Определение № 2526 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2021/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] /ББР/ срещу въззивно решение № 634 от 15.05.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 2927 по описа на съда за 2022 г., с което след обезсилване на първоинстанционно решение № 260538 от 27.01.2022 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 895 по описа на съда за 2019 г., производството по делото е прекратено, като постановено по недопустим иск и е върната исковата молба, по която същото е образувано, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. Оспорва се изводът на съда, че след като исковата молба, с която е предявен искът по чл. 135 от ЗЗД, е подадена след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност на ответника „БУЛАРКО“ АД /н./, то не би могло да се приеме, че се касае за П. иск, за предявяването на който тече някакъв различен срок от този по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, още повече, че като съищец по делото е конституиран и постоянният синдик на дружеството. Оспорва се и изводът на съда, че правният ефект от уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД би бил именно този, визиран в чл. 649, ал. 1 ТЗ, т.е. - връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността и откриване на възможността за осребряването му от синдика в производството по несъстоятелност /а не по реда на ГПК от съдебен изпълнител/, при което от ефекта на отмяната и обявяването на относителната недействителност ще се ползват всички кредитори на „БУЛАРКО“ АД /н./, а не само банката – ищец.

Касаторът настоява, че процесният иск е такъв по чл. 135 ЗЗД във вр. с чл. 124, ал. 3 от ГПК, като целта му е да бъде обявена относителна недействителност на процесната сделка само спрямо ищеца. Твърди се, че предявеният иск не съдържа фактически твърдения и петитум, съответстващи на специалната уредба на чл. 649 ТЗ относно П. иск, свързан с производството по несъстоятелност, както и че същият не е основан и на накърняване на масата на несъстоятелността. Сочи се, че искът не е насочен към попълване на масата на несъстоятелността, не е свързан с имуществено право от същата и няма действие по отношение на останалите кредитори в несъстоятелността.

Касаторът намира за напълно погрешен извода на САС, че правният ефект от уважаване на иска по 135 ЗЗД ще е връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността и откриване на възможност за осребряването му в производството по несъстоятелност. Твърди, че процесният имот нито е включен в масата на несъстоятелността, нито ще се върне в нея, тъй като с определение на САС, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ, на ищеца е разрешено продължаването на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот, за което е образувано и изпълнително дело. Според касатора при уважен П. иск по чл. 135 ЗЗД, доколкото недействителността не е абсолютна, реализацията на процесния имот ще се осъществи по реда на ГПК от съдебен изпълнител, като получената цена ще послужи за удовлетворяване само на кредитора – ищец.

Иска се отмяна на обжалваното решение, с всички произтичащи от това законови последици, претендират се разноски.

В приложено към касационната жалба на този касатор изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставят въпросите:

„1. Допустимо ли е подаването на искова молба по чл. 135 от ЗЗД, във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, от отделен кредитор, след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност, срещу трети недобросъвестни лица, договаряли с длъжника за който е открито производство по несъстоятелност, включително и когато тези искове обуславят необходимото другарство на несъстоятелния контрагент, при допуснато от съда по несъстоятелността продължаване на започнато преди откриването на производството по несъстоятелност принудително изпълнение по ГПК върху процесния имот, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ.

2. Би ли могло да се приеме, че искова молба по чл. 135 от ЗЗД, във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, подадена от отделен кредитор, след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност, е П. иск, за предявяването на който не се прилага срокът по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, а общият 5 годишен давностен срок?

3. Какъв ще е правния ефект от уважаването на иск по чл. 135 от ЗЗД, при условие, че се иска обявяване на относителна недействителност на сделката само спрямо ищеца, че иска не е основан на твърдения за накърняване на масата на несъстоятелността и че успешното провеждане на иска по никакъв начин няма да се отрази върху нея?

4. Допустимо ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на делото, повторно да се произнесе по въпроса за допустимостта на иска, след като въпроса вече е решен от същия по степен съд - САС, с влязло в сила определение. Нарушава ли се принципа за процесуална икономия в този случай ?“

Според касатора тези въпроси са предмет на спора в обжалваното решение на САС и са от значение за изхода на делото. Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в изложения в касационната жалба смисъл, въпреки че е констатирал, че въпросът досежно допустимостта на иска е обследван по реда на чл. 274 и сл. ГПК в предходно, приключило пред САС частно производство, в което предявеният иск е приет за допустим. Излага се също, че за да достигне до необоснования си извод за недопустимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД във връзка с чл.124, ал. 3 от ГПК, въззивният съд напълно е пропуснал да обсъди обстоятелството, че с определение № 3640/08.11.2017 г., ТО, 11 състав на САС, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ е разрешил на ищеца продължаване на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот, за което е образувано изп. дело № 20158580401325 по описа на ЧСИ У. Д., peг. № 858 на КЧСИ, преместено за продължаване на действията под № 20218440402186 при ЧСИ С. Я., peг. № 844.

Като се цитират разрешенията, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. относно действителния смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че поставените от касатора въпроси са от значение за точното прилагане на закона, защото разглеждането им ще допринесе за осъвременяване на създадената съдебна практика, с оглед настъпили промени в законодателството, както и за развитието на правото, поради непълнота и неяснота в правната уредба, касаеща допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД, предявен по общия ред с приложима 5-годишна давност за предявяването му, срещу длъжник, спрямо който е открито производство по несъстоятелност, в хипотезата, в която се иска обявяване на относителна недействителност на сделката само спрямо ищеца, искът не е основан на накърняване на масата на несъстоятелността, предявен е срещу трети недобросъвестни лица, договаряли с длъжника, за който е открито производство по несъстоятелност, но поради естеството на иска последният се явява необходим другар на тези трети лица и съда по несъстоятелността, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ, е разрешил на ищеца продължаване на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот. В подкрепа на твърденията на касатора за допустимост на предявения иск се цитира решение № 57/19.07.2010 г., по реда на чл. 290 ГПК, постановено по т.д. № 695/2009 г., решение № 344 от 24.01.2019 г. по т.д. № 38/2018 г. на ВКС, Второ т.о. и определение № 704 от 29.11.2019 г. по ч.т.д. № 2081/2019 г. на ВКС, Второ т.о.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, обосновавана от касатора с твърдения, че предявеният иск е с правно основание чл. 135 от ЗЗД във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, налице са всички изискуеми предпоставки за успешното упражняване на правото на иск по чл. 135 ЗЗД, като в исковата молба не се съдържат никакви твърдения за увреждащ характер на оспорваната сделка по отношение масата на несъстоятелността. Според касатора неправилно обаче съдът счита, че се касае за предявен иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД. Сочи се, че неправилната правна квалификация, дадена от САС, съставлява нарушение на материалния закон. Според касатора, излизайки извън пределите, определени с исковата претенция, съдът нарушава и диспозитивното начало на гражданския процес, нарушено е процесуалното правило на чл. 6, ал. 2 ГПК, което е пряко установимо и това нарушение е забележимо, без да се налага разглеждане на казуса по същество.

Ответниците по тази жалба „БУЛАРКО“ АД /н./, П. И. Р. и И. П. П. – ответници по иска, в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски.

Подадена е и касационна жалба от „БУЛАРКО“ АД /н./, срещу същото решение в частта му, с която не е уважена претенцията за присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на „БУЛАРКО“ АД /н./ на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /стр. 5, абз. първи от решението/. Излага се, че решението не съдържа изричен отхвърлителен диспозитив в този смисъл, какъвто обаче и не бил необходим, за да подлежи на обжалване, в какъвто смисъл се цитира определение на ВКС. Излагат се оплаквания, че в тази му част решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на процесуалния закон. Иска се отмяната му в обжалваната част и осъждането на ищеца в производството да заплати на процесуалния представител на „БУЛАРКО“ АД /н./ адв. В. С. от САК, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1, т. 2 на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата по делото за трите съдебни инстанции. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в тази жалба се формулира въпросът „Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. по отношение на юридически лица?“ По този въпрос се сочи практика на ВКС, която според жалбоподателят е противоречива и част от която, също според него е неправилна, и следва да бъде изоставена или да не бъде споделена, респ. – да бъде предотвратено прилагането й от първостепенните и въззивни съдилища, поради което според касатора е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по тази жалба „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД намира същата за недопустима, а по същество – за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба на ищеца „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Жалбата, подадена от адв. С., но от името на ответника „БУЛАРКО“ АД /н./, срещу въззивното решение в частта му, с която мълчаливо не е уважена претенцията му за присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /стр. 5, абз. първи от решението/, независимо от това как е именувана, по същество има характер на молба с основание чл. 248, ал. 1 от ГПК - за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, по която компетентен да се произнесе е съдът, който е постановил решението. В отлика от отменения ГПК, сега действащият процесуален закон не урежда самостоятелно обжалване на решението в частта му за разноските. Същото в тази му част подлежи само на допълване или изменение по реда на чл. 248 от ГПК, и само постановеният в това производство съдебен акт /определение/, който го и завършва, подлежи на самостоятелно обжалване. При изложеното след произнасянето на касационния състав по жалбата на „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД по реда на чл. 288 от ГПК, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по молбата за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, именувана от жалбоподателя адв. С. /претендирайки възнаграждение по чл. 38 от ЗА, което следва да се присъди нему, а не на лицето, което представлява, процесуалният представител с подаването на същата жалба защитава свое лично право, а не такова на представляваната от него страна в процеса/, „касационна жалба“.

По жалбата на ищеца „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД:

За да стигне до крайните си изводи относно недопустимостта на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че предявеният от касатора иск е недопустим, поради следното:

Прехвърлителят на имота по процесната атакувана сделка - „Буларко“ АД е обявен в несъстоятелност, а производството по несъстоятелност е открито с решение № 1948/11.08.2017 г. по т.д. № 5837/2016 г. на САС, което е влязло в сила на 29.12.2017 г. Според чл. 649, ал. 1 и 2 ТЗ, отменителните искове по чл. 645, 646 и 647, както и тези по чл. 135 ЗЗД, свързани с производството по несъстоятелност, за да са допустими следва да са предявени в едногодишен срок от откриването му, съответно от обявяване на решението по чл. 632, ал. 2 ТЗ. Според въззивния съд при положение, че исковата молба на банката е депозирана в СГС на 21.01.2019 г., изводът е, че тя е подадена извън преклузивния едногодишен срок по чл. 649 ТЗ, поради което производството по делото е било недопустимо и е следвало да се прекрати, а не да се решава с акт по същество.

Според съда от твърденията на банката в исковата й молба става напълно ясно, че вземанията й във връзка с които се предявява искът по чл. 135 ЗЗД произтичат от договори за банков кредит, сключени между нея и „Буларко“ АД, но поради неизпълнението на които от страна на длъжника, тя се е снабдила с изпълнителни листове, като обаче впоследствие това акционерно дружество е било обявено в несъстоятелност, за което са изложени факти, видни от вписванията по партидата на търговеца в регистъра /ТРРЮЛНЦ/, воден от Агенция по вписванията. Още повече, че не е спорно между страните по делото, че вземанията на банката-ищец по договорите за банков кредит, за вземанията от които е предявена исковата претенция по чл. 135 ЗЗД, са предявени и приети в производството по несъстоятелност, открито за „Буларко“ АД. Това следва и от приложените към исковата молба документи от самия ищец.

Следователно и доколкото, според съда, исковата молба по чл. 135 ЗЗД е подадена след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност за „Буларко“ АД, то не би могло да се приеме, че се касае за П. иск, за предявяването на който тече някакъв различен срок от този по чл. 649, ал. 1 ТЗ, още повече, че като съищец по делото е конституиран и постоянният синдик на дружеството П. К. /чл. 649, ал. 3 ТЗ/. Това е така, защото правният ефект от уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД в тази фактическа обстановка, би бил именно този, визиран в чл. 649, ал. 1 ТЗ, т.е. връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността и откриване на възможността за осребряването му от синдика в производството по несъстоятелност /а не по реда на ГПК от съдебен изпълнител/, при което от ефекта на отмяната и обявяването на относителната недействителност на атакуваната сделка, ще се ползват всички кредитори на „Буларко“ АД /н./, а не само „ББР“ АД /сега ЕАД/.

Ето защо според въззивния съд се налага категоричен извод, че се касае за П. иск по чл. 135 ЗЗД за попълване масата на несъстоятелността, който обаче е предявен извън преклузивния едногодишен срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, поради което и се явява недопустим, в какъвто смисъл е цитирана и съдебна практика - решение № 344/24.01.2019 г. по т.д. № 38/2018 г. на ВКС, ТК, 2 т.о., постановено според съда при сходна фактическа обстановка.

Настоящият касационен състав намира, че по жалбата на „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно. Изложените от касатора оплаквания в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност - поради дадена от въззивния съд неправилна правна квалификация на иска, което според касатора съставлява нарушение на материалния закон и на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, не сочат наличието на такава, така както белезите на същата са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция, и изискващи възможност за установяването ѝ при обикновен прочит на мотивите и диспозитива на съдебния акт, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и на постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. Всички оплаквания на касатора в тази им част са относими към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. На свой ред, произнасянето по изтъкваните от касатора оплаквания в случая изисква, за да извърши проверка за основателността им, ВКС да разгледа спора в рамките на очертания от твърденията и възраженията на страните негов предмет, и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо в настоящата фаза на процеса по чл. 288 ГПК.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да се преценява въобще наличието на така претендирания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, на първо място, както това изискват задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., от страна на касатора следва да бъде формулиран правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно същите разяснения и в случая такъв въпрос от страна на касаторите не е формулиран по делото. Всички, поставени от него въпроси, са такива, относими към правилността на изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – и относими към правилността на въззивното решение, схващана като основание за касирането му по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване по реда на чл. 288 от с.з. Да се отговори на поставените от касатора въпроси, по начина, по който същите са формулирани и обосновани, означава да се даде от касационната инстанция отговор по спорния между страните процесуален въпрос досежно допустимостта или недопустимостта на предявения иск, при ревизиране и признаване или отричане правилността на изводите на въззивния съд относно тази допустимост. Извършването на такава дейност от касационната инстанция е допустимо само в последващо производство по чл. 290 от ГПК и след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване, но е недопустимо в рамките на настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или неналичието на основания за допускане на касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на поставените от касатора въпроси, наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не се обосновава с твърдения относно конкретни обстоятелства, измежду установените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

На собствено основание следва да се посочи, че с оглед твърденията на касатора и установеното по делото обстоятелство, че с влязло в сила като необжалваемо определение на САС, му е разрешено на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ /редакцията до изменението, обн. ДВ, бр. 66 от 2023 г./, продължаването на провеждането на индивидуалното му принудително изпълнение по реда на ГПК върху процесния имот /и по това не се спори по делото/, касаторът не обосновава правен интерес от воденето на процесния иск, като условие за допустимостта на същия. И без предявяването на иска и воденето на настоящото производство, за реализиране на правата на касатора и на негово разположение е инициираното и водено от него индивидуално принудително изпълнение върху процесния имот по реда на ГПК, продължаването на което му е разрешено от съда по несъстоятелността, при посочената хипотеза на чл. 638, ал. 3 от ТЗ. Ако и доколкото такъв интерес би бил налице обаче, за касатора, като кредитор на несъстоятелността с прието вземане, не е била налице никаква пречка да предяви иска си в срока по 649, ал. 1 от ТЗ.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответниците по касация – физически лица, имат право на претендираното възнаграждение за процесуално представителство, съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото в развилото се производство пред ВКС.

В качеството си на процесуален представител на ответника П. И. Р., адв. В. С. от САК има право на възнаграждение, определено при условията на чл. 38 от ЗА и Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при сключен на 06.06.2022 г. договор за правна помощ и защита, по приложимата редакция на посочената наредба - преди изменението и допълнението й, обн. ДВ. бр. 88 от 4 ноември 2022 г., в размер на 2223.20 лв.

С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото в производството по чл. 288 от ГПК на И. П. П. следва да се присъди заплатеното от нея на адвокат възнаграждение за процесуално представителство до размер от 3000 лв.

Неоснователно е искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на адв. В. С., за осъществено в производството представителство на юридическото лице „Буларко“ АД /н./ Макар и в несъстоятелност, по отношение на юридическото лице не се дължат разноски по посочения ред, приложим само за физически лица. Такъв извод се налага от тълкуването на нормите на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА във вр. с т. 1 и т. 3 от същия законов текст, безспорно визиращи физически лица, тъй като само такива лица могат да „имат право на издръжка“ и да бъдат „роднини, близки или друг юрист“. В този смисъл е и последователната практика на ВКС – определение № 228 от 04.04.2012 г. по ч.т.д. № 140/2012 г. на I т.о., определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч.т.д. № 920/2016 г. на II т.о., решение № 41 от 22.05.2019 г. по т.д. № 2538/2018 г. на II т.о., определение № 60487 от 21.12.2021 г. по ч.т.д. № 2452/2021 г. на ВКС, II т.о и други.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение