Определение № 730 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 53/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1187/07.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 556/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него е оставено в сила решение № 5584/01.12.2010 г. по гр. дело № 18/2005 г. на Софийския градски съд, в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Й. И. С., на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата 19 152 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от това, че без правно основание през периода 27.12.1999 г. – 27.12.2004 г. е ползвал недвижим имот, собственост на ищеца, както и на основание чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.), сумата 1 788 лв., представляваща разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответниците по касационната жалба – ищецът Й. И. С. и привлеченото трето лице – помагач на ответника-касатор – С. община, не са подали отговори на жалбата в срока за това. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) за (не)упражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решенията на поземлените комисии (ПК, респ. на общинските служби по земеделие и гори (ОСЗГ) и на общинските служби по земеделие (ОСЗ)) при разглеждането на искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД, във връзка с възстановена собственост върху имоти по реда на ЗСПЗЗ; и 2) за липсата на доклад по делото, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания за това кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта за доказване на тези факти. По отношение и на двата правни въпроса, касаторът поддържа наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като в тази връзка се обосновава противоречие между обжалваното въззивно решение и следните, представени (в преписи), решения на ВКС: решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – досежно първия правен въпрос, и решение № 886/13.12.2010 г. по гр. дело № 1553/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС – досежно втория правен въпрос. Първият процесуалноправен въпрос е включени в предмета на спора по делото, обусловящ е правните изводи на въззивния съд и неговото разрешаване е от съществено значение за изхода спора по делото. Предявеният по делото иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е основан на твърденията на ищеца, че по силата на решение № 2424/03.06.1999 г. на ПК-Д., той е собственик на процесния недвижим имот, както и че последният е владян и ползван без основание от касатора през процесния период. Още пред първоинстанционния съд жалбоподателят-ответник е направил възражение за нищожност на посоченото решение на ПК-Д. и изрично е поискал извършването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху него, като се е позовал в тази връзка на разпоредбите на чл. 2, т. 4 и чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. С въззивната си жалба касаторът е направил изрично оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил този косвен контрол. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички доказателства и установяващите се от тях обстоятелства по делото, включително относимите към посоченото възражение на ответника-касатор и правните норми от ЗСПЗЗ, на които той се е позовал. За да уважи предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение и че през процесния период ищецът е бил собственик на процесния имот по силата на влязлото в сила решение на поземлената комисия, но без в тази връзка да е обсъдил възражението и доводите на касатора срещу това решение, както и оплакването му във въззивната жалба за неупражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху него от първоинстанционния съд. От горното следва, че първият процесуалноправен въпрос представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. И в трите представени (в преписи) в тази връзка от касатора – решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е прието, че когато в производство по иск по чл. 59 от ЗЗД е спорен преюдициалният въпрос относно правото на собственост върху недвижим имот, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ, съдът следва да осъществи косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване собствеността върху имота, което легитимира ищеца по делото като собственик. Видно от горното, въззивният съд е решил първия изведен от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с тези три решения на ВКС. Поради това, и тъй като едното от тези три решения – решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – е постановено по реда на чл. 290 от ГПК от 2007 г., а останалите две – решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., то са налице и допълнителните основания, както по т. 1, така и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос, изведен от касатора (в този смисъл – относно правната квалификация и наличието на тези допълнителни основания, виж и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Вторият процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на касатора, по никакъв начин (включително с въззивната жалба) не е бил повдиган по делото пред двете съдебни инстанции по съществото на спора. Поради това, този втори въпрос, нито е бил включен в предмета на спора, нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд. Той не е и от значение за изхода на делото, тъй като, видно от формулировката му, този втори процесуалноправен въпрос очевидно е по приложението на чл. 146 от ГПК от 2007 г. (установяваща задължителното съдържание на писмения доклад на първоинстанционния съд по делото), а производството пред първата и въззивната съдебни инстанции по настоящото дело се е развило по реда на отменения ГПК от 1952 г., – съгласно § 1, ал. 1 и § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г. С оглед на това, вторият процесуалноправен въпрос, изведен от касатора, не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Дори и да са приеме, че постановката на този втори процесуалноправен въпрос визира приложението на чл. 108, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) (установяваща задължението на съда в първото заседание да извърши устен доклад по делото), респ. дори и да се приеме, че този правен въпрос представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, то по отношение на него не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това е така, защото с посоченото в тази връзка от жалбоподателя, решение № 886/13.12.2010 г. по гр. дело № 1553/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК е разрешен процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 145 и чл. 146 от ГПК от 2007 г., а не по приложението на чл. 108, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.). Тъй като между процесуалните норми на чл. 146 от ГПК от 2007 г. и на чл. 108, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) е налице съществена разлика относно изискванията за извършването на доклад по делото от съда, то между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение не би могло да бъде налице противоречие по смисъла на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като с тях са разрешени различни процесуалноправни въпроси (в този смисъл – също т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По тези съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по втория изведен от касатора процесуалноправен въпрос. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, само по процесуалноправния въпрос за (не)упражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решенията на поземлените комисии (ПК, респ. на общинските служби по земеделие и гори (ОСЗГ) и на общинските служби по земеделие (ОСЗ)) при разглеждането на искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД, във връзка с възстановена собственост върху имоти по реда на ЗСПЗЗ, който правен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, първото от които е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а останалите две – по реда на отменения ГПК от 1952 г. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 383.04 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение