Определение № 2412 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 58992/15.05.2025 г. на Г. И. Г., чрез адвокат Д. Г., срещу въззивно решение № 1753/24.03.2025 г. по в. гр. д. № 11205/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Кога един имот става държавна или общинска собственост и дали актът за държавна, или общинска собственост, има конститутивен характер; 2. Кога се установява упражняването на явна и несъмнена фактическа власт и когато едно лице упражнява фактическа власт върху „чужд“ имот, държател ли е, или е владелец; 3. По какъв начин съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ. между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Ответникът по касация Столична община, чрез адвокат С. К., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 20050018/25.07.2022 г. по гр. д. № 19498/2020 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено в отношенията между В. Б. П.-Г. /починала в хода на производството и заместена от своя наследник Г. И. Г./ и Столична община, че В. П.-Г. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], ул. „*“ №*, с площ 72 кв.м. на основание давностно владение. Вместо него е поставено друго, с което предявеният от В. Б. П.-Г. срещу Столична община установителен иск по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване на правото й на собственост върху процесния имот въз основа на изтекла придобивна давност е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е приел, че Г. Т. и Б. Т., наследодатели на първоначалната ищца В. Г., са придобили от Н. Ц. и В. Т. въз основа на договор за покупко-продажба от 1963 г. УПИ *-*, с площ от 842 кв.м., находящ се в кв. 6, м. „В.“. Установено е, че Ц. и Т. са се легитимирали като собственици на имота с нотариален акт за покупко-продажба от 1956 г. и такъв за придобиване на имот по регулация от 1960 г. В последния е отразено, че Ц. и Т. са придобили по дворищна регулация 71 кв.м. от имот с пл. №*, като реалната част се придава към собствения им парцел *-* в кв. 6, м. „А.“. С нотариалния акт от 1956 г. Л. Ц. е продал на Т. и Ц. 900 кв.м. своя земя, цялата с площ от 2600 кв.м. От заключението по приетата техническа експертиза е съдът е установил, че имот пл. № * по КП от 1950 г. е актуван като държавна собственост през 1955 г. и е предоставен на Софжилфонд. Продадената реална част от имота на Ц. е от имот с пл. № *, попълнена в кадастралния план с пл. №*. С първия общ регулационен план от 1958 г. за имот пл. № * е отреден общ парцел *-* с имот пл. № *. Планът е изменен през 1959 г. и 1960 г., като 71 кв.м. от имот пл. №* са придадени към съседния имот пл. №* за урегулиране на парцел *-*, а като обезщетение към имот пл. № * са придадени 71 кв. м. от имот № *, като имотът, собственост на Ц. и Т., е урегулиран в парцел *-*. В ОСЗ вещото лице е потвърдило заключението си, че процесният имот е придаден към имот пл. №* и не попада в парцел *-*, като регулацията е приложена, с оглед установеното имотно обезщетяване и доплащане. При тези фактически данни съдът е приел, че имотът, към който са придадени процесните 71 кв.м., е бил държавен, като неправилно първоинстанционният съд е посочил, че дворното място не е предмет на акта за държавна собственост, тъй като в него изрично е записано включването на дворно място от 2200 кв.м. Имотът е предоставен на Софжилфонд, а същият е записан като съсед на парцел *-* в нотариалния акт от 1963 г., с който В. Т. и Н. Ц. са продали парцел*-* на праводателите на ищцата. Съдът е направил извод, че след като имотът е бил държавна собственост, а впоследствие на основание §7, т. 3 ПЗР на ЗМСМА е станал частна общинска собственост, то придобиването му по давност до 01.06.1996 г. е невъзможно с оглед действието на чл. 86 ЗС. С §1, ал. 1 ЗД на ЗС, считано от 31.05.2006 г. е спряна давност за придобиване на общински имоти, като мораториумът е в сила до влизане в сила на решение №3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 08.03.2022 г. С решението на КС е обявена противоконституционността на разпоредбата на §2 от ЗР на ЗД на ЗС, с която е придадено обратно действие на последното удължаване на срока за спиране на течението на придобивната давност за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Съдът е посочил, че съобразно практиката на ВКС периодите от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. следва да се зачетат като давностен срок, ако е налице владение по смисъла на чл. 79 ЗС. При преценка на събраните свидетелски показания въззивният съд е достигнал до извод, че процесният имот не е владян от В. Г. чрез неговото ограждане и отглеждане на кучета. Като противоречиви са ценени показанията на свидетелите А. и Б.. Свидетелката А., съсед на В. Г., е заявила, че дворното място на ищцата е с къща и е оградено с колове и тел, като триъгълникът е част от този имот. В него В. е садяла домати и лук. Впоследствие свидетелката е посочила, че не знае дали има ограда между триъгълника и имота на ищцата. Съдът е приел за нелогично незнанието й за поставяне на ограда на имота, след като свидетелката е посочила какви насаждения има в него. Показанията на свидетеля Б. не са кредитирани, тъй като в началото на разпита си той е заявил, че триъгълникът е заграден, а после е посочил, че не знае дали формата на процесния имот е триъгълна и в кой момент той е разграден. Противоречие е констатирано и в показанията му за наличие на съседен общински имот, както и за наличие на къщи за кучета в процесното място. По отношение на кучешките колиби в показанията на свидетеля К., общински служител, се сочи, че колибите не са били оградени, намирали са се в общинския имот и в общината са постъпвали сигнали за безстопанствени кучета. Свидетелят Й. е потвърдил, че кучешките колиби са били в общинския имот и не са били оградени, като по твърдението за неговата заинтересованост съдът е счел, че споровете между него и ищцата не са основание за извод за такава. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. Първият въпрос не е решен в противоречие с установената съдебна практика. В нея е прието, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. В случая съдът е приел, че Столична община извежда правото си не от съставения акт за общинска собственост, а по силата на § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, в която разпоредба е предвидено, че в собственост на общините преминават незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици. Процесният имот, като придаваема част към парцел *-*, е бил държавна собственост с оглед АДС от 1955 г., издаден въз основа на чл. 20 и чл. 23 Наредба закон за събиране на таксите и данъците. Ето защо липсва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касае съществото на спора. Той е свързан с твърдението на касатора за установено владение върху спорното място. Поставя се при фактическа обстановка, каквато не е приета от въззивния съд. Той е приел от доказателствата по делото, че ищцата не е установила владение върху процесния имот. Преценка и обсъждане на доказателства и факти относно упражняването на фактическа власт върху процесния имот, респ. правилността на въззивното решение, не могат да са предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. Така формулиран, въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС е прието, че съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. При преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил гласните доказателства. Анализирани са констатираните противоречия и нелогични твърдения на ангажираните от ищцата свидетели, като е посочено кои конкретни и релевантни за спора факти съдът приема за установени и кои не от свидетелските показания. Прието е, че така дадените показания от свидетелите не водят до категоричен извод за ограждане на процесния имот от ищцата, нито отглеждането на нейни кучета в него. Разглеждането на оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост, вследствие на неправилен анализ на събраните по делото гласни доказателства изисква анализ на доказателствата по делото, което както бе посочено е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторът Г. Г. следва да заплати в полза на ответника по касация Столична община сторените от нея в настоящото съдебно производство разноски за адвокатско възнаграждение - 705,58 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.