Определение № 41 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3680/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Д. срещу определение № 9587 от 20.06.2024 г. по гр. д. № 5760/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 16196 от 15.04.2024 г. по гр. д. № 65498/2022 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по първоинстанционното дело пред общия съд и същото е изпратено по компетентност на Административен съд – София град. То е образувано по предявени от М. И. Д. искове за отмяна като незаконосъобразна на заповед № 0270/19.08.1994 г. на Командира на ІІІ радиотехнически полк от състава на Втора дивизия ПВО, Поделение 32460, [населено място]; за възстановяване на свръхсрочна служба в Поделение 18770 и за заплащане на обезщетение в размер на 36 брутни заплати за сержант, които искове са предявени повторно поради унищожаване на първоначално образуваното пред общия съд дело, ведно с решението по него, и невъзможност за възстановяването им по реда на чл. 94 от Правилника за администрацията на съдилищата (ПАС). Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт е неправилен поради допуснати нарушения на процесуалните правила и като такъв моли да бъде отменен, а делото – върнато на районния съд за разглеждане по същество от стадия на първо съдебно заседание. Твърди, че относимият процесуален закон са отменените ЗАП и ГПК, действали по време на постановяване на процесната заповед № 0270/19.08.1994 г. и постановеното решение № 9426/09. 07. 1999 г. по гр. д. № 01068/1996 г. на Софийски районен съд, 64 състав, унищожено и невъзстановено по реда на чл. 94 ПАС. Поради това счита, че приложимият ред е съществувалият през 1994 г. – 1999 г., съществуващ и сега – гражданският по ГПК, като само така счита, че ще може да се гарантира правната сигурност и стабилност. Поддържа също, че ако се промени подсъдността от гражданската на административната, каквото е даденото разрешение от въззивния съд, ще бъде постановен един недопустим съдебен акт според разясненията в ТП № 1/29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС и ОСС на І и ІІ колегии на ВАС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба касаторът Д. поставя въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: 1. „Допустимо ли е да се променя подсъдност при „ново“ по смисъла на чл. 94, ал. 7 ПАС предявяване на искова претенция, поради изгубено или унищожено съдебно решение?“ и 2. „Длъжен ли е съдът, произнесъл унищожен съдебен акт преди изтичане на срока му за съхранение, да разглежда делото при ново предявяване на иска?“. По горепосочените въпроси релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Последната се изразява също така, според касатора, в това, че атакуваното определение противоречи на ТП № 1/29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС и ОСС на І и ІІ колегии на ВАС, тъй като ако делото се изпрати по подведомственост на административния съд, който счита за некомпетентен съд, ще бъде постановен един недопустим съдебен акт. Ответникът по частната жалба – Военно формирование 22800 -София, е депозирал отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с искове на М. И. Д. за отмяна на заповед № 0270/19.08.1994 г. на Командира на ІІІ радиотехнически полк от състава на Втора дивизия ПВО, Поделение 32460, [населено място], за възстановяване на свръхсрочна служба в Поделение 18770 и за заплащане на обезщетение в размер на 36 брутни заплати за сержант, като исковете са предявени повторно при условията на чл. 94, ал. 7 ПАС, поради невъзможност за възстановяване на предходно постановено съдебно решение по предходно водено дело (унищожено), поради което държавна такса не се дължи. Ищецът – настоящ касатор е поддържал, че между страните е налице влязло в сила решение по гр. д. № 01068/1996 г. на СРС, 64 състав, с което исковете са уважени, но тъй като не разполага с постановения съдебен акт, е поискал възстановяване на делото по реда на ПАС. Въззивният съд е посочил, че с влязло в сила определение № 20015572 от 22.02.2022 г. на СРС по д. №01068/1996 г. е отхвърлено искането на М. И. Д. за възстановяване на решение по гр. д. № 01068/1996 г. на СРС, 64 състав, в частта относно произнасянето по иска срещу Поделение 22800-МО за отмяна на заповед №270/19.08.1994 г. на Командира на Поделение № 32460-Ямбол и по иска за възстановяване на свръхсрочна служба, поради недостатъчно доказателства за съдържанието на акта и правораздавателната воля на съда. От гореизложеното обстоятелство и от необходимостта да установи трудов стаж, с оглед предстоящо пенсиониране, ищецът извежда правния си интерес от повторното предявяване на исковете, без да дължи държавна такса в хипотезата на чл. 94, ал. 7 ПАС. СГС е намерил, че предмет на предявените искове е индивидуален административен акт, който на основание чл. 128, ал. 1, т. 1 АПК подлежи на обжалване по реда на АПК пред административния съд. Посочил е, че оспорваната заповед № 0270/19.08.1994 г. (процесният административен акт) е издадена при действието на ЗВВСНРБ, отм. с §14, т.1 ДР ЗОВСРБ, обн. ДВ. бр. 112 от 27.12.1995 г., в сила от 28.02.1996 г., и че с чл. 131 ЗОВСРБ (отм.) е предвидена възможността за обжалване на дисциплинарното наказание по ЗАП, а впоследствие по реда на АПК. Подчертал е, че в този смисъл е и сегашната редакция на чл. 251 ЗОВСРБ, в сила от 12.05.2009 г., според която заповедта за налагане на дисциплинарно наказание на военнослужещ може да се обжалва пред съответния административен съд по реда на АПК. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на ищеца за компетентност на СРС като съд, разгледал първоначалните искове по унищоженото дело, предвид наличието на изрично предвиден законов ред за оспорване на административните актове и с оглед на това, че именно съдържанието на постановения съдебен акт от общия съд е неустановено и невъзстановено по реда на чл. 94 ПАС. При тези решаващи правни аргументи е счел спорът за подведомствен на административните съдилища, а не на общите такива. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение приема, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол. Поставените от касатора въпроси, касаещи подведомствеността на повторно заведен спор поради унищожаването на делото по първия, идентичен, спор по правилата на ПАС и невъзможността да бъде възстановено на основание чл. 94 ПАС, респективно запазва ли се подведомствеността такава, каквато е била по първото, унищожено, дело, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното въззивно определение. Въззивният съд е разсъждавал за унищоженото гр. д. № 01068/1996 г. на СРС, 64 състав поради изтичане на сроковете за съхраняването му според правилата на ПАС и за влязлото в сила определение № 20015572 от 22.02.2022 г. на СРС по д. №01068/1996 г., с което е отхвърлено искане за възстановяване на решението по унищоженото дело по реда на чл. 94 ПАС, само с оглед обосноваване на правния интерес на ищеца – касатор от предявяване на исковете за отмяна като незаконосъобразна на процесната заповед за освобождаване от свръхсрочна военна служба и за възстановяване на военнослужещия на последната, както и на тяхната допустимост. По отношение на решаващия си правен аргумент за подведомственост на новопредявените искове на административните, а не на общите, съдилища, той е изходил от действащите към момента на предявяването им процесуални правила, а именно на чл. 251 ЗОВСРБ и на чл. 128, ал. 1, т. 1 АПК, определящи за компетентен да ги разгледа административният съд по реда на АПК. Тези правила са били приложими и по предходните редакции на специалния закон, посочени в атакуваното определение, като административно процесуалният ред е въведен от 28.02.1996 г., първоначално по ЗАП (отм.), още преди създаването на административните съдилища през 2006 г., а след това по АПК. Следователно, без значение според въззивния съд е подведомствеността на унищоженото и невъзстановено дело, спрямо която е бил приложим друг процесуален закон, действал към момента на подаване на исковата молба по него. От значение е намерил, че е действащият към подаване на втората (настоящата) искова молба процесуален закон, който определя подведомственост на създадените след приключване на унищоженото дело, административни съдилища. Поради това по горепосочените въпроси, поставени от касатора, въззивният съд въобще не е разсъждавал и не е отговарял на тях, за да достигне до извода си за неподведомственост на конкретния спор на общите съдилища. Освен общото основание, по въпросите на касатора не е осъществено и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като процесуалните норми, определящи подведомствеността на процесния спор са достатъчно ясни и недвусмислени и не се нуждаят от тълкуване. Същото се отнася и до нормата на чл. 94, ал. 7 ПАС, според която когато изгубено дело не е възстановено поради това, че събраните материали са недостатъчни, и бъде заведено отново, не се събират повторно държавни такси. Тази норма създава облекчение единствено относно задължението за внасяне на държавна такса по новозаведеното дело, но не касае и не би могла да засяга уредената в процесуалните закони подведомственост и подсъдност на исковете. Поради неосъществяване на наведените общо и допълнително основания по поставените от касатора въпроси, по последните не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Не е налице и релевираната очевидна неправилност, свеждаща се само до квалифицирани състави на неправилност (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила,гарантиращи обективно,безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти). Такива пороци на въззивното определение не са осъществени. Не съставлява очевидна неправилност в гореизложения смисъл соченото от касатора противоречие с ТП № 1/29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС и ОСС на І и ІІ колегии на ВАС, дори такова противоречие действително да беше осъществено. Обжалваният съдебен акт – предмет на касационната проверка не е недопустим като постановен от некомпетентен съд, доколкото е по въпроса за подведомствеността на спора и е постановен от сезирания съд, изцяло в съответствие с чл. 118 ГПК. Обстоятелството дали бъдещият съдебен акт, които би постановил административният съд по съществото на предявените искове, ще е допустим, е извън дължимата проверка по настоящото частно касационно производство, а именно досежно него е въведеното от касатора противоречие с горепосоченото тълкувателно постановление. Водим от горното, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение