Определение № 283 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 1058/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. и Е. Ж. Р. против решение № 878 / 30.05.2012 год. по т.д.№ 4023 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено изцяло решение от 14.04.2011 год. на СГС, ТО, VІ – 3 състав по т.д. № 3198 / 2010 год. и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане. Касаторите оспорват допустимостта на въззивното решение, а в евентуалност - правилността му, поради постановяване при съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Недопустимостта поддържат с довода, че въззивната жалба на ответното дружество е следвало да бъде върната, на основание чл.267 ал.1 вр. с чл.262 ал.2 т.2 ГПК, предвид невнесена в указания от съда срок / при междувременно обжалвано от страната разпореждане на същия за дължимостта й /, а значително по – късно, държавна такса по жалбата. Касаторите считат, че въззивният съд неправилно е приел липса на предявено от същите искане за произнасяне на съда в хипотезата на чл.630 ал.2 ТЗ - обявяване на [фирма] в несъстоятелност, каквото са заявили в писмената си защита. Считат, че чл.630 ал.2 ТЗ изключва приложимостта на чл.214 ал.1 ГПК, относно крайния момент до който може да бъде направено искането за преминаване от хипотезата на чл.630 ал.1 ТЗ към чл.630 ал.2 ТЗ. Ответната страна - [фирма], призовавана по реда на чл. 50 ал.2 ГПК, не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В обосноваване основание за допускане на касационното обжалване касаторите сочат хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: В какво съотношение се намира произнасянето на съда в хипотезата на чл.630 ал.2 ТЗ спрямо произнасяне по ал.1 на същата разпоредба и при липса на изрично искане на молителя за прилагане хипотезата на чл.630 ал.2 ТЗ, недопустимо ли е постановеното решение изцяло, т.е. следва ли да бъде обезсилено изцяло или само в частта за обявяването на длъжника в несъстоятелност и свързаните със същото специфични правни последици ? Преминаването от производство по чл.630 ал.1 ТЗ в такова по чл.630 ал.2 ТЗ предпоставя ли направено от молителя искане за това и то в срока, съгласно чл. 214 ал.1 ГПК ? Сочат, че по така поставените въпроси няма задължителна съдебна практика. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: С решение от 14.04.2011 год. по т.д. № 3198 / 2010 год. на СГС, ТО, VІ – 3 състав, по молба на кредитори, вкл. настоящите касатори, е обявил неплатежоспособността на [фирма] с начална дата 31.12.2005 год., на основание чл.630 ал.2 ТЗ е обявил длъжника в несъстоятелност и е прекратил дейността му, наложил е общ запор и възбрана на имуществото на дружеството, назначил е временен синдик и определил дата на първото събрание на кредиторите. В писмената защита на молителите е направено изрично искане за прилагане на чл.630 ал.2 ТЗ / в текста на „ Особени искания „ /, като същите са се позовали на безспорно установените обстоятелства, че дружеството е било създадено изключително за нуждите на конкретен търговски проект, не осъществява друга търговска дейност, не пребивава на адреса по седалището си, вписано в Търговския регистър и практически е неоткриваемо. Действително първоинстанционният съд не е мотивирал приложението на чл.630 ал.2 ТЗ, освен с общата формулировка, че са налице предпоставките за обявяване длъжника в несъстоятелност, съгласно същата разпоредба. Въззивният съд е приел, че произнасяне в хипотезата на чл.630 ал.2 ТЗ, без направено изрично искане на молителите, предпоставя недопустимост на решението в цялост, предвид което е обезсилил същото и върнал за ново разглеждане. Възражението за недопустимост на въззивната жалба не може да бъде споделено за основателно, тъй като дължимата за въззивното обжалване държавна такса, на основание чл.25 вр. с чл.24 ал.1 т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е била внесена в срока, указан с разпореждането на СГС от 18.05.2011 год., получено от ответното дружество на 10.06.2011 год., а именно – на 16.06.2011 година. Указването на дължима такса в по-голям от изискуемия според Тарифата размер и внасянето на същата извън указания от съда срок е ирелевантно за редовността на въззивната жалба обстоятелство. Поставените процесуални въпроси, свеждащи се до това - преминаването от производство по чл.630 ал.1 ТЗ в производство по чл.630 ал.2 ТЗ предпоставя ли изрично искане на молителите и приложим ли е за предявяването му предвидения в чл.214 ал.1 ГПК преклузивен срок, както и в случай на недопустимост на служебното произнасяне подлежи ли на обезсилване първоинстанционното решение изцяло - покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Предвид осъществените от въззивния съд процесуални действия по обезсилване на решението в цялост, очевидно е че същият е отговорил еднозначно в полза на необходимостта от изрично искане / който и за конкретния случай се явява обуславящ и за произнасяне по въпроса относно срока за отправянето на такова искане, доколкото формално такова има, но едва в писмената защита на страната /, както и в полза на недопустимостта на първоинстанционното решение изцяло, а не единствено в частта по обявяване длъжника в несъстоятелност и следващите на основание чл.711 вр. с чл.630 ал.2 ТЗ специфични за тази хипотеза последици. По така поставения въпрос липсва задължителна съдебна практика, като спецификата на производството / чл.607 ТЗ / от една страна, а от друга субсидиарното приложение на ГПК за неуредените изрично случаи / чл.621 ТЗ /, предпоставя значимост на отговора за точното прилагане на закона - чл.630 вр. с чл.621 ТЗ и за развитието на правото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо отделение