Определение № 2201 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4462/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, чрез адвокат Т. П., против решение № 1125 от 03.08.2022 г. по гр. д. № 298/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 260107/06.12.2021 г., постановено по т. д. № 9/2021 г. на СОС, ТО, 5 с-в, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г. А. П. срещу ЗК "ЛЕВ ИНС" АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД до сумата от 65000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 12.03.2018 г. застрахователно събитие по договор за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите (смъртта на нейния баща А. Й. Г.), ведно със законната лихва от 13.01.2021 г. до окончателното й заплащане, както и в частта, в която Г. А. П. е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ЗК "ЛЕВ ИНС" АД сумата над 453, ЗЗ лв. до присъдения размер от 3400 лв., като вместо това е постановено ново, с което ЗК "ЛЕВ ИНС" АД е осъдено да заплати на Г. А. П. по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 65 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 12.03.2018 г. застрахователно събитие по договор за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите (смъртта на нейния баща А. Й. Г.), ведно със законната лихва от 13.01.2021 г. до окончателното й заплащане. Решението е потвърдено в останалата част. "ЛЕВ ИНС" АД е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗК да заплати на адв. А. Х. Г. сумата 2 891,20 лв. с ДДС, представляващо адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред СОС, както и сумата от 2 891,20 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред САС; на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 2 ГПК - сумата от 2 600 лв. държавна такса и сумата от 346,67 лв. съдебни разноски – в полза на бюджета на СОС и на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 2 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата 1 300 лв. държавна такса и 260 лв. съдебни разноски – в полза на бюджета на САС. Решението е постановено при участието на В. И. Ж. - трето лице-помагач на ЗК "ЛЕВ ИНС" АД.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност и незаконосъообразност на въззивното решение и противоречие с материалния и процесуалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на ІІ т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ІІ т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ІІ т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. 2483/2014 г. на ІІ т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ІІ г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ІІ т.о.

2. В хипотезата на допуснато нарушение от пострадалия на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП в качеството му на водач на МПС, който не е бил с обезопасителен колан към момента на ПТП, кои са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда, за да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултата и е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 17/1963 г. – т. 7, ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК, решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ІІ т.о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ІІ т.о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ІІ т.о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 971/2010 г. на ІІ .о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба е поставен следният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, следва ли съдът да постанови крайния си съдебен акт като формира правни изводи на база предположения, вероятности от неслучили се събития и евентуални действия на водача на МПС, които би предприел или следва съдът да постанови решението си при кредитиране на събрания по делото доказателствен материал, доказващ механизма на ПТП – две автотехнически експертизи?

В изложението се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложени са и оплаквания по съществото на спора.

Ответникът по касация Г. А. П., чрез адвокат А. Г., оспорва касационната жалба и твърденията за нарушения на материалния и процесуалния закон и допускането до касационен контрол. Изложени са съображения, че не са налице сочените в изложението основания за допускане до касационно обжалване. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:

Предявен с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. От представения по делото Констативен протокол с рег. № 1006р-4118/13.03.2018г., издаден от компетентен орган при ОД на МВР-Пазарджик се установява, че на 12.03.2018 г., в [населено място], на път II-37 в посока [населено място]-гр. Пазарджик, т. а. "Р.", с рег. № *, се удря в гребло на фадрома, натоварена на т. а. "* ", с рег. [рег.номер на МПС], намиращ се на платното за движение (паркиран). Прието е, че този Констативен протокол съставлява годно доказателство, тъй като по своята правна природа той представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК - съставен е от компетентно длъжностно лице (разследващия орган), в кръга на службата му по установената форма и ред, поради което този документ се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила за обстоятелствата, които това длъжностно лице е възприело непосредствено. От неоспорената от страните първоначална САТЕ, изготвена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, вкл. и съставения в образуваното досъдебно производство Протокол за оглед на местопроизшествие, че на 12.03.2018 г., към 18,40 ч. в сумрака, но във видимата част на денонощието, в [населено място], в дясната лента за движение, с посока от [населено място] към [населено място], в зоната на километър 133+000, в близост до постройка, собственост на фирма "Федон" е настъпило ПТП между движещия се със скорост от 70 км/ч т. а. "Р.", с рег. № *и паркирания в областта на дясната лента за движение "* ", превозващ върху полуремарке челен товарач (фадром). Платното за движение е било прав, равнинен участък, двупосочно с по една лента за движение в противоположните посоки, отделени една от друга посредством единична, бяла прекъсната линия "МЗ". Асфалтовото покритие е било сухо - липсват данни дали към момента на настъпване на релевантния транспортен инцидент автомобилният състав да е бил сигнализиран. Движейки се, т.а. "Р." се удря с дясната си челна част в лявата задна част на полуремаркето и по-точно в дясната част на кофата на челния товарач. В зоната на удара този автомобил не е оставил следи, изясняващи реакция на водача със системите за управление - кормилна и спирачна, съответно за намаляване на скоростта, спиране или предприемане на действия по заобикаляне на опасността. Установява се, че в условията на сумрак водачът на т. а. "Р." е имал възможност да възприеме спрялата (паркирана) на пътното платно товарна композиция не по-малко от 200 м, а опасната зона за спиране при скорост от 70 км/ч е била 64 метра. САТЕ се изяснява, че на мястото, където е бил паркиран товарният състав, той е създавал опасност и пречки за движението на останалите участници в движението, тъй като при заобикалянето му попътно движещите се превозни средства, за да спазят безопасна странична дистанция, ще са принудени да навлязат в лентата на насрещно движение, поради което паркирането на състава на мястото, където се е намирал по време на ПТП, е било забранено. Посочено е още, че загиналият водач, виждайки паркирания товарен състав, е имал възможност да намали скоростта си на движение и да спре, ако е необходимо преди мястото на удара и по този начин за предотврати ПТП. Въз основа на приетата от САС неоспорена от страните допълнителна САТЕ е посочено, че за възприемане на спряната неподвижно автокомпозиция най-съществено е дали водачът на "*" е включил аварийните светлини, като това обстоятелство не се установява от събраните по делото доказателства. В дясно по посоката на огледа и движението на микробуса - до стената на двора на "Федон" ООД, е имало тревна площ, но преди оградата е имало храсти и дървета. По настоящото дело обаче липсват данни за причината за спиране на "*" на пътното платно. Уточнено е, че при изслушването на тази съдебна експертиза в проведеното пред САС на 31.05.2022 г. о. с. з. вещото лице е пояснило, че водачът на микробуса не е бил заспал, тъй като преди удара е отклонил МПС вляво. Установено е, че от дясната страна на пътното платно има бордюрче и тротоар. Тъй като левият габарит на полуремаркето се е намирало на 2,80 м от десния бордюр - този факт се приема като доказателство, че композицията е била спряна на около 30 см вляво от бордюра. В случай че водачът на "***" е бил спрял товарния автомобил по-близо до стената, само левите колела биха се намирали върху платното за движение. Вещото лице е достигнало до извод при така установеното, че дори и товарният автомобил да е бил спрял плътно до бордюра ("с тези 30 см"), то удар би настъпил, но с крайната дясна част на микробуса. Ако е бил спрял на 2-3 метра по-напред, то в този случай обективно е могъл да качи само десните колела на тротоара и удар при тези условия не би настъпил, а "ако той спре още по-навътре, по-близо до стената на фирмата, съвсем няма да има удар".

Въззивният съд е възприел изцяло изводите на експертизите и при преценка на всички събрани по делото доказателства е стигнал до извод, че деянието на водача на т. а. "*", с рег. [рег.номер на МПС] – В. И. Ж., е противоправно, защото е извършено в противоречие с изискванията на правилата за движение - чл. 94, ал. 3 ЗДвП, изискващ за престой и паркиране в населените места ППС да се спират възможно най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя и чл. 31 ЗДвП, респ. чл. 74а ЗДвП, предписващ, че за предупреждаване на участниците в движението за опасност водачът може да подава авариен сигнал чрез едновременно включване на всички пътепоказатели). Според въззивният съд, противоправноста на поведението на водача на торавния състав се изразява в това, че вместо да паркира на безопасно място - на банкета (затревената площ), най-вдясно, с включени аварийни светлини, като по този начин, от една страна, би освободил в значителна степен дясната пътна лента за движение, а от друга, би изяснил на всички участници в движението, че автомобилният състав представлява значителна опасност, той е паркирал тежкотоварния автомобил - без включени аварийни светлини, на 30 см вляво от бордюра, поради което неговото противоправно поведение се явява една от причините за настъпване на процесния противонормен резултат. Въззивният съд е съобразил, че вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като е приел, че тази презумпция не е била оборена в настоящото производство чрез обратно доказване от ответника и третото лице-помагач на ответника (делинквента), което винаги следва да е пълно и главно. / чл.154, ал.1 ГПК /. Тъй като причинените вреди са закономерна, естествена, необходима, присъща последица от противоправното поведение на делинквента – В. И. Ж., апелативният съд е счел, че всички елементи на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на водача на л. а. "*", с рег. [рег.номер на МПС], са осъществени.

Прието е, че е ирелевантно за правилното решаване на настоящия гражданско правен спор, обстоятелството, че с необжалвано постановление на прокурора наказателното производство срещу него е прекратено, защото само влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК. СМЕ е установила, че тежките травми от процесното ПТП са в пряка причинно-следствената връзка със смъртта на пострадалия.

Установено е, че при настъпване на процесното ПТП деликтната отговорност на водача на товарния състав е била обезпечена от ответното застрахователно дружество чрез сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, обективирана в застрахователна полица № [банкова сметка], с правно действие от 11.11.2017 г. до 10.11.2018 г. Посочено е, че причинените вреди, изразяващи се в преживени страдания на от смъртта на бащата на ищцата, са резултат от поведението на водача на товарния състав.

При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на близък – в конкретния случай на баща са отчетени начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата психически страдания от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в началото на 2018 г., както и нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка "Гражданска отговорност" – до 10 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на тази правна норма към релевантния момент).

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Тр. П. (дъщеря на ищцата), от които се установява, че починалият и Г. А. П. са живели в едно домакинство, като кончината на нейния баща й се е отразило психически много тежко и все още не е изживяла неговата загуба, били привързани един към друг. Съдът е приел за достоверни показанията на свидетеля, защото не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства и описват непосредствени възприятия. Отчетена е родствената връзка. баща на ищцата и възрастта му (на 73 навършени години), и че му ще я съпътства през целия й живот, че ще е лишена както от емоционалния контакт, така и от морална подкрепа. От друга страна обаче, въззивният съд е приел, че не са доказани превишаващи обичайните неимуществени вреди от загубата на близък родственик (баща). При тези критерии по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил обезщетение в размер на 130 000 лв., като е съобразен и законодателно определения висок максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – до 10 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на тази правна норма към релевантния момент), момента на деликта – началото на 2018 г. и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика относно справедливия размер за заплащане на заместващо обезщетение при смъртта на баща.

Въззивният съд е счел за основателно възражението от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия - чл. 51, ал. 2 ЗЗД ). При изследване механизма на ПТП, установен от САТЕ и от изявленията в исковата молба е отчетено, че пострадалият се е движел с несъобразена за населеното място висока скорост - 70 км/ч при разрешена 50 км/ч, имал е обективната възможност от поне 200 метра да забележи съществуващата в неговата пътна лента значителна опасност - паркиран (заел цялата пътна лента) товарен състав, но въпреки това при наличие на тази предвидима опасност не е предприел действия за намаляване на скоростта, с готовност за спиране, поради което е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Затова е прието, че при настъпване на процесното застрахователно събитие починалият водач на микробуса чрез своето противоправно поведение е допринесъл с 50 % за настъпване на релевантния вредоносен резултата (неговата смърт), поради което застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 130 000 лв. е намалено с 50%,, т.е. присъдена е сумата 65 000 лв.

Не е отчетено като съпричиняващ фактор установеното, че при настъпване на релевантното застрахователно събитие, пострадалият е бил без правилно поставен предпазен колан, тъй като ответникът и третото лице-негов помагач не са установили, че, това нарушение на ЗДвП е в пряка причинно-следствена връзка с причинения вредоносен резултат. Този факт не е отчетен като основание за съобразяването му при определяне процента на съпричиняване. За този извод, съдът се е позовал на СМЕ, която е установила, че смъртта на пострадалия е настъпила вследствие на тежка съчетана гръднокоремна травма, съпроводена със счупване на ребрата вдясно (от 6-то до 11-то) по предната мишнична линия, множество разкъсвания на черния дроб и на горната мезентериална артерия с кръвоизлив в коремната кухина, кръвонасядания на чревния опорак, контузия на панкреаса. Вещото лице е посочило в заключението си, че при правилно поставен предпазен колан тялото не би достигнало с голяма кинетична енергия до предностоящи части от интериора, с което не би се достигнало до тежката съчетана травма на гърдите и корема, като липсата на колан е допринесла за получаване на травматичните увреждания във вида, който са конституирани. При изслушването на СМЕ в открито съдебно заседание пред първата инстанция обаче вещото лице е пояснило, че "е много теоретично да се каже какви увреждания починалият би получил ако е бил с предпазен колан, тъй като коланът задържа тялото..., но не може да се каже в теоретичен план какво би получил, ако е бил с колан". Съдът се е позовал на изяснения механизъм на проишествието, установената скорост, с която се е движел автомобила с пострадалия водач /70 км./ч./, това, че сблъсъка е бил почти челен в кофата на фадром, натоварен на статичен автомобилен състав, (породените инерционни сили са почти при удар в бетонна стена), опитните правила, за да приеме, че и с поставен колан пострадалият би получил увреждания от притискане, вкл. и от предпазния колан, както и от интензивните инерционни въздействия, вследствие на които биха се увредели значително вътрешни органи, водещи до летален изход на човек. Затова е направен извод, че няма пряка причинно следствена връзка между не поставянето на колан от водача и последвалата негова смърт от удара. Съдът се е съобразил със съдебната практика на ВКС / Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.

Предвид уважаване на иска за обезщетение в размер на 65 000 лв. е присъдена и законната лихва върху тази сума от момента, от който се претендира от ищцата – 31.01.2021 г. – дата по-късна от датата на предявяване на иска.

Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. Касаторът е длъжен да формулира правния въпрос от значение за изхода на делото, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.

Исканията да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения /трети/ въпрос не могат да бъдат уважени.

Не е налице твърдяното в първия въпрос противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Налице е непротиворечива практика на ВКС /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./, в която еднозначно се приема, че, за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Въззивният съд е изпълнил изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване обсъдил е всички доказателства и доводите на страните, преценил е всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други - за неосъществили се. Видно от изложеното за съдържанието на мотивите, обсъдени са и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираните от касатора ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на ІІ т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ІІ т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ІІ т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. 2483/2014 г. на ІІ т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ІІ г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ІІ т.о. Тъй като въззивният съд се е съобразил с тези изисквания към решаващата дейност на въззивната инстанция и изискванията за мотивиране на съдебния акт, по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.

По вторият поставен въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – „в хипотезата на допуснато нарушение от пострадалия на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП в качеството му на водач на МПС, който не е бил с обезопасителен колан към момента на ПТП, кои са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда, за да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултата и е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“ се твърди противоречие с ППВС № 17/1963 г. – т. 7, ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК, решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ІІ т.о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ІІ т.о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ІІ т.о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 971/2010 г. на ІІ .о.

Според приетото в ППВС № 17/1963 г. – т. 7, За наличието на съпричиняване е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. В ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК въпросът за съпричиняване е поставен в друг контекст – налице ли е съпричинване когато пострадалия се е качил в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. В решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ІІ т.о. е посочено, че съпричиняване на вредоносния резултат е налице само ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата, а сам по себе си фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в пътно-транспортното произшествие, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. В решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ІІ т.о. е разяснено, че за да е налице съпричиняване на пострадалия водач е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. резултата да е тяхно следствие. С решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ІІ т.о. е подчертано, че приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите от него неблагоприятни последици, а причинно-следствената връзка, която е обективен факт.

Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези решения, тъй като съдът не е взел предвид при преценка степента на съпричинаване факта, че пострадалия водач не е бил с предпазен колан, защото не е установена причинна връзка между този факт и настъпилия вредоносен резултат – смърт на водача, от който претендира вреди ищцата. Изложени са мотиви, съобразени с механизма на ПТП, заключението на СМЕ и опитните правила, и е формиран извод, че не може да се приеме, че ако водача бе поставил колан, при почти челния сблъсък не би последвал летален изход от причинените увреждания. Така и в обжалваното решение при преценка на фактите за съпричиняването, е изходено от липсата на причинно-следствена връзка, а не от самия факт на нарушение на правилата за движение по пътищата. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираните решения, в които е прието същото. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване.

По третият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК По него е налице съдебна практика - Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., която е посочена от въззивния съд и с която той се е съобразил. Според това решение, изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения. Това е принцип, приложим при решаване на всички казуси.

Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са непълно или неясно уредени и няма съдебна практика, която да изяснява точния вложен смисъл в закона или когато е налице съдебна практика, но тя е неактуална или противоречива. По зададения въпрос не е налице такава хипотеза. Налице е правна уредба и непротиворечива съдебна практика относно задължението на съда при решаване на спора да изхожда от установените факти по делото, а не да основава решението си на предположения. Затова по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и по него не се допуска касационно обжалване.

Съдът не констатира очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът счита че е налице такава поради нарушение на правилата на формалната логика и противоречие на изводите с доказателствата. От изложеното съдържание на мотивите на въззивната инстанция не се констатират подобни нарушения, поради което и на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК не се допуска касационно обжалване.

Ответникът по касация Г. А. П., чрез адвокат А. Г., претендира деловодни разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, като в полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 4 387.50 лв. – на основание чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение