Определение № 3098 от 25.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2549/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. „Гал Трейд 08“ ООД чрез адв. В. Н. обжалва определение № 2312 от 17.09.2024 г. по в.ч.гр.д. 2548/23 г., САС, 10 състав, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането му за връщане на внесена държавна такса. Излага съображения относно липсата на дължимост на държавна такса, по евентуално съединените искове. Позовава се на практика, изложена в определение № 2312 от 17.09.2024 г. по ч.гр.д. 2548/23 г. ,САС. Счита, че указанията за това дали поддържа иска, няма как да бъдат поддържани, тъй като евентуалните искове не подлежали на разглеждане, след като главният иск бил уважен. Освен това било налице процесуално нарушение, конкретно на нормата на чл. 72, ал. 1 от ГПК, която не подлежала на интерпретация, тъй като внасянето на процесната такса било направено след разделяне на обективно съединени искове. Излага съображения, че липсват различни интереси, които да бъдат защитавани, двата иска произтичали от един договор, ако по някаква причина главният конститутивен иск за удовлетворяване на ищеца в натура бил с негативен изход, правата на ищеца по този договор да бъдат с присъждане на неговата парична равностойност. Излага съображения, че към завеждане на исковата молба, с която били предявени обективно евентуално съединение на искове и образувано т.д. 757/2009 г., СГС, VI-7 състав, не била дължима посочената такса. Моли да се отмени определението на САС, както и определението на СГС и вместо това да се постанови друго, с което искането му бъде уважено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси: Дължи ли се втора държавна такса и по обективно съединени, в условията на евентуалност иск за защита на един интерес, наред с внесената вече такса по главния иск? Излага съображения за наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Излага съображения за недължимост на внесената държавна такса и поради това наличие на предпоставки за връщането й. Позовава се на определение № 143 от 23.02.2010 г. по ч.т.д. 912/2009 г., ВКС, II ТО. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване от страна, легитимирана да обжалва същия и в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК, срок. С обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с една искова молба са предявени при условията на обективно евентуално съединение на искове, иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Производството по исковете е било разделено, на основание чл. 210, ал. 2 от ГПК като по всеки от исковете било образувано самостоятелно дело. По всяко дело съдът бил дал възможност и ищецът бил отстранил нередовностите на исковата молба, като бил изпълнил указанията за внасяне на държавна такса. Конкретно по делото, образувано по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД бил внесъл държавна такса. Делото, образувано по иска с правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, било приключило с позитивен за ищеца резултат, съответно не било настъпило условието за разглеждане на евентуалния иск. Държавната такса била внесена по образувано дело и била дължима, не представлявала недължимо платена по смисъла на чл. 4 б от ЗДТ. Основателността за събиране на държавната такса била определена с влязло в сила определение, с което е дадена възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба като представи доказателства за внесена държавна такса по иска с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 3 от ЗЗД, което не можело да се преразглежда. Въззивният съд изрично е подчертал, че при така така предявените искове, всеки от тях защитава различен материален интерес, което изисквало внасяне на държавна такса по всеки от исковете. Допускането на касационно обжалване на определения, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Следва да се приеме, че посоченото определение, с което е отказано връщане на държавна такса, с оглед тълкуването в Тълкувателно решение 5 от 12.07.2018 г. по тълк.5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е акт, подлежащ на обжалване по посочения ред. Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос не представлява правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. В този правен въпрос се съдържа тезата на касатора, че липсват различни интереси, при предявяване на обективно съединените искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, евентуално при отхвърляне на иска с правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, да се върне частично внесената цена, представляваща уговорена първа вноска, на основание чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД. Така формулираната теза е отречена от въззивния съд, като изрично е прието, че е налице защита по всеки иск с различен интерес, предвид защитата на различните материални блага. Тази позиция на въззивния съд е защитима с оглед предмета на всеки от исковете и целеният резултат, като предмет на исковата защита са различни материални права. Поради това е прието, че в случая когато се защитават две отделни материални блага, предмет на исковите претенции, е налице приложение на чл. 72, ал. 2 от ГПК. Съгласно тази норма е прието, че по всеки от исковете, макар и съединени при условията на евентуалност се дължи отделна държавна такса. Поради това поставеният правен въпрос не може да е обуславящ изхода на даденото от въззивния съд разрешение и с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Не може да се приеме, че е налице и допълнително основание, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както сочи касаторът, противоречие с разрешението с определение № 143 от 23.02.2010 г. по ч.т.д. 912/09 г., II ТО на ВКС. Разрешението относно държавната такса в посоченото определение е относно различен въпрос - внесена в повече държавна такса по частна жалба. Поради това не може да се разкрие наличие на разрешение в отклонение от трайната практика на ВКС и съответно липсва допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Освен това при постановяване на определението, въззивният съд не се е отклонил от задължителното тълкуване на чл. 4 б от ЗДТ, изразено в т. 10 от Тълкувателно решение 5 от 12.07.2018 г. по тълк.5/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение на връщане подлежат недължимо платените държавни такси, като това са тези държавни такси, които са внесени, но не е образувано исково или охранително производство или ищецът е внесъл такса, въпреки че е бил освободен от заплащането й, както и надвзети такси. Разяснено е, че това са недължимо платени такси, без да има основание за това съгласно чл. 3 от ЗДТ, поради това подлежат на връщане. В случая въззивният съд е приел, че държавната такса се дължи и по евентуално съединени искове, тя е била дължима към момента на депозиране на исковата молба и не може да се приеме, че е осъществена някоя от посочените хипотези в тълкувателното решение, за да подлежи на връщане внесена държавна такса. Въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от задължителното тълкуване на чл. 4 б от ЗДТ. Поради това е изключено наличието на основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България