Определение № 1249 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2274/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. Докторова от [населено място] срещу решение № 413/23.03.2022 г. по в.гр.д. № 2671/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 262432/08.04.2021 г. по гр.д. № 5989/2019 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от настоящия касатор против „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 20 000 лв. до сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, както и за разликата над сумата от 290 лв. до сумата от 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 03.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 21.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумите. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва жалбата. Третото лице помагач Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място], оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлен искът за разликата над сумата от 290 лв. до сумата от 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди, е недопустима. Съгласно чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела. С оглед цената на иска за обезщетение за имуществени вреди и съобразно чл.280, ал.3, т.1 ГПК постановеното по него въззивно решение е изключено от касационен контрол, поради което във визираната част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба в останалата част е насочена срещу въззивен акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил споразумение, одобрено от съда по н.о.х.д. № 6543/2018 г. на Пловдивски районен съд и е приел за безспорно, че на 03.03.2018 г. е настъпило ПТП, виновно причинено от Х. М. при управление на застрахования при ответника лек автомобил „Фолксваген Поло“, вследствие на което на ищцата С. М. Докторова, като пътник на задна лява седалка в лек автомобил „Тойота Ярис“, са причинени телесни увреждания. По спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е обсъдил заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, както и свидетелските показания на съпруга на ищцата - К. Докторов. Съобразил е вида и характера на получените телесни увреждания – счупване на дъгата на шести шиен прешлен без разместване, контузия на лява раменна става, контузия на главата челно вляво; обстоятелството, че всички травми са създали временно разстройство на здравето, неопасно за живота; продължителността на възстановителния период – около 2 – 3 месеца само за счупването на шести шиен прешлен; обстоятелството, че това счупване е довело до затруднение на движението на главата за срок, по – дълъг от 30 дни. Отчел е посоченото от свидетеля, че пострадалата е носила шийна яка около 2 месеца, както и заявеното от ищцата при личния преглед, че е носила шийната яка три месеца. Отчел е още заявеното от вещото лице ортопед – травматолог, че поради съществуващите дегенеративни промени в областта на прешлените не може да се направи разграничение дали болката е от шиповете или от травмата. Въззивният съд е съобразил липсата на усложнения през лечебния и възстановителния период, както и че счупването на прешлена е зараснало и е възстановено напълно. Съобразил е още, че ищцата е била контактна и не е губила съзнание при удара, както и че същият не се е отразил на двигателните й възможности. Взел е предвид, че пострадалата е с намален обем на движения на главата надясно и наляво от 60 градуса при норма от 90 градуса, като това състояние е трайно, както и обстоятелството, че останалите травматични увреждания не са оставили трайни последици, а са причинили дискомфорт, като тези в областта на главата са от естетично естество. Съобразил е и възрастта на ищцата към датата на ПТП – 55 години; икономическата конюнктура и минималната и средно месечната работни заплати за страната през 2018 г. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв. По отношение на твърдението на ищцата, че лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от момента на увреждането на основание чл.429, ал.2, т.2 КЗ, а не от 21.05.2019 г. – деня, следващ датата, на която е изтекъл срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция, въззивният съд е разграничил разпоредбите на чл.429, ал.3 и чл.497 КЗ, като е изложил съображения, че първата норма има предвид лихвата за забава, която се плаща от застрахования, докато втората норма урежда случаите на лихвата за забава при гражданската отговорност на автомобилистите, която е специална спрямо първата. Изтъкнал е, че това е лихвата, която се дължи от застрахователя, когато не е определил и изплатил в срока по чл.380, ал.1 вр. чл.496, ал.1 КЗ обезщетението. С оглед на това е приел за неоснователно твърдението на ищцата относно началния момент, от който се дължи лихвата за забава. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата телесни увреждания със задължителната практика на ВС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 3. „Кой е моментът, от който следва да бъде присъдена законна лихва за забава върху обезщетението за причинени вследствие на ПТП неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?“. По всички въпроси въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като по първите два въпроса се позовава на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 277/11.01.2019 г. по т.д. № 1982/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 197/31.01.2017 г. по т.д. № 2250/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 154/09.10.2017 г. по т.д. № 374/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 333/07.11.2018 г. по т.д. № 2236/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 159/14.12.2020 г. по т.д. № 2575/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 73/16.09.2013 г. по т.д. № 964/2011 г. на ВКС, II т.о., а по третия въпрос – на решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, I т.о. Първите два въпроса следва да бъдат разгледани общо, доколкото са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. По въпроса е формирана задължителна съдебна практика на ВС – цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото здраве и емоционалния и социалния живот на ищцата. Съобразил е продължителността на възстановителния период, като е акцентирал върху липсата на усложнения, както и върху обстоятелството, че счупването на прешлена е зараснало и е възстановено напълно. Отчел е възрастта на пострадалата, икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта, както и минималната и средно месечната работни заплати за страната през 2018 г. Следва да се отбележи, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент; същите служат само за ориентир при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди /в този смисъл решение № решение № 28/09.04.2015 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и други/. При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не може да се допусне касационно обжалване по първите два въпроса. Третият въпрос касае решаващия извод на въззивния съд, че лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от деня, следващ датата, на която изтича предвиденият в чл.496, ал.1 КЗ тримесечен срок за произнасяне от застрахователя по претенцията. По въпроса за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя е налице практика на ВКС – посоченото от касатора решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, I т.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 50043/06.06.2023 г. по т.д. № 53/2022 г. на ВКС, I т.о. и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, I т.о. Поради това, искането за допускане на касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената практика на ВКС. Поставеният въпрос съставът на ВКС уточнява по следния начин: В хипотеза на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при действието на КЗ в сила от 01.01.2016 г., от кой момент се дължи лихва за забава върху присъденото обезщетение? Касаторът е освободен от внасяне на държавна такса съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд