Определение № 554 от 19.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 198/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. И. срещу Решение № 2028/1.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 3390/2016 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решението на СГС, ГК, 18 състав, в отхвърлителната му част за 40 000 лв., представляваща разликата от 80 000 лв. до предявения размер на 120 000 лв. – част от обезвреда, цялата 200 000 лв., за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 12 януари 2015 г., и в частта за разноските. С първоинстанционния съдебен акт ЗК „Л. И.“ е осъдено да заплати на ищеца-касатор А. Л. И. сумата 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от причинени от ПТП травматични увреждания – многобройни счупвания, преврален излив и сътресение на главния мозък, довели до оперативни интервенции, продължително лечение и дълъг възстановителен период, трайно ограничени движения на долните крайници и на гръбначния стълб в областта на получените фрактури и поражения на психиката. Ищецът е потърсил защита на парично вземане за част от размера му – 50 000 лв., като впоследствие е увеличил предявената част на 120 000 лв. С решението на САС искът, предявен като частичен, е уважен до размер на 80 000 лв. В касационната жалба на ответното дружество се поддържа, че въззивното решение е неправилно в отхвърлителната му част /от 80 000 до 120 000 лв./ по съображения за нарушение на закона и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложение по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1, т.1 и т. 2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, значението на нормативно посочените нива на застрахователно покритие и определяне размера на съпричиняването при частично предявен иск за обезщетение. Претендира се отмяна на въззивното решение в отхвърлителната му част и уважаване на иска до предявения размер. Ответникът по касация ЗК [фирма] изразява становище в срока за отговор на касационната жалба, че са налице основания за допускане на решението до касационен контрол в обжалваната му част. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийския апелативен съд, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, с което искът по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до предявения размер 120 000 лв., въззивният съд е приел, че видът и степента на телесните увреждания и отраженията им върху психиката на пострадалия, продължителността и интензивността на болките и страданията, трайната загуба на работоспособност, неколкократните оперативни интервенции, младата възраст на пострадалия и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са установените лимити на отговорност на застрахователя са от значение за определяне размера на обезщетението по справедливост за значителни имуществени вреди, понесени от ищеца и причинили влошаване на живота му в активна възраст. Отчетен е признатият принос на пострадалия с виновно бездействие за настъпилите вреди – непоставяне на предпазен колан, с какъвто е оборудвана задната седалка на лекия автомобил, което е обусловило летежа на тялото след първия контактен удар на автомобилното купе, след него тялото с оглед механизма на процесното ПТП – челно-страничен удар в крайпътно дърво – е получило тежки многобройни увреждания, разположени в различни анатомични области – гърди, долни крайници и гръбначен стълб, обуславящи извода за пътуване на ищеца с непоставен обезопасителен колан. Определеният от въззивният съд размер на приноса – 1/3 – не се оспорва в касационната жалба, в която се твърди, че иначе правилно определената степен на съпричиняване на вредоносния резултат е съобразена само по отношение на предявената част от материалното право – 120 000 лв. вместо към действителния размер на обезщетението. В съобразителната част на въззивното решение е прието, че претендираното обезщетение 120 000 лв. следва да бъде намалено с 1/3, тъй като само за предявената част от спорното материално право се формира сила на пресъдено нещо, поради което и с оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо при частичен иск и диспозитивното начало в процеса именно предявената част от глобалната сума /200 000 лв./ - 120 000 лв. – следва да бъде редуцирана с 1/3. В исковата молба не е наведен довод за съобразяване на претенцията с обстоятелството, че вредоносният резултат е съпричинен от ищцовата страна с неизползването на предпазен колан. При съобразяване на ралевантните досежно размера установен по делото факти и нормативния максимум на застрахователното обезщетение за причинени неимуществени вреди на две и повече лица – в процесния случай и вторият пътник в автомобила е пострадал съгласно събраните гласни доказателства – въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение за преживените болки и страдания от настъпилото ПТП възлиза на 130 000 лв., съобразно диспозитивното начало в процеса съдът е ограничен от размера на съдебно предявената част – 120 000 лв. след допуснато увеличение на иска. Относно предпоставкте за надлежно упражняване правото на иск по чл.226 ал.1 КТ /отм./ е формирана сила на пресъдено нещо с влизане на първоинстанционното решение в необжалваната му осъдителна част в сила. По въпроса, формулиран в т.2 на изложението, „Следва ли съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД и критериите за определяне справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира релевантните за случая обективно съществуващи обстоятелства в тяхната съвкупност и въз основа на оценката им да определи размера на обезщетението по справедливост“ е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, според която при определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт, претърпени от телесни увреждания, следва да се вземат предвид възрастта на пострадалия, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на преживените физически и емоционални болки и прогнозата за отзвучаването им /Решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д.№ 486/2012 г., Второ ТО на ВКС, Решение № 130/9.07.2013 г. по т.д.№ 669/2012 г. на ТК, Второ ТО на ВКС, Решение № 88 от 17.6.2014 г. по т.д.№ 2974/2013 г. на Второ ТО на ВКС, Решение № 171/18.11.2016 г. по т.д.№ 2811/2015 г. на Второ ТО на ВКС и др/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката, имаща задължителен характер за съдилищата и от указанията на ППВС № 4/68 г. В мотивите му са обсъдени обстоятелствата от значение за определяне паричния еквивалент на претърпените от увреденото лице болки, страдания и неудобства. По въпроса по т.3 на изложението „Следва ли съдът при определяне справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, както и икономическата конюнктура в страната“ също има формирана по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, с която въззивният съд не се е съобразил изцяло, определяйки размера на дължимото обезщетение, макар формално да се е позовал на съществуващите към релевантния за спора момент икономически условия в страната и на високите нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Решаващият състав се е отклонил от формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна за него съдебна практика, обективирана в представените с касационната жалба Р.. № 66/3 юли 2012 г. на Второ ТО на ВКС по т.д.№ 619/2011 г., Р.. № 83/6.7.2009 г. по т.д.№ 795/2009 г. на Второ ТО на ВКС и служебно известните на настоящия съдебен състав Решение № 88/17.6.2014 г. по т.д.№ 2974/2013 г. на Второ ТО на ВКС и Решение № 31/25 март 2014 г. по т.д.№ 1203/2013 г. на Второ ТО на ВКС, според които при произнасяне по размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази обществено-икономическите условия и нормативно определените застрахователни лимити като ориентир за конкретните икономически условия макар същите да нямат самостоятелно значение за приложението на критерия по чл.52 ЗЗД за справедливост. Последният поради паричния израз на обезщетението винаги е детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура. Според цитираната задължителна съдебна практика при определяне размера на обезвредата следва да се съобразява и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Поради постановяването на обжалваното въззивно решение в отклонение от тази практика следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускането му до касационен контрол по въпроса, формулиран в пункт 3 на изложението, в обжалваната му потвърдителна част. В отклонение от формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика е разрешен от въззивния съд и въпросът по т.1 на изложението – „Може ли съдът да приспадне размера на съпричиняване от действително определения размер на цялостно обезщетение или следва степента на съпричиняване на вредоносния резултат да бъде съобразена само по отношение на предявената част от спорното материално право, като от нея се приспадне размерът на съпричиняването, уточнен от настоящия съдебен състав на ВКС. В обжалваното решение на САС е прието, че с 1/3 следва да бъде редуцирано претендираното с частичния иск обезщетение за неимуществени вреди 120 000 лв. или само предявената част от спорното материално право съобразно обема на търсената защита, по отношение на която се формира сила на пресъдено нещо, т.е. степента на съпричиняването трябва да бъде съобразена само по отношение на частта от предявеното спорно материално право. В постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 166/13 януари 2012 г. на първо търговско отделение на ВКС по т.д.№ 43/2011 г. е прието за допустимо решение, с което е присъдено обезщетение в рамките на заявения осъдителен петитум на исковата молба, независимо, че е определено цялостно обезщетение в по-голям размер в мотивите на решението, от което е приспаднато съпричиняването от пострадалата. Определеният цялостен размер в съобразителната част на решението не е присъден и не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не обуславя недопустимост на съдебния акт в обжалваната му част макар да превишава заявената с петитума сума. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде допуснато до касация в обжалваната му част и по въпроса, формулиран в т.1 на изложението на касатора, който е уточнен от настоящия съдебен състав в съответствие с предвидената в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. възможност за конкретизиране, уточняване и квалифициране на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. На основание чл.83 ал.2 ГПК касаторът е освободен от внасяне на ДТ. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение