Определение № 920 от 11.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6621/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото А. Б. М. срещу определение № 2043/06.08.2014 г., постановено по частно гр. дело № 2744/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 25.06.2014 г. по гр. дело № 7634/2014 г. на Софийския градски съд – в частта, с която са отхвърлени исканията на жалбоподателката за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че пред градския съд жалбоподателката е представила декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК, в която твърди, че притежава ½ идеална част от три апартамента, които са възбранени, и няма други доходи, включително от дивиденти и участия в търговски дружества, освен 200 лв. доход, осигуряван й от двамата й сина. При служебна проверка в търговския регистър, въззивният съд е установил и че жалбоподателката е едноличен собственик на капитала и управител на [фирма], регистрирано преди подаването на исковата молба до съда. От представените от жалбоподателката доказателства с исковата й молба и частната й жалба – искания на ЧСИ за вписвания на възбрани върху недвижими имоти, постановления за възбрани, покани за доброволно изпълнение и молба до съдебните изпълнители, въззивният съд е установил, че същата притежава и идеални части от гаражи, които не е декларирала пред първоинстанционния съд. Предвид така установеното, съставът на апелативния съд е приел, че представените от жалбоподателката-ищца доказателства не установяват действителното й имущество, което е различно – в по-висок размер от декларираното от нея, както и че това обосновава извода, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването й от определената от първоинстанционния съд държавна такса. По същите съображения въззивният съд е приел, че не са налице и предпоставките по чл. 23, ал. 3 от ЗПП, поради което е намерил, че на жалбоподателката-ищца следва да бъде отказано и предоставянето на правна помощ. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В представеното в случая от страна на жалбоподателката писмено изложение към частната й касационна жалба (което е приподписано от упълномощен от нея адвокат), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК са формулирани следните два правни въпроса: 1) относно правната характеристика на чл. 83 от ГПК и фактическият състав, който предполага – на какви критерии се основава преценката за социалния статус на лицето във връзка с освобождаването му от заплащане на държавна такса и с предоставяне на правна помощ, полагащи му се по закон, които следва да бъдат приложени от съда „за правилното му решаване”; и 2) допустимо ли е да се отнема правото на лицето да получи правораздаване поради липса на материални възможности и не е ли това проява на дискриминация по отношение на правата на човека, и не противоречи ли на европейските норми и правила за защита на правата на човека да се получи правосъдие и справедливост в една правова държава. Жалбоподателката поддържа, че тази два въпроса били решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и с трайно установената съдебна практика, с което навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но без да сочи нито един съдебен акт на ВКС или на друг съд, с който да обоснове твърдяното от нея противоречие. Настоящият съдебен състав намира, че първият изведен от жалбоподателката правен въпрос – относно критериите за преценка по чл. 83, ал. 2 от ГПК, които са ясно посочени в самата правна норма, е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която основната преценка, която следва да извърши съдът е дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати държавните такси и разноските по делото. В случая, видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното определение, при извършването на тази преценка, въз основа декларираното от жалбоподателката-ищца, представените от нея доказателства и служебно извършената справка, апелативният съд е достигнал до положителен извод, т.е. – че тя разполага с достатъчно средства. Както вече стана ясно, жалбоподателката не сочи нито един съдебен акт на ВКС или на друг съд, с който да обоснове твърдяното от нея противоречие с обжалваното въззивно определение, поради което по отношение на този първи изведен от нея въпрос не са налице наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Видно от мотивите към обжалваното определение, вторият посочен от жалбоподателката правен въпрос – доколкото изобщо може да се приеме, че такъв е ясно и точно формулиран от нейна страна, не е бил предмет на обсъждане и разрешаване от въззивния съд. Наред с това следва да се има предвид, че нормите на чл. 83, ал. 2 от ГПК и на чл. 23, ал. 3 от ЗПП уреждат изключения от общите правила, че страната дължи заплащането на държавни такси и разноски по делото, както и че следва сама да си осигури правна помощ от адвокат по делото. Единствено ако страната не разполага с достатъчно средства за заплащането на дължимите такси, разноски и адвокатско възнаграждение, намират приложение тези изключения по чл. 83, ал. 2 от ГПК и чл. 23, ал. 3 от ЗПП – съдът освобождава страната от внасянето на дължимите такси и разноски, и й предоставя правна помощ чрез процесуално представителство от адвокат по делото – също без заплащане на възнаграждение от страната. Преценката на съда, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК и чл. 23, ал. 3 от ЗПП за приложение тези изключения, т.е. – че страната разполага с достатъчно средства, за да внесе дължимите такси и разноски, както и да заплати адвокатско възнаграждение, по никакъв начин не могат да обосноват извод за наличие на отказ от правосъдие, за дискриминация или за противоречие с европейски норми, каквито квалификации се съдържат в неясната формулировка на този втори изведен от жалбоподателктата въпрос, който поради това не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. От изложеното следва, че тъй като не са налице основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд, то същото не следва да се допуска. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение