Определение № 207 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 180/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

„М-А инвестстрой“ ООД обжалва определение от 22.10.2019 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено определение на Агенция за вписвания за отказ да бъде вписан дружествен договор на „М-А инвестстрой“ ООД частично вписан с акт № 53 том 5 от 2018 г. на СВ Пловдив.

Излага съображения, че е налице установено право на собственост върху останалите обекти, извън тези, за които вече е постановено вписване с определение № 23 от 10.01.2018 г. по ч.т.д. 1767/17 г., ВКС, 2 ТО.

Счита, че с влязлото в сила съдебно решение е установено, че правата на вносителите по отношение на посочените обекти са установени, в какъвто смисъл били мотивите в посоченото определение. След като исковете за установяване притежаване на права на строеж от трети лица срещу вносителите били отхвърлени, то било ясно, че вносителите са носители на правата върху обектите.

Моли да се отмени обжалваното определение и да се задължи СВ да извърши вписването.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК касаторът сочи следните правни въпроси:

1. Формирането на сила на пресъдено нещо по положителен установителен иск за принадлежност на правото на строеж обхваща ли и претенцията на ищеца за титулярство върху самото право на собственост върху построения въз основа на това право обект (включително и когато реализацията на правото на строеж е настъпила в течение на производството по иска). Счита, че постановеното в определението на окръжния съд по този въпрос е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 4.5.2012 г. по тълк. д. 1/2011 г. и решение № 59 от 18.6.2018 г. по гр.д. 2609/17 г. 2 ГО. – По този начин обосновава основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК

2. В случай, че претенцията на приобретател по транслативна сделка на правото на строеж срещу собственика на земята за титулярство на това право, е отхвърлена със силата на пресъдено нещо, следва ли съдът да приложи презумпцията на чл. 92 ЗС – че титулярът на правото на собственост върху построеното е собственикът на земята? Счита, че е налице противоречие с т. 1 от ТР 1/2012 г.

3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на страната на релевантните за спора факти и по доводите, основани на тях, следва ли решаващата дейност на съда да бъде изразена чрез изрични мотиви както по фактическата, така и по правната страна на спора? Сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, изразяващо се в противоречие с тълкувателно решение 1/2013 г. и 1/2001 г.

Върховният касационен съд на Р България, в състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови потвърждаване на отказа да се извърши вписване на основание дружествен договор и декларация по чл. 73, ал. 5 от ТЗ, въззивният съд е приел, че по силата на чл. 112, б а от ЗС, внасянето на вещно право върху недвижим имот като непарична вноска в капитала на търговско дружество, подлежи на вписване в имотния регистър съгласно чл. 73, ал. 5 от ТЗ. При вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя и следва последният да установи, че притежава правата на собственост. При така отправеното искане за частично вписване на дружествения договор и декларация – съгласие на съдружниците за внасяне в капитала на права на строеж на обекти от жилищна сграда в поземлен имот с идентификатор 56784.531.528 по КККР на [населено място], въззивният съд е приел, че вносителите на непаричната вноска в качеството им на собственици на поземления имот, са учредили на „Икар 95“ ООД права на строеж върху обектите, предмет на апортната вноска, а дружеството – приобритател, от своя страна се било разпоредило със същите права в полза на трети лица. По делото не се твърдяло и не били ангажирани доказателства, така извършените от вносителите и от „Икар 95“ ООД сделки на разпореждане с процесните права на строеж да са били развалени, унищожени, прекратени по друг начин или обявени за нищожни, нито учредените от вносителите права на строеж да са погасени, на основание чл. 67 от ЗС. Прието е, че представеното влязло в сила решение гр.д.№ 1931/2017г. на Окръжен съд-Пловдив установява, че са били отхвърлени предявените от третите лица-приобретатели на правата на строеж против вносителите искове за признаване за установено, че ищците са собственици на правата на строеж, но е прието, че според диспозитива на решението това е станало преди реализиране правата на строеж с изграждане в груб строеж на сградата. Въззивният съд е приел, че съдебното решение установява само, че третите лица не притежават право на строеж поради построяване на сградата до етап груб строеж, съответно реализация на правата на строеж. А от това и трансформиране на правото на строеж в право на собственост върху обектите, за които е било учредено право на строеж. Поради това е направен извод, че не е налице установено право на собственост към момента на поисканото вписване в патримониума на вносителите върху обектите. Това е обусловило извод, че вносителите на апортната вноска не се легитимират като носители на внасяните права и искането за вписване в Агенция по вписвания на представените дружествен договор и декларация-съгласие на вносителите следва да се остави без уважение.

Видно е, че вносителите А. Г. А., М. Н. А. са поискали да извършат непарична вноска в капитала на „М- А инвестстрой“ ООД на прават на строеж, а след осъществяването му на следните обекти от „жилищна сграда с магазини, заведение за производство и продажба на тестени изделия и закуски и подземен гараж“, предвидена да се построи съгласно разрешение за строеж № 37 от 29.3.2011 г. на [община], район Южен, презаверено на 31.10.2016 г. и презеверен съгласуван идеен проект от 2011 г. Първоначално с определение от 23.1.2018 г. ВКС по ч.т.д. 1767/17 г., ВКС, 2 ТО, е прието, че следва да се отмени отказа на СВ да извърши вписване и връща преписката за извършване на вписване по отношение извършения апорт от вносителите А. Г. А. и М. Н. А. върху 81,80/100 идеални части от поземлен имот с идентификатор 56784.531.528, Пловдив описан в представения дружествен договор, както и правото на строеж на следните обекти: паркоместа 1, 2, 7 и 9 на сутеренен етаж на кота -2,70 м.; паркоместа 1, 2 и 3, проектирани на свободната дворна площ на имота; магазин № 2 с площ 100,08 кв.м. и търговски обект - заведение за продажба и производство на тестени изделия и закуски с площ от 65,27 кв.м., находящи се на първия (партерен) етаж; апартамент № 2 с площ 50,20 кв.м., находящ се на втори етаж; ателие № 7 с площ 40,08 кв.м., находящо се на трети етаж, апартамент № 8 с площ 50,20 кв.м., находящ се на трети етаж; апартамент № 9 с площ 51,70 кв.м., находящ се на трети етаж; апартамент № 13 с площ 40,08 кв.м., находящ се на четвърти етаж; апартамент № 15 с площ 51,70 кв.м., находящ се на четвърти етаж; апартамент № 16 с площ 51,30 кв.м., находящ се на четвърти етаж; ателие № 19 с площ 31 кв.м., находящо се на пети етаж; ателие № 20 с площ 60 кв.м., находящо се на пети етаж; апартамент № 21 с площ 51,70 кв.м., находящ се на пети етаж; апартамент № 22 с площ 51,30 кв.м., находящ се на пети етаж; апартамент № 23 с площ 97,72 кв.м., находящ се на пети етаж и апартамент № 24 с площ 90,65 кв.м., находящ се на шести етаж, както и изби № 1, 2, 3, 10 и 11 на сутеренен етаж на кота -2,70 м. Съдът е приел, че на основание правото си на собственост А. А. и М. А. са носители на собствеността върху изградените обекти, както и въз основа на придобитото от тях от лицето, на които преди това са учредили право на строеж „Икар 95“ ООД, придобивайки правата на строеж, притежавани от това лице. Но е приел, че по отношение на останалите имоти са заявени права на трети лица, като не може в едностранно производство да се установи дали е налице погасяване на правото на строеж на основание чл. .67 от ЗС.

В разглеждания случай молителите А. са поискали вписване относно апортирането на следните обекти: паркоместа 4, 5 и 8 от сутерен на кота – 2,70 м, ателие 1 на втори етаж кота 3,40 м с площ 40,80 кв.м, апартамент 10 на трети етаж кота 6,20 м с площ 51,30 кв.м. апартамент 11 на трети етаж кота 6,20 м, площ 70,80 кв.м., апартамент 14 на 4 етаж кота 9 м с площ 50,20 кв.м., апартамент 17 кота 9 м на четвърти етаж с площ 70,80 кв.м., апартамент 25 на кота 14,60 м. с площ 92,70 кв.м. с тераси 16,25 кв.м.

Въззивният съд на основание чл. 278, ал.2 от ГПК, съобразявайки искането на частните жалбоподатели-молители, както и на основание чл. 73, ал.5 от ТЗ вр. чл. 112, б. „а“ от ЗС и на основание чл. 4 б, „Л“ от ПВ, е постановил, че няма достатъчно писмени доказателства, които да обосноват извод, че вносителите са носители на апортираните права.

Допускането касационно обжалване на определения, на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК се извършва на основанията по чл. 280 от ГПК, когато касаторът е обосновал правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешението, по който на въззивния съд е в противоречие с основанията, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК.

По отношение на първия посочен от касатора въпрос следва изрично да се посочи, че касационно обжалване се допуска само когато в предмета на делото е включен правен въпрос, който е от значение за изхода на спора. В случая посоченият първи въпрос е включен в предмета на делото. От значение за произнасянето и постановяване на вписване в регистър от Съдията по вписванията е титулярството на правото на собственост върху имотите, за които е учреден апорт. Но въззивният съд след проверка на конкретни факти за собствеността върху обектите се произнася, че не е установено безспорно правото на собственост на вносителите. Поради това, че е представено решение на съда, влязло в законна сила, с което е формираната сила на пресъдено нещо и е прието, че исковете на трети лица, твърдящи права върху внасяните в капитала на дружеството обекти, е формирана върху право на строеж, като е отречено същото поради реализацията му и трансформиране в право на собственост. Липсата на право на строеж е обоснована с трансформирането му в право на собственост след изграждане на сградата в груб строеж. Така приетото от въззивния съд е, че с решението не се установява безспорно правата на собственост на молителители-частни жалбоподатели, условие изискуемо от чл. 73, ал. 5 от ТЗ, за да се извърши вписването на дружествения договор. Прието е, че от значение е установяването на правата на собственост върху обектите и представеното съдебно решение въпреки формираната сила на пресъдено нещо, не разколебава извод за наличие на права на трети лица върху апортираните имоти. Направен е този извод след анализ на представените писмени доказателства и възприетите от тях факти от съда. Касационно обжалване не може да се допусне по въпроси, свързани с правилността на обжалвания акт, един от които е обосноваността на съдебното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос не могат да са свързани с възприемане на фактическата обстановка и с анализа на доказателствата по делото.

Следователно, в настоящия случай възприетото от съда конкретно формиране на силата на пресъдено нещо, установена от въззивния съд въз основа на решението за установяване, че молителите не притежават право на строеж, съответно право на собственост върху апартаментите, е конкретен въпрос, свързан с анализ на доказателствата и не може да представлява общо основание за допускане решението до касационно обжалване. Поставеният правен въпрос е свързан с определени факти, установяване наличие на сила на пресъдено нещо върху какви права се разпростира.

По изложените съображения първият правен въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационното обжалване на определението. Поради това не може да се установява и допълнителното, мотивирано с приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на втория поставен въпрос, отново се засяга правилността на въззивното решение и установяване на конкретни факти, за да се прояви правното действие на нормата на чл. 92 от ЗС. Въпросът, както е поставен не е разрешаван от съда абстрактно относно формиране на сила на пресъдено нещо и отричане на определени права. Въпросът е конкретен, разрешението от въззивния съд е въз основа на анализ на представените писмени доказателства и извод относно обективните предели на силата на пресъдено нещо. Следва да се вземат предвид всички факти относно реализацията на правото на строеж и това дали действително молителите като притежатели на правото на собственост, биха могли да противопоставят правата си на лицата, придобили право на строеж от праводателя им, правоприемник на молителителите. Правата на трети лица, придобити след учредяване право на строеж от молителите в разглежданото производство, чрез техния правоприемник, комуто са учредили право на строеж, не са установени по безспорен начин. От друга страна, отхвърлянето на иска поради реализацията на правото на строеж, не дава основание на Съдията по вписванията, а на основание чл. 278, ал. 2 от ГПК и съдът, да извърши проверката, която е необходима, за да установи правата на молителите върху имотите, подробно описани, само на основание презумпцията по чл. 92 от ЗС. Въззивният съд е приел, че наличието на отхвърляне на установителния иск поради това, че е налице изграждане на обектите, изключва титулярство на правото на строеж, тъй като правото на строеж се е трансформирало в право на собственост, след изграждане на сградата. За отговор на поставения втори правен въпрос, съдът следва да прецени, конкретни факти, относно учредяване правото на строеж, неговото реализиране, придобиване на собственост върху изграденото или непридобиване на собственост върху изграденото, в резултат на учреденото право на строеж. В производството по чл. 280, ал.1 от ГПК съдът не може да преценява конкретни факти, поради това и така поставеният правен въпрос не отговаря на общото основание за допускане касационно обжалване на въззивното определение.

По отношение на третия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос, не може да е такъв сам по себе си. Следва касаторът да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване, изразяващо се в разрешаване на правен въпрос. В случая не е посочено кои факти и обстоятелства не са обсъдени от въззивния съд и липсата на това обсъждане е обосновала извод, който не съответства на данните по делото и съответно е обосновал извод в противоречие с разрешението, дадено в задължителната и трайна практики на Върховния касационен съд. Действително всички посочено от частния жалбоподател относно регламентацията на чл. 235, ал.2 и 3 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК разрешения на практиката са така както да изложени. Но в случая въззивният съд е отговорил на доводите на жалбоподателя, разяснил е конкретните факти, изложил е мотиви и не може да се приеме, че поставеният правен въпрос три обуславя изхода на спора.

По изложените съображения ще следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Окръжен съд - Пловдив.

Така мотивиран Върховният касационен съд