника си адв. М. излага съображения за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск за урегулиран поземлен имот в [населено място]. Ищцата С. Д. е собственик по силата на договор за дарение от 1968г. на дворно място с полуразрушена кошара, съставляващо частта от имот с пл. № *, за която е отреден XІІ от квартал 34 по плана на с. Ал. В., цялото с площ от 867 кв.м., с неуредени сметки по регулация за 105 кв.м. От своя страна праводателката на ищцата се е легитимирала като собственик на имота, предмет на договора за дарение, с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение и наследство, издаден същата година. Тримата ответници се легитимират като собственици на процесния недвижим имот - ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 361 кв.м., по предходен план парцел *. за имот * от кв.267 с констативен нотариален акт от 2014г. за собственост по давност. Същата година ответникът Н. И. е дарил своята 1/3 ид.ч. на сестра си Ц. Г.. Ответниците са наследници на П. И. Г., който с нотариален акт от 1980г. е купил от ищцата С. Д., чрез РНС, дворно място от 490 кв.м., съставляващо парцел *-* в кв. 34 с неуредени сметки по регулация за 250 кв.м., заедно с построената едноетажна жилищна сграда на 58 кв.м. Правото на собственост на продавачката е установено с нотариално завещание от 11.12.1963г. на С. З. З. и нотариален акт на името на завещателя от 1922г. Този имот е съседен на процесния. Приетите две технически експертизи изясняват, че имот пл. № * по стар кадастрален план е голям имот и от него с регулационния план от 1967г. са обособени три парцела *, * и *; имотът на Седефка Д. по нотариалния акт от 1968г. е частта, включена в парцел *-*. По следващия кадастрален план от 1980г. от парцел *-* е образувана западната част на имот пл. № * с площ 351 кв.м., а от парцел *-* източната част на имот пл. № * с площ 239 кв.м. По регулационния план от 1984г. за имот пл. № * е образуван парцел *-* с площ 590 кв.м., като регулационните линии съвпадат с имотните. През 1990г. по искане на наследодателя на ответниците П. Г. е изменен кадастралния план на основание чл.32, ал.1, т.2 З. поради непълноти и грешки като от имот пл. № * са обособени два нови имота с пл. № * и * и парцелът е преотреден за двата имота - *-*,*. По разписен списък имот №* от 250 кв.м. е записан на ищцата, а имот пл. №* с площ 238 кв.м. е без записан собственик. С частично измнение на застроителния и регулационен план от 1996г. са одобрени попълването на кадастралната основа с образуването на двата имота, отреждането на парцела за двата имота и застроителния режим. Установява се от вещото лице в първата инстанция и от удостоверение на Отдел “УГКС” при Район Нови Искър, че дворищната регулация за новия УПИ *-*,* не е приложена в сроковете по §6, ал.2 и ал.4 ПР ЗУТ, поради което съгласно §8, ал.1 ПР ЗУТ отчуждителното действие на плана е прекратено. Кадастралната карта, одобрена 2012г., отразява ПИ № * с площ 350 кв.м. с идентификатор *** с площ 361 кв.м. В допълнителното заключение пред въззивния съд вещото лице конкретизира, че в кадастралния план от 1960г. имот пл. № * е с площ от 912 кв.м., а в разписния лист е предвиден за образуване на парцели * и * в кв. 34; като собственици са вписани първо С. З. З., а после ищцата. Дареният на ищцата през 1968г. парцел *-* включва собствени 762 кв.м. и придаваеми 105 кв.м. от север. Парцел *-* съдържа собствени 150 кв.м. от стар имот пл. № *, и придаваеми 250 кв.м. от съседен имот - видно от нотариалния акт на бащата на ответниците от 1980г. Събраните свидетелски показания от страна на ищцата установяват, че тя е ползвала имота чрез сина си и дъщеря си, които го посещавали 2-3 пъти годишно. Посочени са посещения на сина на ищцата през 2005 г., 2007 г. и 2008г., а на дъщерята в периода 2008-2010г. Според свидетелите между имота на ищцата и този на ответниците /продаден от ищцата на баща им през 1980г./ няма ограда по настояване на ответниците, които ползвали чешмата в имота на ищцата, а също с нейно съгласие садили зеленчуци. Отношенията между страните били добри до 2015 г., когато ответниците се снабдили с констативния нотариален акт за собственост на имота. В процесния имот има барака, в която синът на ищцата съхранява свои вещи, вкл. и селскостопански инвентар. Доколкото единият от свидетелите е син на ищцата, то съдът е ценил показанията при спазване нормата на чл.172 от ГПК, но не е намерил основание да не ги кредитира, понеже са обективни и отразяващи лични възприятия. Свидетелите на ответниците установяват, че баща им купил имот до църквата в [населено място],[жк], в който имот има къща и бараки. Те обработват мястото, засаждат зеленчуци от 1980г.; в последните години обработват само част от него; в къщата живее майката на ответниците, а те посещават имота, за да се грижат за нея. Свидетелите не знаят С. да има имот там. По отношение на тези показания съдът също не е намерил причина да не ги кредитира. При тези фактчески обстоятелства съдът е намерил иска за доказан и основателен. Имотът, притежаван от ищцата по договора за дарение от 27.09.1968г. включва изцяло процесния поземлен имот с идентификатор № 00357.5362.69 по действащата кадастрална карта. След посочената дата други правни субекти не са придобили собственически права по силата на деривативно правно основание. П. от ответниците възражение е за придобиване на оригинерно правно основание - давностно владение, считано от 1980г., на което са се позовали през 2014г. чрез снабдяване с констативен нотариален акт. Според съда не е установено ответниците да са осъществявали фактическа власт върху процесния имот за себе си - да са го държали лично или чрез другиго като свой, по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС. Наследодателят на ответниците е собственик на съседния имот - парцел *-* от кв. 34 по договор с ищцата от 1980г. /по кадастралната карта това е ПИ ***/, като между двата имот липсва ограда. Върху спорния имот обаче, ответниците не са извършвали трайни и непрекъснати въздействия в продължение на десет години, които да са могли да доведат до придобиване по давност. Според свидетелските показания до 2014г. имотът е ползван от майката на ответниците и от ответника Н. И. с разрешението на ищцата. А наличието на такова разрешение, дадено изрично или с конклудентни действия, сочи на липса на своене от страна на тримата ответници. Те са осъществявали фактическа власт върху имота на ищцата като са го обработвали и са ползвали чешмата в него с нейно съгласие, което означава че са държатели по смисъла на чл.68, ал.2 от ЗС. Този извод се подкрепя от установеното, че в периода 2005г. - 2010г. синът и дъщерята на ищцата са посещавали имота по различни поводи и в различно време в присъствието на майката на ответниците, без някой от ответниците да им противопостави намерението си да свои спорния имот по някакъв начин - било вербално, било чрез недопускане в имота. А липсата на ограда между имотите се дължи на молбата на ответниците да ползват чешмата в двора на ищцата. Вярно е, че свидетелите на ответниците сочат, че майка им ползва целия заграден имот /както собствения, така и този на ищцата/, но липсва обективирано намерение пред собственика, че имотът на ищцата се държи като свой. Доводите, че показанията на свидетелите на ищците сочат само на изолирани и спорадични посещения в имота, съдът е намерил за неоснователни. Счел е, че показанията са взаимно допълващи се. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първата група процесуални правни въпроси се базират на оплакванията, че съдът не е извършил съпоставка на противоречиви доказателства - документи за собственост, които според жалбоподателите касаят един и същи имот, с който ищцата се е разпоредила изцяло, както и че неправилно са ценени свидетелските показания като съдът е дал вяра на заинтересовани свидетели, а е пренебрегнал тези на безпристрастните свидетели. Така формулираните въпроси не обуславят достъп до касационен контрол в случая. Съдът е извършил преценка на доказателствата, както го задължава закона и съобразно установената практика на ВКС. Посочил е защо дава вяра на свидетелите на ищцата. Освен това, в случая доказателствената тежест за установяване на основанието придобивна давност е на ответниците, а за ищцовата страна е достатъчно само да внесе съмнение и да разколебае твърденията на ответниците, което е сторено успешно. Съдът е признал, че фактическата власт се упражнява от ответниците, но е отрекъл тя да има характеристиките на владение, което е решаващо за изхода на спора. Доводите, че ищцата се е разпоредила изцяло с притежаваните части от бившия имот пл. № 2685, така че имот, който да е останал нейна собственост, не съществува, са развити за първи път в писмената защита на ответниците пред въззивния съд; такава теза не е застъпена в отговора на исковата молба, а и същата не кореспондира с данните по делото. Както от документите за собственост, така и от приетите експертизи, става ясно че ищцата притежава частта от имот пл. №*, за която е отреден парцел *-*, по силата на договора за дарение от 1968г. и с тази част тя не се е разпореждала. Частта от същия имот, за която е бил отреден парцел *-* тя е притежавала по завещание и с нея се е разпоредила в полза на бащата на ответниците. Вследствие на извършените регулационни промени, понастоящем първата част съставлява спорния ПИ ***, а купената от бащата на ответниците част съставлява съседния ПИ ***. И именно поради съзнанието, че това са два различни имота /макар и без ограда помежду си/ и че за първия ответниците не разполагат с документ за собственост, те са се снабдили с констативния нотариален акт от 2014г. Твърденията в отговора на ответниците, че приживе баща им е платил имота на ищцата, но е починал преди оформяне на сделката, са останали недоказани. Материалноправните въпроси, поставени от жалбоподателите, касаят фактическия състав на чл.79 ЗС; необходимостта владелецът да извършва непрекъснато действия, чрез които да изразява намерението си за своене, както и необходимостта владелецът да обяви намерението си за своене на имота. Следва да се посочи, че във връзка с тези въпроси липсват конкретни оплаквания в жалбата. Оплакванията са свързани с направената от съда преценка на доказателствата, а нейната правилност не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Поставените правни въпроси имат своето утвърдено разрешение в съдебната практика и въззивният съд не се е отклонил от нея. Няма съмнение, че владелецът не е длъжен да извършва постоянно и непрекъснато въздействие върху вещта, а и въззивният съд не е поставил такова изискване. По третия въпрос - владелецът е нужно да демонстрира намерение за своене когато фактическата му власт е започнала като държане и той иска да установи преобръщане на държането във владение. В този смисъл са и мотивите на Софийски градски съд. Приложеното Решение № 262 от 29.11.2011г. по гр.д. № 342/2011г. на II г.о. не е относимо за настоящия случай, защото разглежда хипотеза на придобита фактическа власт върху чужд имот при липса на правно основание, т.е. фактическа власт, която съставлява владение. В същия смисъл е и Решение № 2 от 11.04.2019г. по гр.д. № 1117/2018г. на II г.о., което се позовава на предходното и приема, че презумпцията на чл.69 ЗС е приложима когато фактическата власт по естеството си представлява владение от момента на установяването й. В настоящия случай съдът е приел, че фактическата власт е започнала със съгласие на собственика и представлява държане в момента на установяването й, така че е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението, за да започне да тече придобивна давност. Следователно, противоречие с посочените актове липсва. Основанието очевидна неправилност не се съзира пряко от мотивите на съда - липсва съмнение някой от изводите да е направен при явно нарушение на правилата на логиката, на закона или да е допуснато особено тежко процесуално нарушение. Предвид горното, допускане на касационно обжалване следва да бъде отказано. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.